1
2015

Колко прави две и две – Бюхнер, Гьоте, Кондорсе

Екзекуцията на Мария-Антоанета, неизвестен автор

Колко прави две и две –
Бюхнер, Гьоте, Кондорсе.

Революция, прогрес,
слава, потрес, влез-излез.

Близо до монарха – дясно,
лявото е прясно, прясно.

Да го бутаме затвора,
да започваме с терора.

Якобинци, жирондисти,
монтаняри – да се чисти.

За Марат денят дойде –
нож в гърдите от Корде.

Гилотина по размер
за Дантон, Робеспиер.

Свободата е разплата,
ето – брат убива брата.

Равенството – обертон,
вместо крал – Наполеон.

Грешката от феодална
вече става капитална.

Има и добри страни –
Марсилезата звучи.

Умно слово – просвещение,
още буди възхищение.

Ще зачитаме правата,
браво – нова е Земята.

Все пак сметката е трудна,
мъчи се душата будна.

Колко прави две и две –
Бюхнер, Гьоте, Кондорсе.

Когато в началото на XXI век в държава от ЕС се води битка с феодализма (като такава я окачествява едната страна на барикадата), на човек му хрумва, с извинение или без, да резюмира в иронични двустишия събитията от Великата френска революция, сложила край на стария ред. Повече от двеста години по-късно историята се повтаря в тесни локални мащаби… като някакъв постмодерен фарс.

Ситуацията е революционна. Кризи от всякакъв характер – политическа, икономическа, здравна, тежка инфлация, институционален разпад, остри противоборства, жертви, ако не на въоръжени стълкновения, то на вирус, изпуснат от контрол. Обединени протестиращи, разединени по-късно във враждуващи политически клубове и фракции, търсят помежду си виновника за неслучващата се промяна. Редуване на екзалтация и дезинтеграция, на смирение и радикализация.

Който иска, лесно може да направи аналогиите между нашенските перипетии и онова развълнувано време – с неговите герои, с техните съдби и с последствията. Непосредствените последствия и дано мисълта продължи нататък, към по-далечния хоризонт на случилото се тогава. Иронията няма за цел да омаловажи, а да изясни картината. За да се направят някакви изводи и прогнози.

Ще си позволим единствено да обосновем употребата на трите имена в заглавието, за да подпомогнем дешифрирането и да избистрим посланието на нашия поетичен жест. Иначе, оставяме „стихотворната творба” да говори сама за себе си, поемайки целия риск да останем неразбрани и поругани.

Георг Бюхнер е този, който в пиесата си „Смъртта на Дантон” казва „Революцията изяжда децата си”. Съвременник на Гьоте, той умира твърде млад. За разлика от Гьоте, който работи върху своя „Фауст” почти през целия си (дълъг) съзнателен живот, Бюхнер написва текста си за малко повече от месец. Зарежда го с горчива експресивна сила, а проникновената мисъл стига до споменатата крилата фраза плюс изреченото от самия Дантон: „Кукли… Кукли, окачени на въжета на непознати сили… Никъде, в нищо не сме себе си!“.

Разполагайки с повече време за осмисляне и преработване, Гьоте, малко преди Бюхнер да си отиде от тоя свят, успява да измъкне своя герой от дяволския облог на живота и да остави надеждата, че човек може да се развива и неговата жажда за прогрес не е осъдителна – той няма да се задоволи с постигнатото и да поиска мигът да спре, а ще продължи да гледа в бъдещето, където неговото лично щастие ще произтича от щастливия хармоничен живот на всички хора. Без френският революционен сюжет да е тема, Гьоте помага – свободното съзидание и безкрайното обществено усъвършенстване са благословени.

Маркиз дьо Кондорсе е пряк участник във Френската революция. Философ и математик – той има неоценим принос както към конкретните политически нужди на момента, така и по отношение на просвещенските идеи, залегнали в основата на бъдещата прогресивна политика, валидна и с днешна дата. Човешките права – правата на жените, на различните раси и социални прослойки – са в центъра на неговата аргументирана борба за справедливост и благоденствие.

Работи върху процедурата на всеобщото избирателно право и стига до парадокса, наречен на негово име, в който разпределението на гласовете води до такъв резултат, че е невъзможно да бъде излъчен победител, т.е. да се състои легитимно управление. (Нашето положение с двата поредни провалени парламента не е изненада).

Но Кондорсе въплъщава и друг парадокс, житейски – маркизът е преследван и в крайна сметка вкаран в затвора от своите първоначални съмишленици в Якобинския клуб. Заради несъгласие с едно от крилата, предлагащо своя конституция, е прогонен и осъден. Криейки се от „своите събратя”, преди да бъде хванат успява да напише знаковото произведение „Изложение за прогреса на човешкия ум” (Esquisse d’un tableau historique des progres de l’esprit humain, 1795), в което красноречиво развива виждането за достигането до онзи етап, в който „тираните и робите ще съществуват само в историята или на сцената”.

Завършил изложението си, той е заловен от прогресивните борци. Скоро след това животът му приключва зад решетките, с убийство или със самоубийство.

В този трагичен образ се преплита горчивината на Бюхнер, но и надеждата на Гьоте, защото въпреки иронично злощастната развръзка в личен план, идеите на Кондорсе не умират с него, а продължават да живеят през столетията и не спират да мотивират хората в техните желания за повече и за по-добро.

Така или иначе уравнението и до днес е сложно. Не е като „две и две”. Решението на поставените задачи не предполага лесен отговор. И най-големи поразии стават тогава, когато някой се втурне към бърза развръзка.

Накрая – още нещо, за да бъде постмодерната еклектика пълна… Можем неочаквано да добавим към разсъждението, базирано на революционни реминисценции, един анекдот, разказван от възрастните, които не искат да говорят нецензурно пред децата си, но все пак държат да развеселят компанията с виц:

Камион превозвал дупки. Една дупка се изтърколила от багажника на остър завой. Камионът се върнал да я вземе и паднал в нея.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияЛинията на недостижимото
Следваща статия„Кризата“ като предизборна кампания

1 коментар

  1. не маце, няма нищо общо между края на XVIII век във националното феодално кралство (1 ви оксиморон) с водеща идеология на елитите – просвещението и масовата – християнството (2 ри оксиморон) и конта елит буржоазията (средната класа) и традиционен елит – военната аристокрация и сегашната тектоника – липсата на спояващи идеологии осигуряващи работата на всеобщото избирателно право и популизма на интернет медията. Либералната демокрация не работи поради фундаменталната причина че 80% немат идеологии. сиреч интерес в парламенарната игра. Глупаво сравнение на интелектуалец ( антиелит). Франция от XVIII век показва пълна неспособност за развитие за разлики от англосаксонския свет, най вече сащ, където след двете революции разбраха че силовото решение не е опция и премахнаха феодалните пранги и оставиха естествените права да се бият в парламента и арбитра да им е независимате съдебна система. и света стана техен. Интелектоалните интерпретации не ни помагат в осмислянето на процесите. Рационалната интерпретация – науката е пределно ясна. Интелектуалните сънища не ни помагат. Те повдигат въпроси повдигат въпроси чиито отговори демосът не може да намери. Престанете с хипнозите ровещи се в подсъзнателните дебри на неопределеноста .