Може би най-главното, което трябва да изтъкна, преди да тръгна да разказвам моите детски Коледи в планинското село Бързия (бивше Клисура, бивше Дервент), разположено точно под прохода Петрохан на северния склон на Балкана, е, че те се случваха по социалистическо време. Ей-ей, ехо там, стойте, стойте, недейте бърза, сопрете се малко! Да, да, вие, чувам ви как възкликвате отегчени: „Ама аман вече от тоя ваш социализъм! Втръсна ни от него, дойде ни до гуша!“ Но не припирайте да недоволствате, задръжте малко! – обещавам ви, няма да се занимавам със социализма, а само с Коледата и то именно на село. Но уточнението е важно: Коледа – за разлика от Великден, се падаше (и се пада) в различни дни от седмицата, не само в неделя; тоест в ония години и Бъдни вечер, и Коледата си бяха понякога работни дни. На 31 декември не се работеше (за разлика от сега), тогава започваше зимната ваканция (до 10 януари). Това обстоятелство леко променяше събитията на християнския празник, когато той съвпадаше със социалистическия работен ден: на ранина в черквата за Рождественската служба отиваха пенсионираните баби, „работещите момичета“ (тогава почти всички бяха на държавна служба) нямаха твърде тази възможност. Е, някои все пак се изхитряваха, но за това по-късно. Мъжете от своя страна изобщо не ходеха на черква, скатаваха се и от работа, други длъжности ги примамваха, по-земни – прасето и греяната ракия. Още в тъмни зори някаква трескава възбуда ги обхващаше, подгряваха вода, приготвяха калайдисани котли и бакърени джезвета – изобщо Коледата минаваше за някак по-телесен празник от Великден. На Великден всички, цялото село, се изкачваше на гробищата при своите мъртви (писал съм за това), на Коледа суетнята беше предимно край домашния оджаг, там се случваха изкусителните неща. Поне в моите детски очи, които също – признавам си – светеха с трескава възбуда.
Възбудата идваше от ритуала, който си е едно към едно принасяне на жертва – коленето на прасето. Макар че ритуалите започваха още от предишния ден, на Бъдни вечер – тогава никой не омърсяваше устата си с блажно. Спомням си в тази връзка колко бях възмутено-сащисан, когато точно на Бъдни вечер в семейството на жена ми (бургазлии!) майка ѝ ми поднесе пържоли – ужас! Не ги ядох, разбира се, цялата вечер бях на туршия и кисело зеле, хъмкайки. И лека-полека ги приучих – само постни ястия и то нечетен брой. Да, някои чак сега взеха да ги спазват тия традиции, докато аз (и не единствен аз) сме израснали с тях. Йордан Радичков също, то затова и в произведенията му е такова вавилонско смешение от езичество и християнство, земно и небесно, материално и духовно – животът на северозапад(а) е този. И сякаш няма по-красноречиви дни за това взаимно проникване от коледните. Които, както казах, започваха още на 24 декември, Бъдни вечер, с всичките му там обредни каръшъци…
Майка ми Роза, учителка, начеваше подготовката още по тъмно. Замесваше тесто за тиквеник – тогава още нямаше точени кори, но и да имаше, никоя уважаваща се домакиня не би прибягнала до тях. От същото тесто отделяше за питката с късметите – винаги домашна, никога купешка. С точилка източваше тънки тестени листове и ги замяташе встрани – малко да улегнат. Преди това ги напръскваше с вода. Да, женската работа край няма, особено по празниците. Тиквеникът ставаше с настъргана тиква и счукани орехи – да си оближеш пръстите!… На печката вреше боб – освен чорба, с него се пълнеха сухи червени чушки. За предпочитане шарен. Другите ястия си бяха по принцип налице – туршии, кисело зеле, компоти; още през есента приготвената зимнина. На Бъдни вечер всичко това се нареждаше на масата – колкото повече, толкова повече, както мъдро отсъжда Мечо Пух – на изобилие и имане е. Казваше главата на семейството Господнята молитва за здраве и берекет, свещта гореше, забучена в питката с късмети, баща ми Георги (и той учител) я махаше след молитвата и я слагаше на центъра на масата, завърташе след това питката, отчупваше на всекиго парченце и угощението започваше. В питката имаше не само паричка, но и част от житен клас, бръстина (отчупено клонче), зърна от кукуруз и боб, парченце чушка, сламка и други още късмети, какви обаче, за съжаление, вече не помня. Всеки от тях отговаряше било за някой домашен добитък, било за селскостопански продукт, било за къщата и двора; бръстината например обозначаваше козите и този, на когото се паднеше, през цялата година трябваше да се грижи за тях. Не че другите не го правеха, но когато точно той се офлянкваше, напомняха му го (случвало ми се е). На ставане от масата скачахме силно и високо – този момент ми беше любимият – да е яка стоката и да се множи, да е урожайна реколтата и да се множи. Бъдник нямахме, защото и отдавна огнище нямахме, но някой чворест ботур, дето не можеш го нацепиш, всеки път гореше в печката до сутринта. Задължително трябваше да изкара до сутринта, инак не беше добра поличба. Да, така е, както неведнъж вече изтъквах, християнство и езичество в едно…
На 25 декември обаче второто сякаш беше повече. Или по-откроимо, особено днес, от върха на годините. Разбира се, майка ми правеше всичко възможно, за да мине през черквата, пък и попът започваше службата рано (попът ми беше чичо, брат на баща ми, поп Кона, Костадин; държеше пет села и трябваше всичките да обиколи със стария си „Москвич“), за да могат тези, които са на работа, да смогнат и в службата навреме да се явят, и Богу да се помолят. Понякога завличаше мен и брат ми Любомир, макар че и двамата се дърпахме и негодувахме – много рано се ставаше, а никой от нас не си падаше по това твърде. В училище приключвахме бързо, докъм 10-11 – часовете бяха силно намалени: май и на учителите, както на учениците акълът им повече празнично е бил настроен. Прибирахме се вкъщи, където жертвата вече беше принесена и мъжете се черпеха с греяна ракия и с пресни мръвки. Това също ми беше любимо: месото се режеше направо от още димящия, проснат върху дървена врата, труп (извинявам се на по-чувствителните) и се слагаше директно на жарта. Вадеше се опеченото месо, овъргаляно във въглени и пепел – невъобразимо вкусно, който не е опитвал, ядец. Така е то: вечният кръговрат на живот и смърт, на раждане и умиране… Ала удоволствието бе за кратко, следваше тежък труд – да се обработи една заклана свиня си иска бачкане. Но пък се работеше с радост и с някакво усещане за благодат: осигурена е прехраната до пролетта и то не каква да е, а месна, блажна и мазна, пък за нататък ще видим…
Привечер минаваха коледари – млади мъже и току-що заергенили се момчурляци. Е, не си мислете, че всички бяха с шарени пояси, цървули, навуща и рунтави калпаци, макар че имаше и такива. Важни бяха песента и колачетата, че и някоя пара падаше – хората не се скъпяха, бяха щедри и великодушни. А и едно наум имаха – всичко е за берекет. На Нова година пък, 1 януари, беше нашият ред, на хлапетиите сурвакарчета, момичета и момчета. Обикаляхме на тумби от къща на къща – задължително през роднините, а това си беше бая ходене – селото е голямо; понякога газехме дълбок сняг и се уморявахме доста, но традицията си е традиция. Сурвакахме за късмет и здраве – „Сурва, сурва година, до година, до амина…“, прибирахме стотинките, че и книжни левчета, а на вечерта се хвалихме и препирахме кой е напълнил джоба най-много. Най-спечелилият минаваше за най-оправен. Никога не бях най…
Признавам си, че като поотраснах малко, в тийнейджърска възраст, хич не си падах по всичките тия церемонии. Виждаха ми се остарели, овехтели, одръхтели. Сега е различно, носталгията по детството си казва думата. Но те, традициите имам предвид, сякаш се скършиха: ако не са медиите да дават наставления, всичко ще се забрави. Пък и наставленията на медиите ги имаме повече за фон, едва ли някой ще се втурне да ги спазва и следва точ в точ. Де да знам, струва ми се, че моето поколение е може би последното, което що-годе е живяло това, макар и ние да не сме докрай наясно. Днешните деца даже не сурвакат, а и как да стане като повечето внуци са с родителите си нейде по чужбините, там дирят късмет и охолство. Може би го правят виртуално, нали покрай ковида свикнахме всичко от дистанция да става: „Сурва, сурва година…“ по екрана на компютъра, а дядото и бабата пак там лепят евра и левчета…
Въпреки че, от друга страна, нали все пак празнуваме и Бъдни вечер, и Коледа – тихи нощи, свети нощи, минаващи под закрилата на Рождество Христово. Вярата, значи, сме я запазили, а това, смятам, е най-важното. Защото изгубим ли вярата, себе си сме изгубили…
