Изтичащата година обичайно дава повод за ретроспективни размисли. Преживеният лично от мен до днес живот през тази година ще се раздели на точно 33 години, които живях в тоталитарната епоха на комунизма, и точно 33 години, през които живея във вече демократичната (при всички уговорки) България. Колко много история обаче е протекла оттогава, колко много неща и с мен, и с всичко наоколо са се случили (или, слава Богу, не са успели да се случат)!
Всъщност родил съм се само 11 години (днес това за мен е почти нищо) след като „народната“ власт е разстреляла моя дядо по майчина линия и е белязала семейството, в което съм се родил с клеймото на „враждебното“ потекло. Единадесет години след разгула на най-терористичния период на ранния комунизъм, или в годините, когато той вече бе достигнал илюзорната увереност, че е постигнал „хилядолетното си царство“ и затова се бе поукротил, като ни вещаеше, че ще победи „напълно, окончателно и в световен мащаб“ в (тогава) все още далечната 1980 г. Още в първи клас в чест на тази „неминуема бъдеща победа“ ни бяха накарали да изпишем цяла страница от първите си тетрадчици с името на „пророка“ на това „хилядолетно царство“ – „Никита Сергеевич Хрушчов“…
Само година по-късно „пророкът“ бе свален от власт – призракът на „1980 г.“ постепенно изчезна и хоризонтът на „победата“ се отдалечи в неопределената перспектива на все по-„развиващото се“ и „зряло“ – „зряло (или развито) социалистическо общество“. Всъщност оттогава започна дългият, повече от две десетилетия маразъм на комунизма, от който пък ние – поколенията, на които принадлежа и аз – все по-дълбоко и по-дълбоко се отчуждавахме: в паралелното „хипарство“, в доброволно избрания маргиналитет, а лично аз и в инфантилното си „прокълнато поетство“. Сигурно ще прозвучи парадоксално на днешните генерации, но хората, с които аз общувах тогава, не мечтаеха за „кариера“, а с ентусиазъм – да, с ентусиазъм се отдаваха на… маргиналност, искаха да останат маргинали – дългокоси и външно, и вътрешно стигматизирани, дори не трезви и „напредващи“, а опиянено „потъващи“.
Всъщност ние тогава почти не си дадохме сметка за нещо от „онази“ история, което, слава Богу, не успя да ни се случи. Говоря за поисканото от целия ЦК на БКП (и „лично от др. Тодор Живков) присъединяване на България към СССР – като „шестнадесета република“. Едва днес осъзнавам, че ако това национално предателство на българските комунисти ни бе сполетяло, сега ние бихме могли да имаме съдба, аналогична с тази на Украйна. Поне 35–40% от населението ни щеше да е вече рускоезично с други „традиционни ценности“ и уви, познавайки сънародниците си, съм сигурен, че нямаше да отбранява придобитата си след 1990 г. независимост като украинците, а може би дори щеше да изпраща „доброволци“ в помощ на „свещената война“ на руските „братушки“ по бойните полета на Украйна.
Така или иначе, лично аз трябваше да преживея в 70-те години на миналия век и двете години казарма в т.нар. трудови войски (като потомък на „враг на народа“) в близкото обкръжение на момчета от различни етнически малцинства и лежалите в затвора за криминални престъпления (каквито в „развитото ни социалистическо общество“ всъщност „нямаше“), да се сдобия с „дело за оперативна разработка“ от органите на ДС с най-различни – както разбрах едва след 1989 г. – отправени ми в него обвинения (за това може би ще разкажа някой друг път). След което постепенно преобразувах типичното за генерацията си отчуждение от младежките лудории и „хипарства“ в по-интелектуално – във философско отчуждение. Защото – нека призная – и университетското си образование по философия аз преживях именно като задълбочаващо се отчуждение от съвременността си – в мисълта на отминали епохи, в мисли отвъд времето, които неусетно ме отведоха до същинското и вечно „отвъдвремие“ на християнството и Църквата.
И ето, малко след като бях стигнал дотук, „безвремието“ на „този свят“, който обитавах от раждането си, изведнъж и абсолютно неочаквано се разпука и в света нахлу непреживяваната до този момент от никоя от моите генерации „история“. Отначало в т.нар. „неформални групи“ през 1988–1989 г., а след това по площадите, след 1989 г. Комунизмът, който трябваше да настъпи през 1980 г., девет години след тази дата всъщност се срути и много бързо умря в световен мащаб. Престана да съществува – това наистина никой никога не би могъл и да си представи – самият Съветски съюз. Историята следователно буквално се „развилня“ в живота ни в същото време, в което Франсис Фукуяма обявяваше, че сме в самото навечерие на нейното свършване, на нейния край.
У нас обаче този „край“ идваше бавно – през (колко симптоматично за България) поредица от „гладове“: „Лукановия глад“, „Виденовия глад“, за да настъпи май най-сетне, както обнадеждено си мислехме, през 1997 г. Иска ми се да мога да върна с машина на времето всички „обмърморващи“ днес този период около онези години, за да усетят с всичките си сетива разликата в жизнения „пейзаж“ дори само година преди 1997 г. и онзи, който постепенно ни стана привичен оттогава насетне. Искам да се опитат да намерят, само година преди 1997 г., супер- и хипермаркетите, в които днес влизат ежедневно, да се опитат да намерят уютните кафенета и ресторанти, в които сядат привично, да си „напазаруват“ пролетно-летни плодове през зимата, както спокойно правят днес, да сравнят потока от автомобили, на който, седнали в своите, „бибиткат“ нетърпеливо, с онзи отпреди 1997 г. И когато се потресат от разликата (защото тя е потресаваща, но разбира се, е забравена – с ежедневието се свиква бързо), да им припомня за одумвания и до днес Иван Костов, който дойде на власт тогава, през 1997 г. и „както ни разправят…“
Но не, не това е, което днес, хвърляйки поглед назад, ме поразява най-много. Защото не просто не настъпи „краят на историята“, но тя в последните вече 10 години направи такъв завой, който в детството и в младостта ми дори не би могъл да ми се присъни. „Великата страна на световния интернационализъм“ с ускорени темпове съживи на своята територия… нацизма на Хитлер. Страната на непрекъснатия „научно-технически прогрес“ и ликвидатор на „религията като опиум на народите“ се въоръжи със… „светото руско православие“ и бе оглавена от дребен офицер на КГБ, когото величаят – както през ХІХ в. – като „самодържец“ и дори „архистратиг“ не на нещо друго, а на „Христовото воинство“, който единствен може да спре „настъплението на антихриста“, идващ – това само бе останало същото – от Запада. Увлечени от този нов „тренд“ нашите пост-комунисти от „правоприемници на славната БКП“ за десетилетие станаха… „консервативни пазители на традиционните ценности“, влязоха в коалиция с „Негово величество Симеон Сакскобургготски“ (за когото не бяхме чували дори дали е жив през десетилетията на младостта ни). И ето: след почти век на само „студена“ война днес вече сме свидетели на картини, едно към едно сходни с кадрите от Втората световна война и на хуманитарни престъпления, почти идентични с онези, с изриваните с булдозери човешки трупове пред нацистките концлагери. И това се върши днес пак от същите „братушки“, превърнали се едновременно във фашисти и в „православни ревнители“. Да, ние сме отново в навечерието на възможна трета световна война. Историята следователно не просто не „свърши“ – тя направи грамаден завой и неочаквано ни върна в… годините около 1939 г.
А през това време ние – потомците на разстреляните си дядовци, протестно алиенираните от „зреещото“ (до изгниването си) социалистическо общество, завърналите се в „историята“ по нейните площади, погребалите комунизма и преобразилите до неузнаваемост жизнения пейзаж, който обитаваме, обглеждащите – като мен – своите 33 години „преди“ и 33 години „след“, ставаме все по-малко в обкръжението на онези, които днес, както тогава, около 1939 г., не осъзнават, че историята тече, преобръща се, не спира. Ние обаче – преживелите толкова много и толкова различни неща, не бива да заспиваме. Урокът на това, че нещата могат да се променят до неузнаваемост даже за един жизнен цикъл, трябва да продължи да ни държи будни – още по-будни през новата 2023 г. Защото сигурно Господ затова все още ни и запазва живи в този свят.
