Привечер по улица „Гурко“. Светлинната лента на колите накъсано очертава силуетите на околните сгради в синкопа на морзовата азбука – точка, тире, точка, точка… Само дето няма кой да разчете посланието. Хладината и влагата може и да не са разсеяли бензиновите пари над столицата, но пък са поразредили минувачите. Глътка въздух иззад маската в карантината.
Никакъв полумесец не изниква на смръщеното небе, което вътрешно ми подсказва, че предстоящата софийска история се очертава да е от по-мрачните. Потвърждението идва още на следващата пресечка с „Шишман“.
Възрастна жена тревожно сочи с ръце и обяснява нещо си на своя приятелка или съседка. Лентата от коли по „Шишман“ обаче ме огражда от мястото, където се случва действието. Така е в този свят на скорости: чакаш, откъснат от всичко наоколо. Да се извърти онова, което идва, за да дойде ред и на онова, което ще бъде.
И докато размишлявам над двускоростния свят, до ухото ми все пак долитат откъслечни обяснения от отсрещния тротоар: „Тук лежеше… преди малко го вдигнаха…“ С което случката е изчерпана, поне в тези времена на пандемия. Двете жени се разделят, а пък аз пресичам „Шишман“, озовавайки се на мястото на събитието. Без история от настоящето. Но със спомен, който се припокрива с нещо наскоро прочетено, случило се може би тъкмо тук, точно на това място. Затова бързо запомням номера на кооперацията – „Гурко“ 44 – и след малко правя справка в книгата на Жорж Нурижан „Зад кулисите на политиката“ (1943 г.), откривайки я в една купчина върху бюрото ми.
Точно така: на ъгъла на „Гурко“ и „Шишман“ преди около век е извършено политическо убийство. Нито първото, нито последното в политическия ни мартиролог, но със сигурност едно от онези убийства, които обръщат хода на събитията в първата половина на българския ХХ в.
Става думата за убийството на Александър Греков. Дипломат, публицист, директор и основател на в. „Слово“, пръв председател на „Народния сговор“. Но в биографията му ще вникнем след малко, а сега нека следваме свидетелството на очевидеца, допълнено с извлечения от пресата, събрани в сборника „Александър Греков“ (1922 г.).
На 21 май 1922 г. малко след 21 ч. в стихналия столичен център се чуват два изстрела. И те проехтяват толкова силно в нощната тишина, че мнозина изтръпват, сякаш някой е стрелял срещу самите тях.
Центърът на София в онези години е застроен предимно с фамилни къщи и не е пренаселен. Върволицата от улични лампи процежда дрезгава светлина и улиците са полутъмни, но тогава хората си лягат рано.
Жорж Нурижан, който живее на третия етаж в сградата на „Гурко“ и „Шишман“, се втурва веднага след изстрелите към прозореца и успява да различи свлякъл се на земята човек, както и убиеца му – нисък и широкоплещест младеж, облечен в черно, който с всички сили тича по посока на бул. „Фердинанд“ (днес бул. „Васил Левски“). Тутакси след това се раздава писък: „Ах! Божичко, тате убиха!…“ По гласа той разпознава Севдалина, дъщерята на министъра-поет Цанко Бакалов (Церковски), тогава министър на железниците, пощите и телеграфите, живеещ на долния етаж. Интересно е, че този лирик на българското село вече не е министър на просвещението. Постът е даден на Стоян Омарчевски, който въвежда задължителното основно образование и прави радикална реформа на правописа, и, забележете, живее на същото място. Викът на Севдалина стряска съседите. Убийството на един министър не е шега работа, особено при управлението на Стамболийски. Дружбашите не си поплюват в подобни случаи.
В отсрещните къщи прозорците светват и завесите плахо се приоткрехват. Скоро на улицата започват да се трупат минувачи. И тогава някой извиква: „Не е той!“. Следователно жертвата не е министър Цанко Церковски. А кой е тогава?
По „Шишман“ цари пълен мрак, уличните лампи са били изпочупени (?), едва надолу по „Гурко“ мъждука някаква електрическа крушка. Нурижан е сред първите очевидци на местопрестъплението – вижда, че на земята лежи мъж в официален костюм, застигнат от изстрела на самия бордюр. По негов спомен убиецът е стрелял на две крачки от жертвата си, поради което и смъртта е настъпила мигновено.
В един момент към тялото се приближава възнисък мъж, но с ужас се отдръпва: „Това е моят шурей, бе хора…“. Тогава става ясно, че убитият е Александър Греков. В следващия половин час цялата отсечка на „Гурко“ до старата Зоологическа градина се изпълва с народ.
Новината за публичната екзекуция бързо се пръсва из София, даже без сегашните средства за комуникация. Прави впечатление, че скоро на местопрестъплението пристигат чужди дипломати. Сред тях е и испанският посланик Ромеро-и-Дусмет.
Работата е там, че в „Юнион Клуб“ (разрушен от бомбардировките, в днешната градинка между „Иван Вазов“ и „Стефан Караджа“) е имало традиционен прием за чужди дипломати и български общественици. Греков, който поддържал активни връзки с дипломатическия корпус, е бил, разбира се, сред поканените.
Ето защо към 20,40 ч. той, заедно с трите си сестри, взимат файтон до „Юнион клуб“. Ала по пътя Греков се сеща, че е забравил портфейла си вкъщи, спира файтона и се връща пеша по „Гурко“, поръчвайки на файтонджията след като остави сестрите му в клуба, да го пресрещне и вземе по пътя.
Но не е знаел, че около жилището му дебне смъртта.
Минувачите оживено коментират, че убийството е повече от дръзко – министрите Цанко Бакалов и Стоян Омарчевски имат специална охрана от поне петима стражари, на ъгъла би трябвало да има постоянен пост. А този път – за беля? – под лампата не е имало никого. На следствието стражарите твърдят, че този път стояли вътре във входа – нищо не били видели и чули.
Към 22 ч. най-сетне се появява следователят Капанов, с ръце в джоба и цигара в устата. В това време непокритото тяло на Греков продължава да лежи на тротоара.
Поведението му предизвиква възмущение. Нурижан пише, че се обърнал към него с молба да махне поне цигарата си от устата си – от уважение към покойника. Следователят го заплашва с думите, че може да го арестува за възпрепятстване на правосъдието. Политиците Михаил Маджаров и Петко Стайнов, които също са там, се намесват, поразени от арогантността на Капанов.
Той, без да им обръща внимание, продължава да дава разпореждания на полицаите – да обърнат трупа и да проверят какво има по джобовете му. Тялото на покойния набързо е откарано в Александровска болница, без допълнителен оглед или събиране на улики.
Заръмява ситен дъждец. Хората, стекли се да почетат покойника, обаче не се разотиват. Със самото си присъствие, макар и мълчаливо, те протестират на място срещу един варварски акт.
Нурижан свидетелства: „Греков нямаше лични врагове. Приемник на едно име, което е измежду първите в редицата на строителите на съвременна България, той принадлежеше към онова голямо ядро неподкупна българска интелигенция, която не можеше да гледа равнодушно как се руши една държава, създадена и закрепена с кръвта и труда на три поколения“.
Александър Греков е роден в София през 1884 г. в семейството на известния политик Димитър Греков (1847–1901), десетия по ред министър-председател на България (1899 г.). Прави впечатление как биографиите на бащата и сина се кръстосват: и двамата са завършили право в Екс-ан-Прованс, и двамата са заемали дипломатически постове.
Бащата, бесарабски българин, за кратко време е лидер на стамболовистите след убийството на Стамболов, но скоро след това се посвещава на адвокатската професия. Синът, обратното, още щом завършва право във Франция, се връща в България и постъпва във Външно министерство. За него казват, че е бил „роден дипломат“ – умеел да печели приятели, превъзходно владеел четири езика, бързо натрупал важни контакти в големите столици на Европа.
Младият Греков още като аташе участва в трудните мирни преговори след Междусъюзническата война. В годините на Първата световна война за кратко оглавява дипломатическите ни мисии във Франция, Швеция и Швейцария. От Женева движи информационната кампания на България срещу Ньойския договор. Връх в дипломатическата му кариера е позицията му на български представител при силите на Антантата в Беломорска Тракия. Организира преброявания на българското население, бори се за излаз в Дедеагач (Александруполис), който уж би трябвало да ни е гарантиран в Ньой.
Ала през март 1920 г. „роденият дипломат“ си хвърля оставката и напуска Външно министерство. Публично заявява, че не може да работи със земеделския режим, затънал в некомпетентност и корупция.
Не може да прости на Стамболийски позицията му към Македония, която земеделският лидер неглижира или просто „подарява“ на Югославия. Създава в. „Слово“, където в брой след брой изнася злоупотребите на земеделския режим – „аферата с газта“ (как се вдига цена на горивото, след като дружбашки големец вече е изкупил съществуващите наличности), влиза в пререкание с вътрешния министър Райко Даскалов, напомняйки му „Деклозиеровата афера“ преди войната. Приятели на Греков твърдят, че по дипломатически канали се е сдобил с документи в тази връзка, които възнамерявал да оповести. В програмната си статия във в. „Слово“ той обещава: „Вестникът ще се бори еднакво срещу демагогията, под каквато и форма да се появява, срещу тесния партиен дух, срещу съсловността и изобщо срещу идейните крайности от всякакъв род“.
Изобличава „политиката на цепеницата“ и „оранжевата диктатура“.
И ето че куршумът го застига в центъра на София.
Убийството на Александър Греков има огромен отзвук, защото именно той сформира коалиция от старите буржоазни партии срещу земеделския режим. Балансиран политик с добри международни контакти, Греков поддържа и тесни връзки с военните. Всички гледат на него като на бъдещия министър-председател на България. След убийството му неговото място заема проф. Александър Цанков, който няма същите качества, което донякъде предопределя хода на събитията в периода 1923–1925 г.
Опелото на Греков в църквата „Св. Неделя“ се превръща в протест срещу тогавашните политически нрави и безнаказаните убийства, целящи да запушат устата на опонента. „Покойният доказа, че ако България е родила бай Ганьо, тя може да роди и един Александър Греков“, казва митрополит Стефан в словото си.
„Зверското убийство, извършено над един почтен и добър гражданин, над един журналист, който се бори за благото на отечеството си, потресе цяла София. В лицето на Греков българската журналистика губи един самоотвержен борец за правдата и истината“, пише в. „Дневник“.
Четири дни след смъртта на Греков отговорността за убийството му е поета от анархистите. До пресата е изпратена декларация от анархиста Васил Икономов, в която се заявява, че е бил наказан един от представителите на буржоазната реакция, който потъпквал правата на тютюноработниците. По онова време наистина има стачки в тютюневите складове в София, Пловдив и на други места в страната. Греков си изкарва прехраната с юридически консултации в дружеството „Ориент табак“, пише по темата и статии във в. „Слово“
Това ли е причината за ликвидирането му? Или е друга? Земеделската власт демонстрира подчертано нежелание да разследва убийството му. Както и това на Михаил Такев, виден политик от Демократическата партия, убит в Пещера от анархиста Георги Донски през 1920 г.
Поредица от показни убийства при управлението на Стамболийски се приписват на анархистите.
Ала има неща, които смущават. Месец и половина преди убийството на Греков от полицейски участък в София са пуснати на свобода двама „анархисти“ – Личката и Кибрита – известни екзекутори. За какви заслуги? Или срещу какво?
На 23 февруари 1923 г. Личката и Кибрита на свой ред са ликвидирани в София – застреляни посред нощ край Зоологическата градина, на около двеста метра от дома на Александър Греков. Още тогава в опозиционната преса се прокрадват съмненията, че двамата са били пуснати на свобода с обещанието да извършат някои убийства. И че цялата тази конспирация е дело на столичния градоначалник и отявлен авантюрист Антон Прудкин, личен приятел от затвора на Александър Стамболийски.
И всичко спира дотук. „Правосъдие по български“.
„Сътрудничеството на органи на властта с разни терористи и убийци като Личката и Кибрита, които после самата власт убиваше, за да прикрие след това собствените си престъпления, всичко това все повече възбуждаше хората с правно чувство и национален усет. Къде отиваме, какво ще стане с България – питаха се много честни хора, на които партизанството и политиканството не бе по сърце“, четем в спомените на публициста Георги Баждаров.
Делото за смъртта на Александър Греков е набързо претупано и никога не е подновено. Независимо че след преврата на 9 юни 1923 г. на власт идват неговите „политически приятели“ от Народния сговор, които доскоро се кълнат в паметта му. Две години по-късно е убит и следващият директор на в. „Слово“ – проф. Никола Милев, известен български историк. Пак на улицата и пак от анархисти – този път лично от Георги Шейтанов, близък на Гео Милев, с чиито пари се издава сп. „Пламък“. Ала това е друга история, изискваща по-обстоен анализ.
И накрая, ето една версия за смъртта на Греков, която най-случайно открих в мемоарите на Иван (Ванче) Михайлов, писани зад граница, и на която никой досега не е обърнал внимание. Цитирам я дословно:
Загиналият се е очертавал като многообещаващ общественик; бил е подготвен дипломат, с богата култура и силна воля. Неговото убийство бе предизвикало остро възмущение и сред чуждестранните кръгове, с които той е поддържал връзки. Аз останах изненадан, когато чух от Георги Кьосеиванов, бивш министър-председател, че вината за смъртта на този ценен българин падала върху цар Борис, който направил достояние на Стамболийски подканата на Греков за отстраняване на неподготвената власт чрез военен преврат.
Разговарях с Кьосеиванов в чужбина през 1959 г., той ми съобщи това като факт, неподлежащ на никакво съмнение; и го каза съвсем случайно, когато в разговора бе споменато името на Греков.
Ако е вярно, историята е образец на политически макиавелизъм. Една софийска история, която си струва да не бъде забравяна.
