0
1437

Колективният фалш

Георги-Марков

„Но защо изобщо съществува колективният фалш? Кой го налага на хората? На тези въпроси не само, че няма отговори, но няма и желание за отговори.“ Есето (достигнало до нас в непълен вид) се публикува за първи път. Прочетено е по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

…Напоследък някои вестници в България, пак внезапно и пак случайно, откриха, че в действителността около тях след повече от 30 години социализъм имало… ФАЛШ. Добро утро! Особено засегнат от това присъствие на фалша е вестник „Труд“, който отпечата цяла серия високонравствени материали, посветени на известни фалшиви отношения в социалистическото общество. Изглежда, че редакторите на вестника силно са раздразнени от фалшивите усмивки и затова заглавията са: „Усмихнатият бюрократ“, „Ерата на усмивките“ и други в същия дух. Вестникът е провел разговор, в който са участвали писателите Емил Манов и Мирон Иванов, социологът професор Величко Добриянов и друга една общественичка. Този разговор е бил насочен срещу бюрократичните отношения. Но точно както много други предишни високонравствени разговори, всичко казано е напълно анонимно, отвлечено, сякаш разговарящите са се пазили да не обидят „усмихнатия бюрократ“. Нито един от тях дори не си е направил труда да проследи как в България, в която преди 30 години не съществуваше и помен от бюрокрация, днес е изградена една огромна, почти неподвижна, сковаваща бюрократична машина, която съвсем рядко се усмихва. Отгоре на всичко професорът социолог изглежда, че е видял живота през плет, защото твърдението му, че бюрокрацията в големия град била по-голяма от тази в малките селища е напълно невярно. Всеки би му казал, че в София много неща се уреждат по-бързо и по-пълно, отколкото където и да е в провинцията.

Но ако социалистическата бюрокрация е единственият израз на фалшивите обществени отношения, то, както народът казва, с мед да я храниш тая бюрокрация. И затова далеч по-емоционално е възклицанието в статията на Иван Серафимов „Опит за портрет на колективния фалш“, поместена в броя на в. „Труд“ от 27 юли. Вярвам, че авторът на статията съвсем искрено е бил развълнуван от (пак внезапно разкрилия се) образ на колективния фалш, макар че най-вероятно от дълго време преди това той и фалшът да са си живели в пълна хармония. Иван Серафимов разказва за едно писателско посещение в малък град, където група седмостепенни автори били посрещнати на площада в градеца от народ, излязъл от работа специално за случая, който, почти както в древните времена, поднесъл на своите гости… хляб и сол. Настина случаят е трагикомичен, достоен за Гоголевско перо. Когато човек само си представи възрастни, сериозни българи със своите професии, семейни грижи, със своето собствено достойнство, интелигентност и култура – да бъдат изкарани на улицата, за да посрещнат с хляб и сол няколко сричащи родния език хлапаци, така, както са били срещани царе, патриарси и народни герои, чувства, че тука вече не става въпрос за „фалш“, а за нещо далеч по-тъжно и по-срамно. Но изразявайки своето възмущение от организирането на това светотатство, Иван Серафимов и в-к „Труд“ твърде удобно забравят да посочат изобилието от подобни явления. Нима те смятат, че първомайската или деветосептемврийска манифестации, при която милиони хора биват строявани, организирани и водени с часове по улиците, за да преминат покрай някаква трибуна с някакво мимолетно началство върху нея, за да му се усмихнат и поклонят – не  е далеч по-типичен израз на организирания колективен фалш? Нима посещението на някой член на Политбюро (дори такъв, който говори български с чужда акцент) в предприятие или учреждение не предлага по-богата картина на колективния фалш?

Аз лично едва ли съм виждал по-ужасен фалш от онези часове, когато първият секретар на партията посещаваше писателите в дома във Варна. Господи, как бих искал да имам филмова лента на писателското стадо, което заобикаляше своя висок гост с най-мазните усмивки, които можеха да произведат лицата им, с най-ласкателните думи, с най-сервилните жестове, с това ситно подтичване около него, с шутовското желание да се каже остроумна дума, да се направи впечатление, да се засвидетелстват и вярност, и преданост… и дори обич. Никъде не съм виждал повече светнали очи и още по-светнали лица. Как мога да забравя Орлин Василев, грандиозният майстор на лицемерието, който коленопреклонно извика: „Ето го, другари! Положителният герой на нашата действителност пристига! Кой каза, че нямаме прототип на образа на положителен герой!“

Такова страхотно мазнене, че чак на госта му стана неприятно.

Но случайно ли е това поведение на писателите? И само те ли са колективните лицемери? Какво да кажем за колективния фалш при гласуването на резолюция, която едва ли някой искрено одобрява? Или за „всенародния“ ентусиазъм при избирането на… един кандидат от единствения кандидат?… Или за формените глупости, които се бълват по фабрични и заводски събрания под името на подети обещания в чест на нещо или някого… Да говорим ли за организираните колективни обсъждания, посещения, срещи на читатели, в които се предлага отблъскващ фалшив интерес, заучени въпроси и зле запомнени отговори? На няколко пъти вече съм разказвал за ужаса, който човек може да изпита, когато в дадена конгресна зала влязат маршируващи пионери с фанфари и започнат да скандират папагалски заучени фрази под мазните, псевдобащински усмивки на дебелите хора от трибуната… Не са ли прекалено много случайните прояви на колективния фалш? Но каква е неговата същност? Тук аз ще цитирам чудесното описание на Иван Серафимов: „Колективният портрет на фалша има много по-страшна и неумолима логика. В него е разчетено точно всичко. Всяка дума и жест, всяко посягане. Подчиняваш му се, макар че цялата твоя същност може да се отвращава от него, да не иска да го приеме. Твоето място в него е отредено от някой, той е премислил вместо тебе самия кога да мълчиш, кога да одобряваш или да задаваш въпроси. Някакъв непонятен меанизъм е задвижил твоите чувства и твоите мисли в кръговете на пустотата и скуката, за да отчете след това очаквания „ефект“ от мероприятието. Измислил е даже въпросите, които те „интересуват“, макар че ти може би искаш да знаеш и нещо друго и това друго в никакъв случай няма да навреди на добрия тон…“

Но както при всички други подобни статии и Иван Серафимов приписва целия този всеобщ маскарад на унижението на… отделни анонимни герои. Някакви там „организатори“ на мероприятия… И оттук, като че колективният фалш започва сам да участва в писането на статията срещу колективния фалш. Онова, което се е родило като искрен изблик на негодувание, като болезнено засегнато достойнство на чувствителен млад българин, магически се превръща в поредното печатно лицемерие.

Вместо да се опита да потърси корените на „колективния фалш“, неговото създаване и развитие Иван Серафимов предпочита да хвърли вината на престарали се отговорници. Даже по някое време той им се сърди, че били твърде еднообразни в похватите си, с други думи, че може да има и по-богати варианти на колективния фалш.

Но защо изобщо съществува този „колективен фалш“? Кому е нужен? Кой го налага на хората? На тези въпроси не само, че няма отговори, но явно няма и желание за отговори. Защото нито авторът смее да напише, нито вестникът смее да отпечата, че тук става дума за колективен фалш, който бива организиран, режисиран, нагласен не толкова, за да поласкае едно или друго местно величие, а твърде умишлено и целенасочено ДА СМАЧКА ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО НА ВСЕКИ, КОЙТО Е ЗАДЪЛЖЕН ДА УЧАСТВА В НЕГО.

При една добросъвестно проведена анкета на описания от Серафимов случай, когато организирана народна маса е посрещнала с хляб и сол няколко авторчета, ще се види, че всички тия хора са били заставени да излязат на улицата и да вземат участие в маскарада, колкото и гротескно да им изглежда всичко. Те не са загубили своя разум, те имат ясна представа за абсурдността на това, което им е било наредено, но същевременно те са знаели дълбоко в себе си, че всъщност не посрещането на авторчетата е било важно, а тяхното собствено участие в колективния фалш. Те са знаели и са чувствали, че следващия път биха могли да ги изкарат на улицата, за да посрещнат едно прасе или старата шапка на някой местен дерибей, пак с хляб и сол, а може би и с хор, и църковни камбани, защото единственият смисъл е да се смачква самочувствието им.

Този така старателно и „престарателно“ организиран колективен фалш е една от най-отличителните черти на режима. Той се гради изключително върху страха или заплахата. В първите години след девети септември народните маси бяха безмилостно дресирани, за да взимат участие в импозантните прояви на колективния фалш. По-късно това участие се превърна в инстинкт. Бил съм свидетел, когато дръзки шегобийци са прекъсвали някакъв доклад на най-неуместното място с единично ръкопляскане, към което в секунда или две се прибавят ръкоплясканията на всички присъстващи без някой дори да забележи абсурдността на тези „бурни народни аплодисменти“.

И ако, от една страна, властите използват колективния фалш като метод за постоянно инквизиране на индивидуалното човешко достойнство, то от друга страна, отделният човек използва колективния фалш като доста добър камуфлаж за истинските му чувства и мисли. В продължение на 30 години той си е научил отлично урока. Нали именно в страната-образец на комунизма, се бе стигнало по времето на Сталин до онова най-абсурдно състояние, когато на един конгрес след споменаването на името на вожда всички скочили и започнали да ръкопляскат, без някой да смее пръв да спре. Представете си това половинчасово безспирно пляскане, това подуване на дланите, отмаляване на ръцете, за да видите откъде идва дълбоко обидната история с хляба и солта, за която Серафимов разказва.

„Колективният фалш“ е необходимост за режима, затова той го поддържа, подхранва и укрепва и когато Иван Серафимов говори, че юлският пленум бил против „колективния фалш“, той също надява маската на лицемерието. Защото от всичко досега казано и сторено, юлският пленум обещава да бъде нищо повече освен поредното ново име на „колективния фалш“.

И вероятно след петилетка или две някой нов автор „внезапно“ отново ще открие това, с което е ставал, лягал и живял и ще напише една статийка, в която искреното възмущение и протест постепенно ще се превърнат в допълнителен нюанс на колективното лицемерие.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Казимир Малевич, Четири фигури със сърп и чук, ок. 1930-1932 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияХудожници и тирани
Следваща статияРазговор