Начало Идеи Гледна точка Коледно примирие
Гледна точка

Коледно примирие

Тони Николов
25.09.2014
2172

TNikolov

Чудото на този ден е, че на Рождество в света засиява светлина, която хората заобикват повече от мрака в душите си, мрак, в който инак сме потопени. И всичко ненадейно се променя, макар и за миг, колкото на някои това да изглежда наивно или трогателно-сантиментално. Раждането на Богомладенеца връща надеждата. Времето забавя своя ход. Хората се замислят за себе си и за другите, за близките и за непознатите, в душите им избуява желанието да сторят добро.

А иначе, както е добре известно, по-скоро става обратното. „Светлина дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината” (Иоан. 3:19).

Прав, напълно прав е евангелист Йоан. Мнозина – както някога, тъй и днес – виждат светлината само на този ден, а някои не я виждат дори тогава, не искат или се боят да я видят.

Чудото е, че на този ден обаче не може да не се гледа, да не се вижда светлината. А тя е онова, което е било, тя е нещо небивало и неповторимо, случващо се в святата нощ, в нощта на грейналата звезда. Нощ, когато всичко се смълчава, от висините зазвучава ангелски хор и трепетна надежда обзема уморения свят, както се пее в може би най-известната коледна песен „Тиха нощ, свята нощ”, която продължава да звучи по цял свят, откакто през 1818 г. е композирана от австрийския свещеник Йозеф Мор и органиста Франц Грубер. Днес малцина се замислят над текста на това рождественско песнопение, чиято музика се носи от всеки магазин, в който влизаме, за да накупим коледни подаръци. И все пак някаква сплотяваща топлина обзема сърцата, даже ако те не вникват в думите, че „законът Негов е любов, а вестта, която носи – мир”.

В предверието на „най-тихата нощ” сърцата се откриват и непонятно как, но всеки е готов да протегне ръка даже на врага си.

Както се случва преди сто години в Европа, в Рождественската нощ на 1914 г., и то не другаде, а по полетата на Първата световна война. Чел бях затова и все пак бях разтърсен, когато преди години в Белгия, нейде по пътищата на Фландрия, ми казаха: „Било е тук…” Спряхме за малко. Имаше надпис „Сент Ивон”, а в далечината се виждаха няколко ферми и орна земя. На хоризонта едвам се различаваше дървен кръст – в памет на Коледното примирие през 1914 г.

За да си представите случилото се, трябва да се върнем към атмосферата от август 1914 г., когато стотици хиляди хора, истински мравуняк от гняв, излизат по улиците на Берлин, Париж, Виена или Петербург с едно общо искане: „война”. Атентатът в Сараево е само катализаторът на дълго натрупваната омраза. Скоро милиони французи, германци, британци, австрийци и руснаци се явяват във военните окръжия с повиквателните си, за да поемат по бойните полета на Стария континент. България пази неутралитет, но не за дълго – до есента на 1915 г., за да се присъедини към Тройния съюз (Германия, Австроунгария и Османската империя) срещу силите на Антантата (Великобритания, Франция и Русия). Всяка национална пропаганда отстоява правотата си в Европейската война (както я наричат тогава) и се кълне, че това ще е „последната война, за да свършим с войните” (на френски – La Der des Der). Всъщност става тъкмо обратното. И най-лошото предстои. Още през есента на 1914 г. има камари от трупове, особено тежко пострадва цивилното население в Белгия, чиято територия става театър на бойните действие. На невиждани дотогава по размера си бойни действия, усилвани от новите въоръжения  – картечници, мощни оръдия, скоро и бойни отровни вещества.

За да се предпазят от небивалия огневи потенциал на „тоталната война”, от двете страни се изкопават окопи. Много скоро пейзажът на Фландрия става почти „лунен” – селата са плячкосани и разрушени от артилерията, а в наводнените от дъжда траншеи войниците газят в калта и мръзнат от студ.

И така до Бъдни вечер, до нощта на 24 срещу 25 декември 1914 г. Всякакви плахи опити на неутрални посредници да се постигне краткосрочно примирие търпят неуспех. Остава нечуто дори посланието на папа Бенедикт XV, който отправя призив към правителствата на воюващите страни „оръдията да замлъкнат в нощта, в която пеят ангелите”. Официален отказ.

Докато ненадейно не се случва нещо, трудно за вярване и днес. И аз не можах да си го представя, докато бях на полето на „Сент Ивон”, на „ничията земя” край линията на фронта през 1914 г. Затова, вместо да напрягам въображението си, ще приведа откъси от едно войнишко писмо, което открих в интернет. То е писано от австралийски войник, очевидец на „коледното примирие” във Фландрия.

Скъпа сестро Джанет, 

2 часа заранта е и повечето от нашите хора спят в укритията, но аз не мога да заспя преди да ти разкажа за чудните събития, разиграли се в навечерието на Рождество. Често казано, това, което се случи, изглежда като приказка, и ако не бях го преживял, едва ли щях да му повярвам. Представи си само, че докато ти и семейството ни пеете коледни песнопения пред камината в Лондон, тук аз правя същото на бойното поле във Фландрия с вражески войници…

Дъждът, който валеше всекидневно, наводни окопите. Немците би трябвало да се сблъскват със същите затруднения, те газят в същата кал. Още повече, че първият им окоп е само на няколко метра от нашите. Между тях и нас е „ничията земя”, оградена с телени мрежи. Те са достатъчно близо, за да чуваме гласовете им.

Разбира се, ние ги мразим, те убиват наши другари. Но в други мигове се шегуваме за тяхна сметка, понякога даже имаме усещането, че ни свързва нещо общо…

Вчера сутринта, преди Рождество, наваля първи сняг. Всичко се покри с бял скреж и слънцето грееше отгоре. Истинско коледно време! 

Отидох в убежището и се завих с шинела, докато моят приятел Джон не дойде да ме събуди с думите: „Ела да видиш какво им е щукнало на немците!” Взех пушката си и отидох в траншеята, откъдето предпазливо подадох глава иззад чувалите с пясък.

Никога не бях виждал такова нещо, гледката беше странна и чудесна. Хиляди малки светлинки грееха край немската линия, докъдето очите можеха да видят.

„Какво е това?”, попитах учудено аз. „Коледни елхи!”, отвърна Джон. Бяха наистина коледни елхи, които германците бяха изнесли пред окопите си, закичени със запалени свещи и фенери. И ние чухме гласове да пеят: „Stille Nacht, heilige Nacht…”

Скоро един от нашите другари подхвана: „the first Nowell the angel did say…”

Честно казано, не пеехме толкова добре, колкото немците, но те отговориха ентусиазирано с друга песен:  O Tannenbaum, O Tannenbaum…”

На което ние отвърнахме с „Елате, верни…”

На което те изпяха същото нещо, но на латински – „Adeste fideles…”

„Англичани, излезте”, чуха се по едно време викове. „Ние няма да стреляме…”

В окопа се спогледахме изненадано. След което някой от нас извика: „Вие елате…” Решихме да изпратим човек за преговори. Нашият капитан извика „Не стреляйте!” и пратеникът ни измина пътя до немските траншеи. След минути той се върна с немска цигара в устата.

„Разбрахме се да няма стрелба до утре полунощ”, каза той. Но часовите остават, за да има бдителност.”

Скоро напалихме огън на ничията земя, около който се скупчиха всички – британците в униформи „каки”, немците в сиви шинели. Един от немците ми разказа, че имал приятелка в Лондон и войната разстроила плановете им за брак. Рекох му: „Щом си жив за Пасха, можеш да оцелееш и някой ден да се ожениш за нея”. Той се засмя и попита мога ли да й пратя пощенска картичка, която щял да ми даде малко по-късно. Обещах.

От ръка на ръка минаваха нашите и техните вестници и немците направо се скъсваха от смях, докато четяха нашите. Уверяваха ни, че с французите е свършено, а руснаците били почти победени. Казахме им, че това са пълни глупости и един от тях рече: вие вярвате на вашите вестници, ние – на нашите”…

Разговорите продължиха дълго, след което се разделихме и се уговорихме за футболен мач утре.

И тъй, сестро, имало ли е подобно Рождество в историята? И какво означава невъзможността да бъдеш приятел с враговете си?… 

Твой любящ те брат 

Том

Приведох по-дълъг откъс от това писмо, защото е историческо и си струва. А и не съм сигурен, че човек със собствени думи би могъл да предаде по-добре тръпката на онази „тиха и свята нощ”, превърнала през 1914 г. враговете в приятели.

А че чудото е било факт, има достатъчно свидетелства. По събитията е заснет филм – „Весела Коледа” (2005) на режисьора Кристиян Карион с множество номинации за наградите „Сезар” и за „Оскар” за чуждестранен филм. Преди години имах възможност да разговарям с Кристиян Карион в София и той сподели пред мен, че работил над  филма почти 15 години, защото се е натъквал на всевъзможни спънки от страна на военните във Франция, Великобритания и Белгия. Накрая снимките на филма се извършили в…Румъния, защото френската и белгийската армия правели всичко възможно, за да осуетят филма.

Причината? Коледното примирие през 1914 г. е дълго пазена „военна тайна” от представителите на всички въвлечени в конфликта армии.

За военните това „чудо на фронта” е само изблик на „срамен пацифизъм”.

Напълно обяснима гледна точка в свят, където има „война на всички срещу всеки”.

Работата обаче е там, че хората по фронтовете на Голямата война са били първо християни, а сетне националисти.

За тях светлината на Рождество е засиявала далеч по-рано в мрака.

Струва си да си спомним за това днес.

best essay writing services

Тони Николов
25.09.2014

Свързани статии

Още от автора