0
873

Колизиите на другостта

Atanas-Jdrebev

В европейското разбиране другият не представлява опасност за мен по силата на своето различие. Така ние влизаме в най-тежката колизия със света, към който претендираме, че принадлежим.

Каква трябва да бъде българската позиция за бежанската вълна, надскачайки изкуствено разразилия се разнобой за горещата точка? Отговорът не е никак лесен и множеството експертни и политически изказвания не внасят достатъчна яснота, тъй като съществуват различни равнища на интерпретация, които влизат в логическо противоречие помежду си. Едни казват, че проблемът е културен и цивилизационен, други твърдят, че той е преди всичко социален, трети се възползват от кризата, за да разпалват допълнително виреещите в обществото ксенофобски настроения. Изходната позиция на обективния анализ трябва да вземе предвид три конкретни въпроса, чиято непосилна тежест сякаш ги превръща в непреодолими апории. Защото нашата държава се ситуира в два вътрешноконфликтни културни контекста. Единият контекст касае цивилизационния сблъсък на ценностите в чисто религиозен аспект с присъщите за него вътрешни противоречия. Другият засяга ниската степен на адаптивност на страната към правилата и нормите на модерната европейска политическа традиция. Крайният резултат е достигането до общото състояние на дезориентираност в условията на липсваща опция за полезен ход.

1. България изповядва православната християнска вяра и нейната религия е спомогнала за формирането, утвърждаването и оцеляването на собствената й културна самобитност в продължение на повече от десет века. Християнството е универсална религия на общочовешките ценности, в основата на която стои любовта към ближния, състраданието и милосърдието. Това предполага, че бежанците от чисто християнска позиция трябва да бъдат посрещнати с отворени обятия и да им се окаже помощ като на наши братя, изпаднали в беда. Същевременно тяхната многобройност и обстоятелството, че те почти всички са мюсюлмани, водят до опасност в по-далечна перспектива от ислямизиране на Европа. Политическият и историческият контекст влизат в конфликт с религиозните постулати. България и част от Европа за дълги периоди от време са били жертва на османската религиозна и политическа инвазия, а проявите на ислямския фундаментализъм през XXI век засегнаха различни държави от стария континент, включително и нашата. Ако възможните последствия от изселническата вълна са свързани с ислямизация, то християнската религия влиза във вътрешен конфликт със самата себе си, защото изпадналите в беда наши братя се превръщат в потенциален източник на опасност. Те непосредствено застрашават нашия живот и нашата вяра. Ако приемем, че в част от тях е въплътен образът на Антихриста, то фундаменталният проблем, който изниква, е как жертвата би могла да прояви хуманно отношение към своя палач. Фактически настъпва сблъсък между едни ценности, които са универсални от всяка човеколюбива гледна точка, и потенциално съществуващата тенденция към тяхното отрицание на най-инстинктивно равнище. Дилемата християни или ксенофоби е крайно неудачна за нас, особено с оглед на негативните натрупвания на нечестна, пропагандна и политически злоупотребяваща антиксенофобска реторика.

2. България е европейска държава, член е на Европейския съюз и споделя неговите ценности. А те постулират свободното движение на хора, стоки и капитали. Демокрацията и защитата на правата на човека са неотменима съставна част от неговия фундамент. Падането на Берлинската стена през 1989 г. се превърна в една голяма метафора на рухването на огражденията пред политическата свобода. Сега всички тези ценности са поставени на цивилизационно изпитание. Оградите, които се строят в Европа и у нас, за да се ограничи напливът на бежанците, биват окачествявани от някои политици като изграждане на нови берлински стени, но нещата определено са по-многопластови. Съществува виртуална стена между европейската и ислямската цивилизация, между християнския и ислямисткия морал, за нея ни предупреждават както уроците на историята, така и уроците на самото настоящо време. Важно е да се подчертае, че тази стена има политически, а не религиозен смисъл. Тя е изградена между демократичния християнски свят и идеологията на ислямизма, а не между християнството и исляма. Тук, разбира се, са възможни двупосочни спекулативни твърдения: или че нарочваме исляма за виновник за ислямския фундаментализъм, или че неглижираме ислямистката заплаха, толерирайки религията на мюсюлманите. Склонността на различни изразители на световното обществено мнение да изпадат в едната или в другата крайност пречи да се изгради трезва и адекватна преценка за ислямистката опасност. След като уточнихме съществените различия между духовния смисъл на религията и склонността за политическа злоупотреба с нея, би следвало да се върнем на изпитанието, което не е свързано с адаптивността на религиозните системи, а с вторичния ценностен и политически резонанс, произтичащ от техните интерпретации. При наплива на бежанската вълна европейските принципи започват да се пропукват, но не вътрешно, а в резултат на външния натиск. Твърде знаково е, че Ангела Меркел първо отвори широко врати за имигрантите, а после ревизира позицията си. Изпитанието пред Европа е, че кризисната ситуация релативизира нейния ценностен избор. Другият аспект е социално-икономическият. Европейците са изправени пред предизвикателството да приемат като дългосрочнопребиваващи гости огромни маси хора и това неминуемо ще доведе при евентуална ескалация на кризата до промяна на социалната и на демографската структура на континента. Всички тези европейски измерения на проблема в една или друга степен засягат и нашата страна, като освен тях тук се проявяват и националните специфики.

Изпитанието пред България е още по-сложно и тежко. То не се свежда само до твърде просто звучащия, но и създаващ практически затруднения въпрос с третирането на бежанците на родната ни територия като човешки същества, които се нуждаят от хуманитарна подкрепа. В същността на това изпитание е залегнало и отношението към другия като рефлексия на отношението към самия себе си. За разлика от Европа ние не сме успели да подредим достатъчно добре собствения си двор и тук мащабът на нещата е всеобхватен и не засяга само обсъжданата тема. Налага ни се да догонваме европейците по редица общоизвестни икономически и правни стандарти и в този смисъл сме лишени от база, традиция и стабилност, които да ни позволят да откликнем на надигналата се бежанска вълна. Страната ни има очевидни проблеми с европейската си интеграция, превърнала се е в трън в очите на ЕС с мониторинговия механизъм върху съдебната система. Това, което ни пречи да се чувстваме като достатъчно достойни европейци, е, че върховенството на закона и на правото са все още твърде относителни величини, които съставляват основните критични области на всякакъв тип външен мониторинг. Логическото питане, което възниква, е как ще гарантираме защитата на правата и свободите на бежанците, когато не можем да гарантираме защитата на собствените си права и свободи. Липсата на достатъчен вътрешен институционален и морален капацитет поставя сложна дилема пред държавата, която може условно да се формулира по следния начин: Да, ние имаме голямо желание да ги приемем, в краен случай може да станем и гореща точка, ако това е извънредно наложително, ала после нямаме какво да ги правим и ще се нуждаем от външна помощ, затова е по-добре да не ги приемаме. Ние не сме в състояние да опазим самите себе си, а как ще ги опазим тях? Така се обръщаме не само към европейския, но и към далеч по-драматичния български вариант на колизията между социално релевантното и институционално възможното, която е зададена от извънредния характер на ситуацията. И именно оттук започваме да вървим срещу самите себе си, защото заставаме или срещу ценностите си, или срещу социалните си устои.

3. България е най-бедната страна в ЕС. Бежанците се нуждаят да им се осигури определен минимален жизнен стандарт, което е немислимо в нашите условия. Самата Европа признава, че изпитва затруднения и не може да преодолее икономическите предизвикателства на имигрантската вълна, а какво остава за нейната най-периферна част. Преселниците по неволя тук се изправят пред непоносимите изпитания на тежката и тромава администрация, чийто чисто бюрократичен начин на действие влиза в изострено до крайна степен противоречие с принципите на хуманността, които би следвало да бъдат водещи, когато става дума за разрешаване на хуманитарен проблем. Човек, който познава процедурите по настаняване на хора и условията за раздаване на социални помощи, измислени от социалното министерство и с педантична стриктност съблюдавани от подчинената му Агенция за социално подпомагане, може да си представи на какъв ужас и на какви унижения се поставят нуждаещите се. Тук няма никакво значение дали става дума за български гражданин или за чуждестранно лице, което е получило хуманитарен статут или статут на бежанец, защото всички са равни по смисъла на Закона за социално подпомагане, а също така и са равни в неволята си да влязат в досег с нашите социални власти. България не само по икономически критерии, но и по психологическите и поведенческите си стереотипи не може да достигне до равнището на социална Европа и неслучайно далеч не е най-желаната дестинация на имигрантския поток. Още в античната гръцка цивилизация човекът се възприема като основна ценност сам по себе си и като мярата за всички неща. Това светоусещане е залегнало и в основата на европейската културна традиция и политическа нагласа. Така ние влизаме в най-тежката колизия със света, към който претендираме, че принадлежим. В един момент се оказва, че жизненият стандарт на българите е по-нисък от този на бежанците, не говорим за стандарта на европейците. На всичкото отгоре манталитетът ни е изпълнен с ксенофобски черти, едновременно подклаждани от националистически и от етнически партии. В европейското разбиране другият не представлява опасност за мен по силата на своето различие. В нашето законодателство на дефинитивно равнище също са залегнали достатъчно на брой антидискриминационни текстове. Същевременно и у редовия гражданин, и у административния служител винаги си личи едно предубеждение, което е най-силно изразено към представителите на малцинствата. За съжаление, тази проблематика няма как да се детайлизира в един публичен текст, но всички се досещаме за какво става дума, тъй като живеем в една и съща действителност, от която никой не може да избяга. Ето тук се очертава поредното фундаментално различие с европейците, същевременно и те в настоящия момент влязоха в най-сериозното съприкосновение с проблема за другия не само като културна и религиозна идентичност, а и като жизнен стандарт и социално неблагополучие. България стои далече от европейския начин на живот със своята бедност, но не е изправена пред нещастието на бягащите от войните, въпреки че и това твърдение е малко относително, тъй като съществува процент от населението, който буквално бедства. Така държавата ни се ситуира в релативистичен модус на щастлива сред нещастните и на нещастна сред щастливите, на хуманна сред нехуманните и на нехуманна сред хуманните, на европейска във въжделенията си и на полуевропейска и полуварварска в нравите си. Това са социални и ценностни дилеми, които създават усещането за всеобщата обърканост, когато мислим за бежанците. Изход няма, защото сме притиснати отвсякъде – и от тежките вътрешни колебания, и от суровата външна действителност.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияСамопонятността на тялото
Следваща статияКазанът за ракия, вехтият