Ирландската писателка Сали Руни е родена през 1991 г. в Дъблин, а „Нормални хора“ е нейният едва втори роман – издаден е през септември 2018 г. Една година по-късно романът вече е преведен на български език и идва тук, получил куп отличия – номинация за наградата Ман Букър 2018, спечелил е наградата Ирландски роман на годината 2018, отличен е с наградата Коста, оценен е от британската верига книжарници Уотърстоунс като книга на годината за 2018 г. и е определен от „Гардиън“ като „бъдеща класика“. Парадоксалното е, че „Нормални хора“ би могъл да бъде и определен като любовен роман. Но може би това би било твърде лесно обяснение. А освен това и неточно, защото тук не става въпрос за жанрова литература.
В „Нормални хора“ Сали Руни само привидно се е фокусирала върху взаимоотношенията между Мариан и Конъл – съученици в средното училище, по-късно колеги в университета, които ту се събират, ту отново се разделят, неспособни да намерят пътя един към друг. Но Сали Руни не се интересува толкова от любовта между неуверената Мариан и несигурния Конъл, колкото дълбае в травмите, социалните предразсъдъци и наблюдава как се променя разбирането ни за нормалност. В този роман Руни изследва дали съвременният човек наистина може да си позволи да не се съобразява със социалния ред и дали и в XXI век продължава да е зависим от една невидима йерархия, която слага всекиго на мястото му. И въобще – колко често си позволяват хората днес да прекрачват онези неясни демаркационни линии, които отделят богатите от бедните, успешните от неудачниците, известните от неизвестните, умните от глупавите, красивите от грозните и т.н.
„Понякога си мисля, че заслужавам да ми се случват лоши неща, защото съм лош човек“ , казва Мариан в момент на слабост. Друг път заявява: „Не знам защо не мога да бъда като нормалните хора“. Понякога същото си мисли и Конъл и така тази, поне на пръв поглед еднопластова история започва да навлиза в по-сериозни психологически дълбочини, за да се превърне в сложен разказ за търсенето на идентичност, за бунта срещу обществените предразсъдъци и норми. Любовта тук е просто отправна точка за повдигането на въпроси като тези: „Какво значи да бъдем нормални хора?“ или „И другите хора ли имат проблеми като нас?“
Може би заради това „Нормални хора“ е по-скоро изследване на страховете, отколкото любовен роман. При това написан с лекота, на един познат, съвсем делничен език, който не претендира за висока литература и именно затова звучи достоверно. Език, който обръща внимание на всеки детайл, но ни описва света не така, сякаш го виждаме за първи път, а все едно го познаваме и това е нашият свят.
„Сега вече в градината е тъмно, единствено през прозореца пада светлина на петна. Черешите проблясват слабо по дърветата. Чуват отвъд стената гласа на Пеги. Двамата с Мариан слизат по стълбите и мълчат. Зад тях светлината в кухнята угасва. Чуват как от другата страна на стената Джейми се връща при останалите. Мариан бърше носа си с опакото на ръката си. Черешите висят около тях и проблясват като безброй призрачни планети. Въздухът е изпълнен с лек аромат, зеленикав е като хлорофил. Конъл е забелязал, че в Европа продават дъвка с хлорофил. Небето над тях прилича на синьо кадифе. Звездите блещукат, но не хвърлят светлина. Двамата тръгват покрай редица дървета, отдалечават се от къщата, после спират“, пише Сали Руни.
Това е едно почти кинематографично писане, защото независимо дали Руни говори за любов, или за домашно насилие, за изолация, дискриминация в училище или за признаците на депресия – това е нейният език – пределно изчистен, неусложнен език, който премахва усещането за литература и затова често прескача и границите между действителност и фикция.
„Нормални хора“ е психологически роман, в който Сали Руни прецизно изследва романстраховете и травмите на съвременния човек и му оставя надеждата, че всички тези страхове и болки, с които трябва да се пребори, са част от нормалния живот.
