Има един текст от 102-ри псалом, който особено подтиква към размисъл. Става дума за отстоянията в света между видимото и невидимото, както и отвъд всяка видимост:
… колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония (11–12).
Текстът е важен не само заради проблема с физическата съизмеримост, често отсъстваща в Библията и съдържаща се в противопоставянето „колкото-толкова“; и дори не толкова с дефинирането на Изтока и Запада като ориентири, а с това, че като граница между тях се полагат „нашите беззакония“. Всичко ли се издига от земята? И всичко ли снизхожда от небето, щом не друго, а греховете ни се превръщат в мяра на „отстоянието“? Текст енигматичен и безспорно плачещ за коментар.
И, честно казано, нямах никакъв отговор на този „физически парадокс“ на греха, докато наскоро в една лекция на големия френски философ Еманюел Левинас от 1988 г. (публикувана в книгата му „Нови талмудически четения“, Париж, 1996 г.) не попаднах на същия този текст, „прояснен“ със следната притча от вавилонския Талмуд, за която не бях и чувал:
Александър Македонски задал десет въпроса на мъдреците от пустинята Негев. Запитал ги дали отстоянието между небето и земята е по-голямо, отколкото от Изтока до Запада. Те му отговорили: разстоянието от Изтока до Запада е по-голямо. Знайно е, че щом слънцето е на Изток, всички на Запад могат да го съзрат и обратното. Ала когато слънцето е насред небето, никой не може да го види.
Съответно те се позовават на цитирания текст от 102-ри псалом. Интересен е отговорът на мъдреците. И той е свързан със зенита на слънцето: когато то е в най-високата си точка, предметите не хвърлят сянка, независимо че уж нищо не смущава нашия поглед.
Тогава Александър продължил да пита. Кое е създадено първо – светлината или сянката. На което те му отговарят: по това нямаме отговор.
Забележете: мъдреците от Негев не казват, че сянката върви след предмета, нито че става тъкмо обратното. Обяснението във вавилонския Талмуд е следното:
Те не му отговарят от страх да не би да ги запита кое е отгоре и кое – отдолу, кое е вътре и кое – вън.
Срещнал отказа им, тогавашният повелител на света е принуден да се задоволи с дефиницията им за мъдрец – с това, че животът предполага да приемем факта на нашата смърт. Сетне влиза в сблъсък с тях по въпросите за популярността и властта.
Пита ги: как да стана популярен? Те му отвръщат: като възненавидиш властта и авторитета. На което той възразява: трябва да възлюбиш властта и авторитета, за да управляваш в полза на людете.
Накрая Александър Велики ги пита още две неща: дали е по-добре човек да е по море, или на сушата? И как да стигне Изтока, щом иска да завоюва Африка.
Отговорът на мъдреците: най-добре е на земята, тъй като дръзналият да се впусне в морето, се усеща спокоен едва на твърда земя. А до Африка се стига трудно, тъй като трябва да се мине през планините на сенките, препятстващи всекиго. Необходими са либийски магарета, свикнали да пътуват в мрака, както и камари с въжета, които веднъж опънати, могат да подскажат обратния път.
Ала нека се върнем в началото на този юдейски апокриф за въображаемата среща между Александър Велики и мъдреците от пустинята.
Ясно е, че разстоянието между Изтока и Запада, поне „земно“, е трудно обозримо; знаем що е Изток и що е Запад, защото познаваме различията. Не виждаме обаче точката им на свързване дори днес, независимо от напредъка в научните технологии.
Проблемът далеч надхвърля връзката между оптиката и логиката. И донякъде се корени в самия въпрос на Александър Велики, обвързващ количествено измеренията на всемира. Логичен въпрос за човек на действието, произтичащ от самата логика на властта и на овластения. От политиката, подтикваща хората да свържат даже необозримото, за да завоюват все повече и повече.
В коментара на Еманюел Левинас към тази притча тя е представена като „срез“ на човешката участ. На пътя „по хоризонтала“, минаващ през всекидневния труд на милиарди човешки същества; там, където има множество препятствия по пътя, но и много възможности за постигане. И обратното, пътят „по вертикала“ е път към висините. Това е и пътят на въображението, на поезията, на нашите блянове. Дори когато опитът за постигане на висините често завършва неуспешно – като полета на Икар.
Струва ми се обаче – поне с днешна дата – че би било важно да се върнем отново към „отстоянието“ между Изтока и Запада, което, уж физически фиксирано, се оказва толкова променливо и непостижимо. И макар „измерени“ (съответно „сближени“), Изтокът и Западът се оказват безнадеждно раздалечени. Дори повече отколкото небето и земята.
Дистанцията между небето и земята ни е дадена „зримо“ по вертикала (в текста на псалома тя е сравнена с „великата милост“, сиреч с благодатта). Второто, земното отстояние, обаче се оказва физически „най-непостижимо“, щом дистанцията между Изтока и Запада бива оприличена на отдалечаването на „нашите беззакония“, сиреч на бездната на греха.
Явно този път би бил кратък и напълно възможен, ако не минаваше през ожесточението на сърцата, през нелюбов и омраза. През трансгресия, отчуждаваща всяко човешко добро деяние.
Стихът от псалома идва да ни покаже едновременната съвместимост и несъвместимост на двете отстояния. В случая между небето и земята – на „боящите се“; в казуса „между Изтока и Запада“ – на „ненавиждащите се“.
Виждаме го и по отговора на мъдреците от пустинята Негев: „физическият отговор“ изглежда някак по-лесен, ако всичко зависеше единствено от местоположението на слънцето сутрин и вечер. В стиховете от псалом 102 второто „отстояние“ е почти неизмеримо, ако се съди по глаголите, които го пресъздават.
Милостта към боящите се от Бога надмогва всичко, даже физическото отстояние горе-долу. И обратното, омразата е в състояние да умножи до безкрайност разстоянието, да го направи безмерно в ненавистта. Независимо че „дните на човека са като трева; като полски цвят цъфти той“ (Пс. 102:15).
Ширината и височината разделят, но и се сливат. Разпръснатите по пътищата на земята хора се събират, но и се противопоставят. За добро или зло, в обич или в грях, в идентичността си едни спрямо други.
Изтокът и Западът престават да бъдат физически полюси, особено след научно-техническите революции, но си остават морални полюси на противостоенето, на вековни исторически вражди. Изтокът срещу Запада. Западът срещу Изтока.
Ненавистта е сила в „ширина“; тя е всеобхватна, но не и безкрайна. Погледната от „височина“, тя е тънък пласт от човешкото битие, вторична утайка на злото.
„Височината“ придава друг смисъл на „човешката геометрия“. „Ширината“ е сякаш метафора на играта между отблясъците на огледалото. „Височината“ е лъчът светлина, който променя изображението. Разкривеното отражение мигом изчезва, озарява се и търпи промяна.
Въпросът на въображаемия Александър Македонски, но реален ученик на Аристотел, е особено интересен във втората част на притчата от вавилонския Талмуд, свързана със светлината: а защо не виждаме слънцето в зенита му, когато нищо не ни дели от неговите лъчи? Защо го виждаме най-ясно в полюсите му (сиреч в Изтока и Запада)? И не е ли тук разковничето на „парадокса за светлината и сянката“, на който мъдреците от пустинята Негев отказват да дадат отговор. Тъй като това ни връща към тайната на книга Битие и сътворяването на светлината, която е „нещо добро“, затова бива отделена от тъмнината. Факт, предполагащ мисъл за „първоначалната тъма“. Въпрос, който никога не бива решен и който си остава предизвикателство пред дверите на човешкия разум.
