Гледна точка

Коко

2604
Паул Клее, „Бягащи деца“, 1930 г.

Колата спря до бордюра. Беше от онези коли, които приличат на камиони. Заемаше място за две обикновени коли. От нея слезе мъж с бяла фланелка с къси ръкави и черно кожено елече. Дебелите му ръце бяха татуирани с гъста зелена плетеница.

На това място тротоарът беше широк. Мъжът направи няколко крачки, отиде до средата на тротоара и седна на плочите. Редките минувачи внимателно го заобикаляха. Мъжът извади от джоба на елечето малка метална количка, с каквито си играят децата и започна да търкаля гумите ѝ по земята напред-назад. Както беше седнал, елечето му се беше дръпнало нагоре и от колана на кръста му се виждаше да стърчи дръжката на пистолет.

Тротоарът опираше в сграда с груб бетонен цокъл на височината на човешки ръст. Магазинът за дрехи, който заемаше едната ѝ половина, не работеше и двата манекена на витрината, мъжът и жената, облечени в мушами, бяха потънали в прах и мълчание и изглеждаха тъй, сякаш са скарани от десетилетия. После следваше входът на жилищната кооперация, тъмен като пещера. В нишата се беше разположил продавач на семки. Той беше изложил стоката си, насипана във фунийки от вестник, върху малка преносима масичка и час по час буташе назад шарената шапка олигофренка, която се свличаше над очите му.

По-надолу, след сградата, започваше оградата на детска градина. В този час на деня децата вероятно спяха следобедния си сън, защото дворът беше пуст.

Както седеше на паважа, мъжът потърси с поглед продавача на семки.

– Хей, човече, искам да те питам нещо.

Продавачът бутна шапката нагоре и кимна: питай.

– Отдавна ли живееш тук?

Продавачът завъртя глава: отдавна. А после, като задържа погледа си върху дръжката на пистолета, потвърди и на глас, за да не излезе неуважително:

– Отдавна.

– Слушай сега. И аз живеех тук. Това беше отдавна. Дори ходех в ей тази детска градина. Но оттогава изминаха сто години. Искам да те питам нещо. Имах един приятел. Казваше се Коко. Случайно да го познаваш?

Продавачът не каза нищо. Изчопли от най-близката фунийка една семка, разтвори люспите ѝ като корици на книга и се взря там, сякаш наистина различаваше някакви букви.

Мъжът скочи на крака, приближи до продавача, клекна и опря гръб в бетонния цокъл.

– Този Коко беше най-добрият ми приятел. Знаеш какви са момчетата в онази възраст, все се перчат. А Коко не беше такъв. Той казваше: Аз не съм много смел.

Бащата на Коко беше търговски пътник и от всяка командировка му носеше по една метална количка. Коко беше натрупал двайсет-трийсет колички от най-различни марки. Ходех у тях да си играем с количките, но един ден се разсърдих. Казах, че и аз искам да имам колекция от такива колички. И знаеш ли какво направи Коко? Нареди количките една до друга, раздели ги на две и бутна половината към мен.

– Тези са твои – каза.

– Да не ти се кара баща ти? – попитах го, докато тъпчех количките по джобовете си.

– Няма – каза Коко. – Баща ми не знае колко колички имам.

– Та, с една дума – продължи мъжът – ей тази количка, виждаш ли я, е последната, която ми остана от подаръка на Коко. През главата ми мина какво ли не. Смених десетки коли. Имам цял автопарк. Но сега, когато остарях, изведнъж ми хрумна – ще намеря Коко, ще му покажа количката и ще му кажа, че не съм забравил подаръка му. След това никой през живота ми не е бил толкова щедър към мен. Всичко, каквото спечелих, трябваше да си го вземам сам. И няма да те лъжа, бях много добър в това.

И двамата помълчаха. Мъжът се изправи.

– А, познаваш ли Коко? – попита пак.

Продавачът дръпна шапката над очите си.

– Не – каза. – Не познавам Коко.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора