Единодушно е мнението, че през последните години се наблюдава непрекъснат и възходящ регрес в журналистическата работа. Това е особено видимо в телевизията, безспорно най-влиятелната медия в България, където симптомите на този регрес са най-стряскащи: широка комерсиализация, бързо и лесно производство на нискокачествени журналистически продукти, обслужване на повърхностни интереси, избор на скандални събеседници, превес на забавни и клюкарски сюжети дори когато става дума за сериозни и общественозначими теми, пренатоварване на медийното пространство с емоции, вербална агресия, враждебност към малцинства… Все повече се импровизира, все по-рядко се правят сериозни проучвания и разследвания, а стремежът към задълбочена аналитична журналистика е на практика почти отсъстващ. Ла­ви­рай­ки меж­ду дол­ни­ца­та на жъл­то­то и важ­ни­те об­щес­тве­но-полити­чес­ки въп­ро­си, в общия случай телевизионната журналистика (особено в двете частни обществени телевизии БТВ и Нова телевизия) търси ниши за оцеляване под формата на хибридност. То­зи хиб­ри­ден ха­рак­тер на съдържа­ние­то оп­ре­деля специфика­та на информацион­ния про­дукт, зас­ягащ по­ли­ти­чес­ки­те те­ми, ко­руп­ция­та и престъпността, социалните проблеми. Картината се рамкира от хегемонията на корпоративните интереси, нарастването на властовия натиск върху журналистите и свития медиен плурализъм. Тази диагноза всъщност е многократно засвидетелствана в безброй доклади, в журналистически самоанализи и независими оценки.

Кой е виновен тогава за последния медийно-политически скандал, нажежил страстите в края на миналата седмица? Очевидно трудно можем да приемем като задълбочен и почтен прочит на случващото се опитът да се концентрира и насочи общественият гняв към един-единствен виновник, комуто се пада ролята на всеобщ скандал, на някакъв „козел на отпущението“. Да, Антон Тодоров и Валери Симеонов са представители на властта, които не за първи път демонстрират арогантност. Да, поведението и на двамата е недопустимо. И да, възмущението срещу тях е справедливо, справедливо е и искането на техните оставки. Въпросите обаче не спират дотук и не е вярно, че въпросът е един и няма поредица от въпроси.[1]

„Отстрели на журналисти се случват, но рядко обществото и гилдията разчитат знаците. И рядко реакцията е защита на професионалните стандарти”, написа във Фейсбук по повод случилото се журналистката от Нова телевизия Миролюба Бенатова. Да, ще трябва да признаем, че и обществото, и гилдията се затрудниха с разчитането на знаците, съпътстващи свалянето на Анна Цолова от ефир, но дали вината за това е тъкмо тяхна? Всъщност отстрел ли беше въпросното сваляне и откъде дойде той? Или наистина доскорошната водеща на сутрешния блок е избрала „нова посока за себе си“, както твърди сама в официалната позиция на медията? Отстрел ли беше преди това смяната на Дарина Сарелска като директор на „Новини и актуални предавания“ в Нова ТВ? Или можем да се доверим на изнизаните като по калъп думи за бъдещи проекти, за гордост от постигнатото и благодарност за натрупания опит? Как всъщност да разчитаме знаците, когато те са обвити в съмнително мълчание, в кухи фрази и отсъствие на ясни позиции, в неясни сделки и може би откровени лъжи?

Въпросът за професионалните стандарти е особено важен. Само че преди да чака от обществото реакции и защита на тези стандарти, журналистът сам трябва да ги отстоява всекидневно на работното си място – с подбора на теми и събеседници, като задава важните, неудобни и остри въпроси, без да флиртува с управниците, като проучва и представя сериозно и задълбочено общественозначимите теми. Възможно ли е обаче да защитиш професионализма, като се плъзгаш по повърхността, залагайки на жълти сюжети и лансирайки непрестанно събеседници, които превръщат журналистиката в шоубизнес? Възможно ли е да спечелиш доверието на зрителите, ако следването на професионалните стандарти отстъпва пред обсесията от меренето на рейтинги и надпреварата с пийпълметрични данни?

„Виктор Николаев да се извини на… Виктор Николаев, задето използва свинщините на А. Тодоров, за да си качи рейтинга на предаването… Този човек беше произведен от тези, които днес са най-възмутени. Съжалявам.” (Daniel Stefanov). Цитирам един от многото коментари в социалните мрежи, на които попаднах през последните дни, не за да насоча концентрирания обществен и гилдиен гняв от Антон Тодоров и Валери Симеонов към Нова телевизия и нейните журналисти. Опитвам се да допълня поредицата от въпроси и признавам, че ми е трудно да приема безрезервно патетичния призив на колегите от Асоциацията на европейските журналисти да се солидаризирам с Нова телевизия. Безспорно свободата на словото и нейното отстояване, защитата на професионалните и етични стандарти са дълг на журналистите и медиите. Наша задача също така е внимателната и прецизна работа с фактите, усилието да се правят по-тънки „различавания-дистинкции“ в противовес на пропагандното говорене и митотворчеството.

Както подчертава френският философ Рене Жирар, митовете почти винаги избират за отправна точка състоянието на безредие. „Миметичното всички-срещу-един или жертвеният механизъм са смайващо и зрелищно свойство, което е логично обяснимо, доколкото възвръща спокойствието в рамките на разбунената общност…“ Остава обаче въпросът за стойността на възвърното спокойствие и характера на катарзиса, който преживяват очистените по този начин съвести. И за увисналото без отговор питане: „Как сатана изгонва сатана?“

„И Антон Тодоров, и Валери Симеонов през извиненията си, които аз ще сложа в кавички, някак си не показаха, че разбират какво се е случило всъщност. И разговорът ми с вас показва, че и вие като че ли не искате да признаете мащабите на този проблем“. Тези думи отправи към представител на управляващите от ГЕРБ водещата на съботния сутрешен блок на Нова телевизия. Дали обаче Антон Тодоров и Валери Симеонов са единствените, които не показват да са разбрали какво се е случило всъщност? И можем ли да свием „мащабите на проблема“ само до личността и оставката – безусловно оправдана – на един разпасал се и безогледен политик и политолог, отглеждан дълго време от медиите тъкмо поради неговата скандалност, и припознат от управляващата партия като свой, нещо повече, използван от нея като острие, въпреки твърденията му – само преди четири години – че тя е шайка, че е „най-мръсната част от голямата измама, известна като „български преход“?

Множество въпроси и едно фундаментално питане – каква е връзката между описания от Жирар механизъм на миметизма и начина, по който решаваме, възникващите у нас скандали? Прав ли е френският философ, когато твърди, че миметизмът е сатана, който успява – при това единодушно – да убеди цялата общност, че виновността е на един. И дали в подобно единодушие не са заложени всъщност твърде много капани?

–––––––––––––––––––

[1] Вж „Медиапул“: Полина Паунова, За празното „столче“ на журналистиката.