По радиото бяха казали, че дъждът ще премине в сняг. Това не се случи. Дъждът спря и небето се отвори, но от клоните на дърветата продължаваха да се отцеждат тежки като олово капки, които дълбаеха кладенчета в земята, големи като напръстници. Реката течеше буйна, завързаната за малкия дървен пристан лодка се повдигаше и се удряше като немирно овне в дъските, а после се понасяше по течението, но въжето я дръпваше и танцът ѝ започваше отначало. Пощальонът седна на пейката пред вратата и с пъшкане обу високите гумени ботуши, навлече мушамата върху дебелия вълнен пуловер, оплетен на здрави пръстени като рицарска ризница и загубил отдавна цвета си от носене, а накрая извади от джоба сгънатата на две униформена фуражка с пречупена козирка и дълго я наглася върху изтънялата си като кълчища коса. Той си изпълняваше съвестно задълженията, но днес цял ден костите го въртяха и едва сега, когато денят започна да преваля, вече се накани от немай къде да отнесе пощата в града, защото това беше много важно. Този път пощата не беше обикновена. Вдигна на гърба си кожения чувал с писмата, ръцете му още бяха силни за разлика от краката, хлопна вратата на пощата и слезе с кривене по дървените стъпала. Отиде до лодката, метна чувала вътре, наведе се в храсталаците, потършува с ръце и измъкна двете гребла. В тоя момент по тесния размекнат от дъжда път се чу силен трясък на мотор. Залисан в приготовленията си, а вероятно и заради това, че беше възглух, пощальонът беше пропуснал да разпознае звука по-рано.
Беше зелена военна джипка. Вътре седяха двама, облечени в защитни униформи. Те рипнаха на земята от двете страни едновременно като акробати. На вратовете им висяха автомати. Старецът си даде сметка, че тези са от окупационната власт от недалечния армейски пост, който наскоро бяха издигнали в близост до реката.
– Стой, стой! Не бързай толкова – каза по-дребният, с острите като на лисичка зъби. Той имаше тънко четинесто мустаче, което изглеждаше като драснато с чер молив и му придаваше смешен вид на цирково конферансие, който той се опитваше да компенсира със свиреп поглед.
– Какво има в чувала? – попита другият. Той пък беше с месести рамене и с интересни, пухкави като на жена червени устни и явно в желанието си някак да ги прикрие постоянно ги хапеше и устните му просто пламтяха.
Старецът се изправи. Гледаше спокойно двамата и даже се засмя.
– Каквото всеки ден. Писма.
– Я дай чувала! – заповяда дребният.
Виж, това не беше проста работа. Старецът трябваше да коленичи на пристана, да приближи с ръка лодката и да измъкне чувала, който хич не беше лек. Той някак се справи с тази задача, пусна чувала до себе си, но нямаше къде да се подпре с ръка, за да се изправи. Слава Богу, намери колая и на това. Придърпа едното гребло, заби го отвесно в дъските и бавно, помагайки си и с двете ръце, успя да се надигне запъхтян на крака.
– Развържи чувала и покажи писмата! – нареди дребният. Явно между двамата той беше мозъкът.
Старецът се наведе, развърза чувала и сграбчи наръч писма. Подаде ги на дребния.
Този ден пощата наистина беше по-особена. Вътре бяха писмата на децата от сиропиталището в селото до Дядо Коледа. Дъщеря му работеше в сиропиталището, преди години старецът беше дал тази идея и това се беше превърнало в хубава традиция. Децата пишеха писма до Дядо Коледа, в които изброяваха какви подаръци искат, повечето не можеха и да пишат още и само рисуваха несръчно върху листовете, пушки, ракети, камиончета, животинки, кукли. Писмата пристигаха в голямата поща в града, откъдето ги носеха в големия магазин на два етажа и собствениците на щандовете вътре, всеки според силите си, откликваше на детските желания.
Дребният бързо, сякаш раздаваше карти, разглеждаше едно след друго писмата. Скъса пликовете на едно-две, извади листовете.
– Какви са тия глупости? – изсумтя по едно време. – Какви са тия оръжия? – И подаде писмата на другия. Той също се взря съсредоточено в листовете. И накрая се произнесе: – Тая работа хич не мирише на хубаво!
Старецът нямаше какво да каже. Стоеше и чакаше.
– Ще ги вземем, за да проверим всичко – каза дребният. – А ти се прибирай и не напускай обекта до второ нареждане.
Старецът се затътри обратно към пощата.
Дребният хвърли чувала в джипката и се метна вътре. Другият също скочи на седалката от другата страна. Дребният даде газ и моторът изтрещя.
– Да го гръмна ли? – извика в ухото му спътникът му.
– Това е най-лесната работа – отвърна дребният. – Винаги може да го направим.