Портупей-юнкерът Блашко Лечев се прибираше за Коледа при домашните си. Слезе на гарата, лъсна ботушите си джам при ваксаджията, пи една лимоната на бюфета, като не пропусна да поздрави със сваляне на фуражката си и тракане на токове една госпожица, която разхождаше чадърчето си по перона на гарата и която при поздрава пусна две снопчета лъчи от очите си и после тръгна пеш за село. Можеше да вземе и файтон, но разстоянието беше десет километра, колко му е, времето беше меко и той разкопча горните копчета на шинелата, а после и телената кукичка на яката на куртката и гърдите му се напълниха с вятър.
Не беше съобщил за идването си и предвкусваше как ще се изненадат и зарадват и майка му и татко му, а и сестричката Бети и братчето му, петгодишният Филипчо. Беше купил за баща си сребърна табакера, за майка си вълнен шал на големи червени рози, за Бети гривна, а за Филипчо малко желязно локомотивче, боядисано с различни цветове, което приличаше съвсем на истинско.
Пътят излезе от градчето, стъпи на широкото и започна да се люлее като песен нагоре-надолу по хълмовете. Полето беше изорано, по буците кацаха гарвани, които дълго изпращаха Блашко с черното си око, а сетне тежко излитаха, за да кацнат само няколко метра по-натам.
Портупей-юнкерът стигна мостчето, което беше толкова тясно, че две коли не можеха да се разминат върху гърбината му, а трябваше да се изчакат. Веднага след мостчето, встрани на банкета, беше се килнала една каручка, а около нея се вайкаше дядо с овчи калпак на главата и с тъмноръждива, сякаш от мъх, брада.
– Добра стига, дядо! – поздрави портупей-юнкерът.
– Добра стига, войниче! – отвърна дядото. – Закъсах го аз тука като петел в тенджера. Бабата ме прати да смеля на воденицата още два чувала брашно. Вика, брашното няма да стигне сега, като дойде цялата ордия. Викам ѝ, как няма да стигне, имаме брашно, ще стигне и ще артиса, защо да си разваляме рахата, пък тя – не та не, ходи. И ей го сега. Каручката се счупи, ни напред, ни назад.
Блашко клекна да разгледа повредата. После се изправи:
– Колелото не се е счупило, само се е измъкнало от главината. Сега аз ще повдигна каручката, а ти ще нагласиш колелото.
Той повдигна каручката, а дядото намести колелото върху главината.
– Жив да си, войниче! – рече той. – Как да ти се отплатя? Я чакай, чакай! Имам тук една дървена свирчица. Чакай да я намеря. Тя не е проста свирчица. Тя, ако може така да се каже, е вълшебна. Ако изпаднеш или в беда, или в голяма радост, само я надуй.
Двамата се разделиха и портупей-юнкерът продължи нататък, като от време на време попипваше дървената свирка в джоба си.
Пътят започна да се изкачва и влезе в борова гора. Замириса на смола. Горе на високото Блашко спря да си почине. И изведнъж пред него изникна една бабичка, мъничка, кажи-речи, колкото гъбка. Само ръцете ѝ бяха големи, като лопати.
– Момчо, яла да ми помогнеш. Цял ден цъкам огнивото и не мога да хвана огин. Яля, яла!
Портупей-юнкерът тръгна подир нея. Тя го отведе в малка къщичка само от една стая. Влязоха вътре, бабата седна на трикракото столче пред огнището и рече:
– Ей го, не ще. Не ще и не ще.
Блашко извади от джоба си кибритка, драсна една клечка и пъхна пламъчето под съчките. Огънчето бързо се въззе и плъзна и по дебелите дървета.
– Жив да си, момчо! Да не се отървеш от здраве и имане! Я чакай, чакай да ти дам нещо.
И му връчи една макара със забодена на нея игла.
– Тази игла шие сама. Ще я дадеш на изгората си, ще те облече от глава до пети. Или, ако нямаш изгора, на майка си.
Портупей-юнкерът пъхна макарата с иглата в другия джоб и продължи по пътя си. Гората свърши, отново се ширнаха хълмове. Започна да се стъмва. Вече наближаваше селото си, ето ги крайните къщи. Вътре във всяка трепкаха светлинки. Хвана напряко по една стръмна уличка и се озова право пред тях. Чу как кокошките се наместват в курника. Бръкна под една керемидка на зида, извади ключа и отключи дворната врата. После надникна през прозореца да погледа своите хора. Видя как Филипчо се ослуша и се метна към вратата, викайки:
– Бате!
Голям дявол беше това момченце. Майка му отвори вратата, взря се в тъмното. Видя го и започна да бърше очите си с края на забрадката.
Скоро всички се настаниха край масата. Блашко раздаде подаръците. Очите на Бети бяха станали големи като на сърна.
– Тя вече се момее – побърза да съобщи майка му, та я засрами още повече. Но като видя гривната, сестра му грейна. Майка му и тя се заметна с шала. Филипчо се беше скрил под масата и търкаляше локомотивчето по дъските на пода. А баща му, който беше възглух, току само щракаше табакерата и час по час излизаше на прага да изгори една цигарка.
– У-у-у, стига си отварял, че всичко изстина – скастри го майка му.
Поседяха, поговориха, стана време за лягане. Блашко се почуди дали да не даде и макарата на майка си, но после реши да я даде утре на Павлина, като се отбие да я види. Но дървената свирка, нямаше как, даде на Филипчо. Само че му каза, така и така, че тя не е за игра. Ами може да я надуе само ако изпадне в беда или пък му е много радостно.
Филипчо едва изчака да се мушне под завивката. И наду тихо свирчицата. Толкова, колкото само той да си я чува.
