Разказът е част от книгата „Гризли. Нови разкази”, Рива, 2015 г., 119 с., в която писателят е събрал и свои разкази, публикувани в Портал Култура.
Годините се изнизват една след друга.
По какво разбираш, че остаряваш ли? Сега ще ти кажа. По това, че дните стават дълги, а месеците и годините къси. Дните се точат като тесто за козунаци, а месеците хвърчат назад като телеграфните стълбове от прозореца на влак. Кога беше януари или март и кога стана декемврий!
Хапчетата за кръвно са трийсет на брой в кутийката. По едно на ден сутрин. Уж оня ден ги купиш, а като погледнеш, пак трябва да купуваш. Свършили. Дванайсет опаковки хапчета за кръвно – и годината минала. Туй-то. Но без хапчетата не може. Защото иначе сърцето ти се качва в главата и започва да блъска там като тъпан.
За какво говорехме? За хорото ли? За какво хоро? А да. Ще ти кажа и за хорото, чакай да стигнем до него. Първо да ти разкажа за двамата мои приятели. Живи са още, слава на Господа. Единият – актьор. Игра каквото игра в театъра, шкартираха го. Сега го викат чат-пат да им лепи афишите. Срещу десетачка. Той не отказва, ходи. Той не е горд човек. Даже напротив, много е такъв смирен, кротък. При него смирението е по църковна линия, изведнъж стана много вярващ, много навлезе в тази материя. Та като го махнаха от театъра, той се повъртя като муха без глава и взе, че се хвана – какво мислиш? – хвана се клисар в една църква. За нищо пара, ама и на това е доволен. Облече една синя манта, накапана с восък, върху вълнения пуловер и всеки ден е в църквата. Чисти восъка от свещниците, някоя брава ще оправи, ще нагласи дръвчетата в градинката. Шумата ще изхвърли, сняг ще изрине. Почна да учи и песнопенията и да застава на клироса по време на службата. А гласът му богат, звучен, актьорски глас, обработен – гледай го ти, на стари години пропя, ако не бех видял, нямаше да повярвам.
Другият приятел – и той един тих като мушица. Той пък – писател. Има десет, петнайсет книги, повечето исторически. Хубави книги, хеле има една – за кърджалийското време. Остави това, че е възстановил епохата, има документи, ровил се е, прочел е. Не – той е възстановил духа на онова страшно време. Как го направи, питам го. Как знаеш какво са яли, какво са пили, какво са си говорили? Не знам, вика, баба ми нещо ми е разправяла, а на нея нейната баба, пък на нея – нейната баба – и така. Стана книгата, получи се. Ама него един издател го завлече – взе му пари за издаването, уж издаде книгата, а я няма никъде. Но и той не се сърди. Така ми е било писано, вика. Да съм неизвестен. Ходих да го видя, че си беше счупил крака, горе ябълката. Беше се залежал един, блед станал.
Няма да се даваш! – викам му. – Че ни чака хорото.
Няма да се давам. Дотогава, до декемврий, ще се оправя.
Да ти кажа сега и за хорото. С тия двамата моите приятели секи декемврий месец се дигаме и отиваме в нашето село, едно село в Ломско. Нашата къща още стои, запалваме огнището, стопляме я. И тримата сме от това село, заедно изхвръкнахме от гнездото навремето. Да завладяваме света. Завладяхме го, няма що. Та всеки декемврий се връщаме там. Стоплим се, починем си. И на другия ден по пладне излизаме на площада. Селото сега е мъртвило, десетина човека я са останали, я не. Но хоремагчето още работи, един човек го държи, Бечо. Изнесе Бечо касетофона, пъхнем нашата касетка с хорото и започваме. Нашето хоро е бавно, тежко, една стъпка натъй, две – натъй. Ломско хоро. Коледно хоро. Само тук се е играло, в нашето село. Прегърнем се през раменете и играем, докато имаме душица зад зъбите. Тази година не знам как ще е, че много се разкривихме. Ей го, писателят счупи крак, дали ще се оправи, не знам. Но слушай, няма страшно. Ако не можем прави, седнали ще го играем. Ще изнесем три стола от хоремага, ще ги наредим един до друг, ще седнем, ще се прегърнем през раменете и ще се люшнем. И пак ще го играем.
Пък като му дойде времето, ще залепят муцуните ни на автобусната спирка – и туй то. Вече няма да има хоро. Интересна работа – селото се смалява, стапя се, изчезва, само автобусната спирка расте. Нали на нея лепят некролозите. Един прост железен навес, ама облепен на двайсет ката. И сякаш навесът се е разширил, порасъл е, замязал е – на какво да ти кажа, на мавзолей е замязал.
Та толкоз за хорото. Ломското хоро. Коледното хоро. Запомни ли – една стъпка натъй, две – натъй.
Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител. Бил е журналист в „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Зад гърба си има над 3 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Две години е работил като копирайтър в рекламна агенция. Понастоящем е колумнист в „Портал Култура”. Издал е шестнайсет книги.
