Роенето на културни събития, които възпроизвеждат удобното, но преекспонирано дежа вю – в театъра, киното и особено в музиката (тенденция не само у нас и не от вчера), все по-открито изтъква дефицита на свежи идеи, неумението или нежеланието да се търсят нестандартни пътища за обнова. И точно в този контекст креативният дух на един фестивал като „МузикАртисимо Фест“ идва да покаже, че времето не е спряло и че всяка крачка напред е като онези концентрични кръгове, които се увеличават и разрастват, стига да хвърлиш камъче в спокойната вода. Но как става това, когато уж всичко е познато, обгледано, изпробвано?
Провокациите, с които вече четири години фестивалът привлича публичния интерес, се основават върху съчетаването на на пръв поглед несъчетаеми неща. Как да представиш един нов превод на „Ромео и Жулиета“ със солидарно приносния аранжимент за духов квинтет от Пламен Проданов на ренесансовите музикални интермедии към драмите на Шекспир, че и да отиграеш безсмъртния текст с двама днешни тийнейджъри – връстници на влюбените от Верона? И да не спреш дотук, а да надстроиш този уникален спектакъл в следващото му смислово проявление – „Ромео и Жулиета“ VS „Уестсайдска история“, където сценичното слово прелива в певчески глас, а галантната театралност на У. Бърд, Кл. Уудкок, Кл. Жьовез, Т. Уорок и др. прераства в драматичния мюзикъл на Ленард Бърнстейн. И как да поставиш артиста в екстремна близост с публиката, вменявайки му дързостта на каскадьор в една убийствено трудна програма, като в безподобния монорецитал „Соло“ на Светлин Русев в СГХГ, когато след шеметния виртуозен слалом цигуларят „слезе от пистата“, за да възвиси духа с Баховата „Шакона“ – като в храм… Разбира се, това „измислячество“, белязало новаторските замисли, не би било възможно без основния фактор – петимата „мускетари“ от „Пилекадоне“: Мила Павлова – флейта, Валентин Методиев – обой, Венелин Пиперов – кларинет, Евгений Тонев – фагот, Ясен Теодосиев – валдхорна. Петима изключителни професионалисти, осъществили мечтания ансамбъл – от детството до зрелостта, при който свиренето е радост, откривателство и любов, известни с разножанровите си програми, с онази екзотична подправка, която сякаш прави и нотите по-различни, в изваждането на класическия концерт от строгия му костюм и превръщането му в приключенец. Всичко при тях е много лично. Също и личните им връзки с редица ярки съвременни български композитори, някои намерили поприще в чужбина: акад. Васил Казанджиев, Албена Петрович-Врачанска, Пенка Кунева, Добринка Табакова, Станислава Стойчева и др., които им посвещават опус след опус и имат щастието да присъстват на организираните в тяхна чест премиери в специални концептуални програми.
В съгласие с веруюто на артистичния директор на „МузикАртисимо Фест“ Мила Павлова и на пилекадонци – „нищо обикновено“, и финалният есенен концерт на форума тази година хвърли ръкавицата към консервативните нагласи с енигматичната си провокация: MUSIC FOR A WHILE или КОЛКО ДЖАЗ ИМА В БАРОКА… Барок и джаз – два полюса, сближени в интерпретацията на „Пилекадоне“ и двамата именити солисти: мецосопраното Светлина Стоянова и пианиста, композитор и импровизатор, творящ в сферата на Modern Jazz, Crossover Jazz, Folk Jazz – Константин Костов.
И Светлина, и Константин днес са граждани на света, и двамата правят световна кариера в своята област. Но не са и мислили за подобно сцепление, за да го осъществят тук, на своя земя, в естетската атмосфера на Софийска градска художествена галерия – сред великолепните образци от големите ни майстори в облъхнатата им от Европа следосвобожденска младост, – в едно „клубно уединение“ около рояла, създало неподражаем сценичен ефект. Колекцията картини в старинни „барокови“ рамки кореспондираше, като по поръчка, с изисканата сбирка арии от Пърсел, в аранжиментите за квинтет и джаз пиано на Явор Гайдов и Константин Костов. Десетина заглавия, първото от които е именно Music for a while, осмислени в перфектна драматургия, където изграждането на ролите: вокал – пиано – духов квинтет, бе толкова органично, че изглеждаше зададено в самата лаборатория на автора. Харизматичната Светлина Стоянова – шестваща днес по големите оперни сцени, се вписа в действото с въодушевлението на артист, за когото изкуството е игра, а играта – изкуство. Култивираният ѝ глас наподобяваше майсторски инструмент, чието техническо съвършенство, звукова красота и финес докоснаха всяко сърце в залата. И ако изящният, стилен рисунък на това белканто музициране следваше коректно оригинала, клавирната „поддръжка“ на Константин Костов достави отговора на въпроса: колко джаз има в бароковите послания. Блестящ инструменталист, креативният музикант импровизираше върху Пърсел с такава лекота и увлечение, че пресътворяването на старите опуси ни се струваше ако не закъсняло, то напълно закономерно. И естествено, всичко започва от „Пилекадоне“. С въдворяването на онова настроение, което всеки концерт на класния състав дарява на публиката, пълнеща неслучайно залите с негово участие. Защото всяка от проявите му е обещание за чудо, което неизменно се случва.
