0
3189

Кокичетата и генералът

Софийски истории (44)

В меката, но свъсена есен все по-често ръми. Вървя към „Орлов мост“ на смрачаване. Разминавам се по „Царя“ със сенките на стари къщи с човешки истории, запратени нейде в килера на спомените, как иначе, щом собствената ни история често се разминава с дните ни и пропада неизвестно къде.

Пътят ми минава покрай кооперацията „Царевец“. Почти всеки ден продължавам оттук по ул. „Иван-Асен II“, но днес, непонятно защо, свървам по „Цариградско шосе“. Отминавам банката, заела целия първи етаж на „Царевец“, и внезапно спирам до желязната ограда на съседната къща, защото вратата ѝ днес зее отворена. От дете знам този дом. Къщата на генерал Иван Вълков. Висок и остър силует с три кули на върха. Олющена и избеляла червеникава мазилка с красива бяла апликация над входа. Асиметрични балкони на втория етаж с високи прозорци, склопили очи в мрака. От години не съм зървал в тях светлинка. Тъга и меланхолия.

И ето че вратата към двора сякаш ме подканва да вляза. Един приятел бе кръстил този дом „къщата с кокичетата“. Напролет минувачи често спират до оградата на пустия дом, за да им се порадват от разстояние. Ала сега е есен, дворът е обсипан с жълти листа и внезапно съзирам как иззад ъгъла на дома мъж изнася два чувала с шума. Насочва се към градинската портичка и решавам, че не бива да изпускам този шанс, без да го заговоря. Щом се изравнява с мен, осъзнавам, че лицето му ми е познато. Склонен съм да се обзаложа, че е човек от киносредите, засичали сме се на десетки прожекции. След миг си спомням и името му. Режисьорът Огнян Гелинов. Филмът му „Летало“ (1980, сц. Боян Папазов) в стила на братя Тавиани разгръщаше една причудлива родопска история след Балканската война, когато двама местни чудаци решават да се издигнат във въздуха, но незадълго…

Поздравявам го и признавам, че отдавна съм мечтал да попадна в този „първи дом“ с емблематичния адрес „Цариградско шосе“ 1. Той, учуден, ме кани да вляза в двора, но веднага бърза да уточни, сякаш за да попари ентусиазма ми:

– Знаете ли, че генерал Вълков е живял в този дом само две години? От 1926 до 1928 г.?

Не знаех, разбира се. Но докато разменяхме няколко думи, забелязах, че на входа на тази „Бел епок“ сграда наистина е изписана дата: 1926. Сиреч строена е след „стихването“ на „червения и белия терор“ при кабинета на Андрей Ляпчев, в който въпросният генерал продължава да е несменяем титуляр на поста министър на войната. И няма как тази издигната от него крепост да не е била под „обсада“. Българската гражданска война, припламнала през 1923 г., за да ескалира с взрива на „Св. Неделя“ през 1925 г., продължава да тлее с десетилетия. За да се разгори наново (с обратен знак) след 1944 г. А последиците ѝ са видни в крамолите ни до ден днешен.

– Къде точно е живял генералът? – питам аз, вътрешно обзалагайки се, че е било на добре укрепения втори етаж. Огнян Гелинов, който междувременно ми споделя, че е чел досието и материалите по процеса на Иван Вълков, възнамерявайки да снима филм за него, посочва с ръка към страничния, добре укрепен прозорец, скрит зад една щора.

– А дали е имало въоръжена охрана, продължавам да гадая, опитвайки се да си представя стражарска будка пред червеникавия патрициански дом. Не, не е било в стила на епохата…

– Да не сте следовател? Твърде много разпитвате – вметва моят събеседник, но все пак ме отвежда малко встрани, където в момента е паркирана кола. Отзад бил военният пост, нещо като караулно.

– По онова време тук е било пустош – продължавам да разсъждавам на глас. Кооперацията „Царевец“, която заслонява къщата на Вълков отстрани и отзад, е построена чак през 1930 г. Така че домът на генерала е бил върху ливада, достъпен за атаки от всички страни. А при всички тия жертви и кръстосването на „двата терора“ не е могло да няма мисли за отмъщение…

Интерпретацията ми не се нрави на моя домакин, който леко троснато уточнява, че генерал Вълков е набеждаван в какво ли не. Лично бил чел материалите по процеса през 1954 г. и е убеден, че истината е съвсем друга. А легендите са си легенди. Господин Гелинов бърза да уточни, че дори обвиненията в корупция са недоказани. Монолитният дом, строен с размах от архитект Стамен Стаменов, бил вдигнат с парите от зестрата на жената на генерала – рускинята Лидия Зудилина. Може би съм чувал за нея?

Знам, че генерал Вълков е завършил Генералщабната академия в Петербург, но никога не бях чувал, че е женен за заможна жена. Може и така да е. В спомените от онова време го описват като мълчалив, саможив, педантичен и работоспособен офицер, при това пословично пестелив. И обратното, има разкази как изстрелването му във върховете на властта след 9 юни 1923 г. го променя изцяло. Нещо обичайно и днес. Султана Рачо Петрова споменава в мемоарите си за журове с много музика и танци в новопостроената Вълкова къща край Орлов мост. Така че смълчаният дом помни далеч по-добри времена.

– А кой е живял тук след генерала? – питам отново аз. От 1928 г. насам е изтекла толкова вода в Перловската река…

– Къщата си остава собственост на съпругата и дъщерята на Иван Вълков, които я дават под наем, след като генералът се изнася от този дом след развода си. В дясната половина на втория етаж се нанася режисьорът Николай Осипович Масалитинов, който идва в България като белоемигрант. А след 1944 г. тук е направо стълпотворение.

– Жилфонд? По съветската практика за комуналните квартири?

– И по-лошо. Масалитинов с руското си потекло успява да спре масовото заселване на „червеноармейци“, но пък на първия етаж се нанася кварталният отговорник на Държавна сигурност, бивш заседател от Народния съд в провинцията. Чак по-късно настаняват нормални хора, някои от които откупуват части от къщата.

На пощенската кутия с изумление съзирам позната фамилия. Излиза, че една от съученичките на жена ми е наследила частта с „генералския кабинет“. Но днес и тя живее на друго място, а сградата, макар и паметник на културата, пустее и не се поддържа. Сякаш някаква прокоба от „онези дни“ тегне над това място.

Междувременно режисьорът Гелинов тръгва да ми разправя фамилната история на генерала, която е преинтересна – за чорбаджийския род от Казанлък и прадядото със симптоматичния прякор Петко Юрдека. Изведнъж чувам обаче, че родът Вълкови били преселници от Македония.

– Това обяснява много – прекъсвам го аз. Включително и връзките с ВМРО. Както и ликвидирането на Стамболийски.

Събеседникът ми клати глава в знак на несъгласие.

– Къде са доказателствата? – леко изнервено пита той. Пак ви казвам, чел съм протоколите от процеса. Там Вълков мълчи. Няма конкретни свидетелски показания. Никой не знае версията на самия генерал Вълков.

Тук не се съгласявам. И му разказвам за една книга.

В първите години на новия век покойният изкуствовед Руен Руенов ми подари едно много ценно свидетелство. Последна бройка от книжката на неговия баща Руен Крумов „Записано в концлагер Белене“. Книга, излязла в малък тираж през 1995 г. и размила се във времето. Когато я разлистих, направо не повярвах на очите си. Оказа се, че баща му, известен социалдемократ и журналист, първи редактор на възстановения в. „Свободен народ“, е имал съобразителността „да поддържа професията“ дори в най-трудни условия. Озовал се през лятото на 1953 г. в т.нар. „депутатска бригада“ на II обект на остров Персин, той решава да служи на Клио, въпреки марксистко-ленинската догма за „унищожаването на врага“. Независимо и от робския труд, и съсипията – работа от тъмно до тъмно – 500 тухли на човек (газят калта с крака, секат тухлите на ръка, пренасят ги като впрегатен добитък). По онова време престарелият генерал Вълков е на 78 години, има инфектирана рана на крака. На обекта едва издържа, други трябва да му помагат за нормата. Една вечер в бараката николапетковистът Слави Попангелов, отивайки към „бурето“ (затворническата тоалетна) го бута грубо в крака. Генералът пада и охка. Земеделецът му извиква в мрака:

– Вълков, отърви всички ни, защо да те гледаме. Ти си убиецът на Стамболийски!

Генералът отрича.

Тогава някой му предлага да разкаже истината.

Съгласяват се да го изслушат дори младите земеделци (като Крум Неврокопски). Тогава бавно, на пресекуки, Иван Вълков излага своята версия (стенографирана от д-р Петър Байчев и допълнена с въпроси от Руен Крумов, към която генералът на ръка дописва своето заключение).

Според неговата версия изричната му заповед била капитан Харалаков да арестува Стамболийски с една дружина и придадена батарея, като го отведе със специален влак в София. Без косъм да падне от главата му. В Пазарджик капитанът се представя на началника на гарнизона – полк. Славейко Василев и получава същите указания.

Вълков настоява, че на специално заседание на деветоюнското правителство било решено Стамболийски да бъде съден. Но Харлаков не изпълнил заповедта, а предал Стамболийски в ръцете на македонски „комити“, които, знайно е, че питаели към него люта омраза. Заради опитите да разтури ВМРО, проюгославската му политика и най-вече прочутата му реч в Белград „Халал да ви е Македония, давам ви я…“

Смъртта на Стамболийски е страшна – яздят го и се гаврят с него, режат го на парчета…

Лагеристите в бараката обаче искат да знаят едно – защо тогава впоследствие капитан Харлаков бива пратен в чужбина „за награда“, а не разжалван и съден? Генералът отговаря, че решението било на проф. Ал. Цанков, а не негово. Или идело от „височайше място“.

Най-интересното е, отбелязва Руен Крумов, че повечето земеделци повярвали онази нощ на генерала. И до зори обсъждали, че ако Стамболийски бил пратен на съд, щял да остане жив.

– Виждате ли – прекъсва ме режисьорът Гелинов, това потвърждава казаното от мен!

– Но професор Александър Цанков твърди друго, отвръщам аз. А сигурно знаете, че е оставил две големи мемоарни книги, две версии на една и съща история, писани в края на 50-те години, когато емигрира в Буенос Айрес. В тях той настоява, че генерал Вълков е „зъл гений“ в „септемврийските събития“, тъкмо защото е човек на двореца.

– Цанков може да лъже!

– Напълно възможно е. Ала във версията му има убедителни елементи. Той настоява, че Иван Вълков бил „експонент“ на оная група офицери от лигата, които не се решават да действат без изричното или мълчаливо съгласие на царя. И че лично той, далеч преди 9 юни, е докладвал на царя за подготвения преврат, получавайки изричното му одобрение.

Тук режисьорът млъква.

А аз, без да знам защо, започвам да оглеждам ромбовидната решетка на затуления с дъски прозорец към мазето. Повече от интересна е и завършва с декоративно слънчице, вписано в кръг.

– Какво има в зимника? – любопитствам аз.

– Че какво да има? Мазе като мазе – тросва се моят събеседник и ме поглежда така, сякаш не съм с всичкия си.

Как да му кажа, без риск тутакси да ме изгони на улицата, че си спомних кошмарната софийска легенда за отрязаната глава на Стамболийски, която още се съхранява някъде. Натопена в буркан със спирт, тя била отнесена като доказателство за смъртта му в двореца, а после скрита в подземието на нечий дом, където се покои до ден днешен. Не едно поколение софийски хлапета са били плашени с този разказ. В изблик на черен хумор и аз съм питал един приятел историк, потомък на генерал Русев, тогавашния вътрешен министър, дали „главата на Стамболийски“ не е в тяхното мазе, което го изваждаше от релси. Ами ако… Тръсвам глава и решавам да забравя този „хорър“.

Затова цитирам по памет на любезния домакин едни редове от мемоарната книга на Александър Цанков „България в бурно време“, публикувана чак през 1998 г., които сверих вече вкъщи:

Цар Борис проявяваше особено благоразположение към военния министър в моя кабинет генерал Иван Вълков. Вълков като военен, още повече като се мислеше, че е важна личност в офицерската лига, в която все и вся беше полковник Дамян Велчев, си позволяваше някои работи, които не бяха позволени и съвместими с офицерското му звание и поста, който заемаше като военен министър. Той се опитваше да се меси в политическите работи, но най-главното, че протежираше една група офицери – действащи и запасни, която в борбата срещу комунистите се увличаше и преминаваше границите на това, което законите на България позволяваха. Жертва на техните „подвизи“ паднаха някои депутати комунисти; един провинциален водач на комунистическата партия. В това число трябва да причислим и убийството на Петко Д. Петков, народен представител и брат на съдения и екзекутиран от българските комунисти Никола Д. Петков. Поради тия убийства и още други сериозни разногласия аз няколко пъти исках най-настоятелно оставката на генерал Иван Вълков.

Макар и със задна дата Александър Цанков прави своето „политическо покаяние“. Неговата версия, е че цар Борис III стои плътно зад армията. А тя, особено след атентата в църквата „Св. Неделя“ и избитите от комунистическия „военен център“ генерали и мирни граждани, взема нещата „в свои ръце“. Така „кървавото колело“ на терора в България безпощадно се завърта: „Вие – нас, ние – вас“.

Ето какво свидетелства атентаторът Петър Абаджиев, пряко отговорен за кървавия Велики четвъртък в храма, и то според протоколите на Московско съвещание на БКП през 1925 г.:

Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, но не мислихме, че ще има военно положение, полицейски час в 19,30 ч. и всеобщи арести. Ние замислихме да избиваме „Обществената безопасност”, а после се оказа, че трябва да избиваме военните. Даде се нареждане да бъде убит Коста Георгиев и той биде убит. Аз измерих черквата, направих скица и я изпратих на Иван Минков и Коста Янков. Гледах в черквата да се постави взрив под пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч… Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз исках да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие на отравянето…

Нито следа от разкаяние за това отвратително престъпление. Около двеста души загиват на място или от раните си, тежко ранените са около петстотин. Сред тях има и ученици.

По-нататък в изложението си Абаджиев се жалва, че май не трябвало да „удрят“ военните, щото те на свой ред им нанесли „смазващ удар“. Отговорът на Военната лига е до болка известен: тройките на „Трета секция“ (бившето военно контраразузнаване), тези „неотговорни фактори“, извикват за „малка справка“ лица, душени впоследствие с въже в подземията на Шести пехотен полк, ръководен тогава от полк. Кимон Георгиев (мястото на екзекуциите е около днешните фонтани пред НДК). Така изчезват стотици хора, сред тях и Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст…

– А знаете ли, че братът на генерал Вълков е този, който дава най-високата военно-инвалидна пенсия на Гео Милев? – пита моят домакин, изваждайки ме от размислите ми.

Не, не го знаех. Господин Гелинов ми обяснява, че когато Иван Вълков става военен министър, той приема едни от най-добрите закони за военно-инвалидите в Европа – с максимална защита и  обезщетения за пострадалите във войните. И, както става често в България, назначава за началник на Военно-инвалидната комисия един от братята си, който е лекар. Той пък, от своя страна, помага на Гео Милев, прехвърляйки го в най-високата категория инвалиди. Така поетът ползва не само лечение в Германия, където се впуска в следвоенния модернизъм, но и разполага с някакви средства да издържа семейството си и да започне издаването на сп. „Везни“.

Уви, неговата по-нататъшна съдба става известна след разкопаването на масовите гробове край Илиянци през 1954 г.: сред намерените останки от чували, примки от кабел, часовници и протези е и стъкленото око на поета…

Самият генерал Вълков, което е също малко известно, сериозно пострадва в атентата на Велики четвъртък. Той е участник в две войни, но първото си сериозно раняване получава именно в „Св. Неделя“. Има тежка черепно-мозъчна травма. Дълго ходи с превързана глава, има страшни болки и виене на свят. През лятото на 1925 г. си взима принудителен отпуск и заминава за родния Казанлък. Разтревожена от състоянието му, майка му се поболява и внезапно умира.

Според някои свидетелства впоследствие той не е същият човек. Предишният овладян офицер се превръща в сприхав началник, който често сменя заповедите си, което има своите последствия. Включително в личния му живот. Вълков зарязва семейството си. Журналистът Стефан Танев, познавал го отблизо, описва в своя „Дневник“ неговата внезапна промяна така:

Военният министър е всичко. Генералът е на върха на своето величие. И изведнъж… в неговия живот се вмъква жена. Вмъкнаха я някои по-млади офицери „деветоюнци“, както ги наричаха, които обичаха гуляите и жените…. Това не е вече по-раншният Вълков. Излага се най-напред с една оперетна артистка, а после му се залепва Анна инженер Табакова. Залепи се за генерала и го свърши. Накара го да се разведе с жена си. Вълков, тогава всесилен, е този, който прокарва през епархийския съвет и нейния развод с инженер Табаков. Анна е свободна, генералът също. Амбицията ѝ е да стане генерал Вълкова. Снове из Министерството на войната така, както никой друг. Налага се по всички военни доставки, взима тлъсти комисионни. Става най-после генерал Вълкова. Истерична гуляйджийка.

Андрей Ляпчев е принуден да вземе мерки. Убеждава царя да освободят генерал Вълков като военен министър и го пращат пълномощен министър в Рим. Там той подготвя „царската сватба“, но съпругата му не мирясва. Стефан Танев разказва, че тя успява да проникне даже при Мусолини, започва да взима пари като информатор от фашистка Италия. Представя се за журналистка. Попаднах преди време на една нейна инкриминирана книга – „Впечатления от нова Италия“ (1939). И щом посланическият мандат на генерал Вълков изтича, Ана просто го зарязва и остава в Италия. А след преврата на 19 май 1934 г. Кимон Георгиев директно уволнява Вълков и го праща в резерва с малка пенсия.

Сломеният генерал се връща в България и за това десетилетие от живота му се знае най-малко.

– Сигурен ли сте, че семейството не го е приютило отново в този дом – попитах режисьора Гелинов.

Той бе категоричен, че не е имало „крачка назад“. След всички тези истории, навярно е било така. Генералът намерил пристан почти „инкогнито“ на две крачки от някогашния си дом – в кооперацията „Асеновец“. Странното е, че в съседния „Царевец“ са живеели земеделци, сред тях и лидерът на едно от крилата в БЗНС – Димитър Гичев.

Как ли са се гледали, срещайки се на улицата? Като знаем колко трудно са се съвместявали даже в Белене.

През 1953 г. генерал Вълков е изваден от лагера, защото започва процес за репресиите през 1923–1925 г. Преместен е в ареста на Софийския централен затвор. Сетне с присъда номер 285 от ноември 1954 г. е осъден на смърт. По това време е на 79 години и е тежко болен. А от „септемврийските събития“ е изтекла давност, затова Президиумът на Народното събрание заменя смъртната му присъда с двайсет години затвор.

Така на 20 април 1962 г. генерал Вълков умира в Старозагорския затвор и е погребан на затворническите гробища.

На раздяла режисьорът Огнян Гелинов с възмущение ми разказа следната история. Николай Христозов, партиен секретар на СБП и автор на книгата „По дирята на безследно изчезналите“, бил написал, че след смъртта на Вълков дъщеря му изпратила следната телеграма в затвора: „Часовникът ми върнете. Тялото погребете“. Пълна лъжа, настояваше разпалено той. Лично познавал възрастната г-жа Вълкова, която, оказва се, останала да живее на тавана на собствения си дом, където посрещнала дори новия век… Тя направила направо невъзможното, но пренесла тленните останки на баща си на Софийските централните гробища. И никога, за разлика от мнозина други, не се отказала от него. Което ѝ прави чест.

На тръгване ми направиха впечатление множеството изгнили дънери в градината. Сякаш тлението бе взело връх в тази история. Оказа се, че съпругата на кинорежисьора ги събира из Борисовата градина, за да аранжира с тях пространството. На нея дължим и туфите кокичетата край оградата. Символ на едно ново начало.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияАнтонина Бонева и нейните ученици
Следваща статия„И българските евреи бяха спасени…“