0
2545

Колко различни ще бъдат светът и хората след кризата? (II)

Бележки за битието на човека по време на пандемия

Как се отразява пандемията върху социалния живот на хората?

Днес още веднъж се потвърди баналната истина, че „човек е обществено същество по природа” (Аристотел). Същество, което се нуждае от подкрепата и сътрудничеството на другите, за да запази човешкия си облик. Това изстрадано прозрение стъпва върху многократното преоткриване на обстоятелството, че не е по силите на отделния човек и дори на големи групи от хора да се преборят сами с беди от величината на настоящата пандемия. Тази напаст за пореден път показа изначалната слабост на човешкия индивид и нуждата му от подкрепа за справяне с екзистенциални кризи.

Същевременно тя изостри прастарата дилема за отношението към себеподобния. Днес другият човек изпълнява едновременно две роли: на потенциална заплаха и на евентуален помощник. И в тази криза първоначалната реакция бе защитна – хората се отдръпнаха един от друг и се затвориха в себе си. Още повече че от медицинска гледна точка физическата дистанция бе не просто препоръчителна, а належаща. Възникна обаче опасността от социална изолация.

Убеден съм, че няма по-погрешна житейска стратегия в настоящата ситуация от капсулирането на индивидите в себе си. Превръщането на собствения дом в непревземаема „крепост”, в която всеки се е барикадирал, е оправдано от медицинска гледна точка. Същевременно обаче отдръпването от социалния живот ще е пагубно както за индивидите, така и за общностите, вкл. националната. То ще засили и без това разрасналата се напоследък дезинтеграция на съвременното общество. Убеден съм, че прекъсването на връзките между хората не бива да се насърчава, а да му се противодейства. Съществуващите технически средства позволяват общуването между тях да става по един безопасен за здравето начин. Следователно усилията следва да са насочени към консолидация на обществото, а не към неговото разпадане. Тя ще ни помогне да излезем от изпитанието с по-здрави връзки помежду си, т.е. по-силни при посрещането на следващите житейски изпитания. Иначе казано, макар и разделени телом, си струва да се обединим духом. Сега за пореден път можем да потвърдим правотата на максимата „съединението прави силата”.

В днешната „гранична ситуация” комуникацията между хората не само не трябва да се ограничава, а напротив – да се засилва. Днес повече от всякога имаме нужда от подкрепа от близки, познати и непознати. Потребно ни е вдъхването на кураж за преодоляване на голямото изпитание, пред което сме изправени. Нужно е ново ниво на единение чрез използване на познати или изобретяване на нови форми на сътрудничество. Такива форми вече има: дарителство, доброволчество, подкрепа на най-уязвимите (социален патронаж), воля за споразумяване (например постигнатото разбирателство между синдикати и работодатели по мерките в стопанската сфера), индивидуални актове и други прояви на взаимопомощ. Дано този морален импулс не се стопи след края на кризата.

Възникналата екстремна ситуация открива пред нас възможност за противодействие на засилващата се през последните години тенденция към дехуманизация на нашия индивидуален и общностен живот. Моментът е подходящ да си дадем сметка колко важно при остра криза е да проявяваме разбиране и съпричастност помежду си. Евентуалният успех на този тип поведение би помогнал на всички хора да излязат от кризата с важни поуки: солидарността и взаимното уважение са възможни, а взаимната помощ помежду им е силно лекарство срещу отчуждението. Стратегията за спасяване поединично е погрешна.

Какви цели да преследват хората и на какво могат да разчитат днес?

Основната житейска цел е очевидна – физическо оцеляване. Задоволяването на базовите природни потребности е все така належащо, макар и да става в по-трудни условия. Възможностите за човешко развитие са ограничени, но не липсват. Що се отнася до ориентирите и опорите, на които могат да разчитат днес хората, то това са водещите ценности, с които те са се обвързали. Тук дилемата е добре позната: от една страна, имащите материално измерение ценности (богатство, власт, удобство) и от друга – ценностите от духовен характер (истина, добро, красота, свобода, справедливост). Ценностите от първата категория се оказаха в значителна степен непригодни в настоящите условия.

По разбираеми причини водещата ценност днес е сигурността. Тя е условието да продължим да съществуваме. Занапред значимостта на тази ценност/цел няма да намалее. Предполагам, че дори ще нарасне, тъй като заплахите, пред които е изправено човечеството, не само не се ограничават, а стават и все по-сериозни.

С радост наблюдавам частичната реабилитация на истината през времето на пандемията. Не че „фалшивите новини” изчезнаха, но вече е трудно да се защитава тезата, че е нормално да живеем в епоха на „постистината”. Познаването на реалното състояние на нещата стана екзистенциално важно. От друга страна, интересността като водещ мотив в познанието на хората, изместващ по важност истината, премина на заден план. Интересното (любопитното, забавното) засега отстъпва – надявам се дълготрайно, на вярното и сериозното. Напред в публичния живот излязоха експертите, а с тях се подобри репутацията изобщо на знаещите (учените), а и на интелектуалците, вкл. на хората на изкуството. Те засега пренасочиха вниманието на публиката към себе си като обществени авторитети. Съмнително е обаче, че дълго ще удържат тази си роля – много е вероятно след края на кризата отново да бъдат засенчени от политици, шоумени и спортисти.

На голямо изпитание днес е поставена друга водеща ценност, поне за хората от „западния” свят: свободата. Наблюдаваме ограничаване на основни права и свободи, за които са се водили вековни битки. То е както наложено на индивидите от властите, така и резултат от доброволния им отказ от свободата в името на сигурността. Да се надяваме, че ограниченото ползване на свободната човешка воля няма да се превърне в навик като стане условие за потискане на индивидуалната инициатива и за снемането на личната отговорност.

Свикването с несвободата е опасно и по друга причина – то създава предпоставки за отказ от демократичната политическа система, а също и създава благоприятни условия за налагане на авторитарен тип управление. Изкушението за увековечаване на недемократични управленски практики е твърде голямо, за да се очаква, че няма да се намерят политици, които да му се поддадат. Някои от управляващите с диктаторски нагласи вече доволно потриват ръце и се ползват от възможността по законен път да ограничат влиянието на контролните механизми в страните си: парламент, съд, медии, неправителствени организации. В тази ситуация на гражданите им предстои да преминат през тест за дълбочината на обвързаността им с основни стълбове, около които досега се е градял социалният им свят: демократична политическа система, правова държава, гражданско общество и независими медии.

Какви житейски стратегии са най-подходящи за хората днес?

Съществуват три групи стратегии, всяка от които включва по два варианта, т.е. принципно възможни са шест основни начина на живот. Критерият за тяхното обособяване е не/приемането на статуквото. В първата група влизат стратегии, базиращи се върху приемането и поддържането му, макар и с различно отношение към него (консерватизъм, конформизъм). Втората група съдържа стратегии, които стъпват върху неприемането му, но не предлагат алтернатива (аутизъм, анархизъм), а в третата попадат стратегии, неприемащи го и предлагащи алтернатива (революционизъм, реформизъм). Всяка една от тези стратегии е имала свои поддръжници по всяко време. Настоящата ситуация не прави изключение.

Все пак в нея най-подходящи изглеждат стратегиите от първата група, тъй като при тях водещата цел е оцеляването. Всъщност едната от тях – конформистката – постоянно е предпочитана от повечето хора, независимо от конкретните обстоятелства, в които те са поставени. Разбира се, днес не липсват ентусиазирани анархисти и революционери. Първите със злорадство привиждат в тази криза срив на „старий, гнилий строй” и настъпване на дългоочаквания Апокалипсис. Вторите винаги се активизират в кризисни ситуации като предлагат да бъде унищожен изцяло съществуващия ущърбен ред и на негово място да се изгради съвършен ред (рай на земята). Опасявам се, че защитниците и на двете доктрини ще бъдат разочаровани. Появата на световна катастрофа се отлага за пореден път, съответно изграждането на „прекрасен нов свят”. Много по-вероятно е на преден план след кризата да излязат реформаторите, които да предложат планове за усъвършенстване на съществувалия преди нея социално-политически ред. А нужда от корекции със сигурност има.

Как ще се отрази тази криза върху досегашния начин на живот на хората?

Пандемията показа колко илюзорна е житейската стратегия, основана върху идеала за човешко съществуване според максимата „бързо, лесно, приятно и удобно”. Стана ясно, че тези налагани през последните няколко десетилетия като безалтернативни цели, не са безспорни. Нещо повече, те тласкат хората в опасна за тяхното съществуване и развитие посока. Правят ги по-уязвими за все повече природни, медицински, технически, стопански, социални и пр. катаклизми. Създават у тях илюзиите, че от живота могат да се изключат всякакви страдания, а благата могат да се придобият веднага, без усилия и жертви. Надявам се епохата на „задоволения господично” (Ортега-и-Гасет) да приключи, макар вероятността за това да не е голяма.

Пандемията изневиделица и със замах наруши приятния и охолен живот, който немалко наши съвременници бяха постигнали. Те бяха изтръгнати от своите „зони на комфорт”, като по болезнен начин осъзнаха, че удобството и благоденствието им лесно и бързо могат да изчезнат. Дори най-развратените, покварени, изнежени и разглезени от разкош и лукс хора разбраха, че не могат да постигнат безпроблемно съществуване и всеки следва да полага усилия, за да се справя с явни и неподозирани заплахи. Тези хора се увериха на гърба си, че не съществуват безусловни гаранции, застраховки и осигуровки срещу нещастието на човеците. Всъщност в реалния живот на всички хора се завърнаха болката и страданието – те напуснаха екраните на телевизорите и компютрите, и влязоха в домовете ни.

Тази криза ни освободи, надявам се за по-дълго време, от илюзията за възможността да се води безметежен начин на живот. Благодарение на нея самодоволството на хората отстъпи мястото си на действия за успешно нагаждане към необичайните условия, за да се устои на изпитанията. За пореден път се прояви удивителната човешка способност за гъвкаво приспособяване към трудни обстоятелства. Силната мобилизация на голяма част от хората от много страни и бързата реорганизация на живота им дава основание за оптимизъм, че и тази криза ще бъде успешно преодоляна.

На какво да се опрат хората в това изпитание?

Няма да направя откритие ако кажа, че хората днес следва да разчитат на утвърдените стълбове в живота си – най-старите обществени институции: семейство, училище, църква, държава (полиция, администрация, армия), както и на своите приятели. В тази криза се прояви познатата от миналото едва ли не инстинктивна реакция на връщане на доверието към официалните институции. От тях хората, особено най-уязвимите индивиди и групи, очакват да получат подкрепата, от която се нуждаят. Каквито и да са били критиките към държавните органи досега, те могат да се докажат като реална сила и ефективен помощник на гражданите. От тяхното поведение зависи дали това повишаване на доверието ще стане трайна тенденция или разочарованието от бавните и неадекватните им действия ще доведат до още по-голямо отчуждение на гражданите от тях. Ако се справят добре в кризата, се появява шанс за възраждане на етатизма като социално-политическа доктрина, която да спечели повече поддръжници и след края на кризата да се укрепи като водеща.

Досега управляващите по света като цяло действат адекватно на ситуацията. Въведените от тях мерки се приемат с разбиране от мнозинството от хората и като цяло се спазват. Повечето граждани осъзнават нуждата от временно ограничаване на личната им свобода и демонстрират съвестно поведение, като действат отговорно и следват предписанията на властите. Въпреки това редица правителства дават предимство на принудата пред убеждението в своята политика за справяне с кризата. С усложняването на епидемиологичната обстановка все по-голямо става изкушението пред тях да засилят още повече ограниченията в ежедневието на населението. Неизбежната поява на изключения при спазване на въведените правила от недобросъвестни граждани се изтъква като аргумент за продължаване стратегията за „затягане на гайките”. Чуват се гласове от влиятелни фактори за драстично увеличаване на наказанията на гражданите, неспазващи въведените предписания за поведение в публичната среда.

Днес за значителна част от властимащите изглежда като че ли се разбира от само себе си, че няма друг път за излизане от кризата освен този на засилване ограниченията и ожесточаване на санкциите при тяхното нарушаване. Тази стратегия се гради на базово недоверие към гражданите. Тя стъпва върху подозрение в недобронамереност към всеки от тях. Ала проявата на подобна мнителност допълнително нагнетява и без това голямото напрежение сред населението. А е добре известно, че на недоверието се отговаря реципрочно. В крайна сметка се стига до агресия, която пък е бременна с насилие. Ако се продължи по тази линия, неминуемо ще се стигне и до избухването му в значими мащаби. Управление чрез страх е опасно.

Днес са налице тревожни сигнали за нарастваща заплаха от отиване в крайности при управление на тази криза. Прекомерните дисциплиниращи мерки създават рискове както за психическото здраве на хората, така и за запазването на социалните баланси. Гражданите не разбират основанията за увличането по прекалени рестрикции, на които изглежда са склонни да се отдадат без задръжки много овластени лица.

Смятам, че занапред е по-уместно държавите да следват стратегия, основана на взаимното доверие с гражданите. Те биха насърчили доброто начало у човека, като насърчат проявите на кураж, отговорност и взаимна помощ между хората. Тази стратегия предполага подкрепа да получи доброволното поемане на ангажименти за спазване на медицинските предписанията. Другояче казано, за предпочитане е да се заложи на меката сила на убеждението. Разбира се, нейното следване е свързано с поемане на риск.

Как изглежда сферата на културата в настоящата ситуация?

Културата, разбирана в най-широк смисъл на думата като изработена от хората изкуствена реалност – материална и духовна, принадлежи към структуроопределящите характеристики на човешкото битие. Хората се отличават от животните по това, че боравят – създават и потребяват – със символи, т.е. притежават способността да разбират смисъл (Касирер). Те могат да изграждат и да ползват различни „езици” (символни системи). Нещо повече, в своя живот те се ръководят тъкмо от изискванията на културната реалност, която е погълнала природната (натурата), до която хората вече почти нямат пряк досег.

В настоящата криза културата е дълбоко засегната. От една страна, се поставя под въпрос биологическото оцеляване на хората на културата. От друга, има опасност от децивилизоване (варваризиране) и оскотяване на гражданите. Следователно е нужно да се положат специални усилия за съхранението ѝ. Същевременно днес можем с гордост да отчетем, че досегашното развитие на цивилизацията не е напразно: то ни дава на разположение множество постижения, които могат да ни помогнат в настоящата екстремна ситуация.

Тази пандемия нанесе огромен удар върху културата в тесния смисъл на думата. Голяма част от традиционните форми на културна дейност – тези на изкуствата, сега не могат да се практикуват. Преобладаващата част от класическите изкуства са на прага на оцеляването, след като с прекратяването дейността на кина, театри, изложбени салони, музикални зали и пр. се прекъсна контакта с публиката. Не функционират и редица други културни институти: библиотеки, музеи, читалища и др. Днес държавата е длъжна да намери средства за подпомагане на хората, създаващи култура, тъй като те са в беда, а мисията им е ключова за нормалното съществуване на човека. Тя трябва да осъзнае, че дейците на културата са важни за оцеляването и благоденствието на обществото, тъй като могат да осигурят чрез своите произведения опора и упование на другите хора.

Голяма част от самите артисти вече търсят нови форми и способи за включване на културата в днешния необичаен начин на живот на хората. Те осъзнават, че сегашното време е особено благоприятно за експериментиране. Ще успеят тези, които активно включат своето въображение и творчески сили. Засега територията им за изява е предимно във виртуалното пространство – дано скоро се завърнат във физическия свят.

Какви общи изводи могат да се направят от преживяваната в момента криза?

Моите отговори на поставените в началото на това размишление питания са по-скоро отрицателни. Те бяха предопределени от предпоставките, от които изхождам. Накрая стигам до баналното заключение, че в основните си параметри човешкото битие е неизменно, а устройството на заобикалящия човека свят е трайно и относително устойчиво. Същевременно си давам сметка, че и в настоящата кризисна ситуация се наблюдава сред немалко хора ясно изразена апология на промяната. Те превръщат в идеал самото изменение на реалността, дори ако то води до влошаване на нейните характеристики. Апологетите на промяната съзнателно вървят срещу търсенето на неизменно действащи сили и съхраняването на постоянни черти на битието. Този поход в подкрепа на промяната води до увеличаваща се нестабилност на опорите, на които разчитат хората в живота си: идеалите, ценностите, принципите и нормите им.

Убеден съм, че настоящата пандемия няма да доведе до рязка промяна в мисленето и начина на живот на нашите съвременници, просто защото не им предлага принципна алтернатива. Тя неминуемо ще остави белег у всеки човек, ала колко дълбока и трайна ще е следата зависи от много обстоятелства, най-вече от това доколко пряко и силно е засегната отделната личност. Ако даденият човек премине през медицинско премеждие, загуби близък, бъде освободен от работа, респ. изпита срив в материалния си статус или преживее екзистенциална драма, то влиянието на кризата върху него ще е мощно и продължително. През сериозно разтърсване – „крушение” (Ясперс), обаче ще премине по-малката част от човешкия род. Повечето хора вероятно ще възприемат пандемията като досадна пауза в обичайния си начин на живот. Мисля, че те биха искали да я забравят колкото се може по-бързо и да се върнат в познатите коловози на всекидневието, по които удобно са се движели преди нея.

Авторите, които дадоха импулс за осъществяване на този размисъл, видяха в настоящата кризисна ситуация повратен момент в историята на човечеството. Те смятат, че нашите съвременници непременно ще помъдреят, ще станат по-добри, по-отговорни и солидарни помежду си. Привидяха неизбежно духовно обогатяване и морално съзряване на днешните хора. Те обаче подменят желаното с възможното: пандемията наистина създава шанс за нашите съвременници за ценностен катарзис и преосмисляне на досегашния начин на живот. Обаче е малко вероятно този шанс да бъде използван, поне от преобладаващата част от хората. По-скоро най-вероятно ще се случи друго. Огромното мнозинство от хората няма да претърпят радикален поврат в световъзприятието, ценностната система и целите си. Иначе казано, смятам, че не ни предстои възраждане на хуманността. Малцина, да се надяваме повече, ще излязат от кризата по-човечни.

Пандемията по-скоро препотвърди правотата на отдавна изстрадани истини. Тя за пореден път доказа, че винаги е възможно да се живее по различен начин. В този смисъл пандемията укрепи вярата на хората в способностите им да преодоляват значителни трудности. Всъщност още веднъж ги убеди, че могат да оцеляват в екстремни условия. По-важно е обаче да ги подтикне към предприемане на стъпки към подобряване съществуването им в „нормалното” време.

Това не означава, че тази пандемия няма да остави след себе си спомена за едно изключително преживяване. От това изпитание със сигурност ще бъдат извлечени разнообразни и разнопосочни поуки. Самото битие на човека е многолико и изтъкано от противоречия, дори от парадокси, а и търпи постоянни изменения във всекидневните си форми на проявление. И по време на тази кризисна ситуация се наблюдават различни, дори противоположни подходи при решаване на проблемите, съответно ще се намерят разнопосочни обяснения за случилото се. Оценките за поведението на хората неминуемо също ще се разминат. Някои ще видят удар по самодоволството на днешните хора, а други повод за укрепване на тяхното самочувствие.

Много вероятно е да настъпят промени в отделните области на съвместния живот на хората: стопанската и финансовата, социалното подпомагане, образователната, здравната, системата за сигурност, в културната и научната сфери. Не е изключено да наблюдаваме катаклизми в политическия пейзаж. Променени от кризата може би ще излязат правната, евентуално спортната и други социални сфери. Тези изменения обаче няма да засегнат принципите на структуриране, целите и основните им механизми за функциониране. Нужен е отстъп във времето, за да се изяснят нуждите от реформи, като съвсем не е сигурно, че след тях ще се стигне до подобрения в тези области на човешка дейност.

Днес единственото сигурно нещо относно бъдещето, известно още преди пандемията, е бурното развитие на технологиите и нарастването на тяхното влияние върху живота на хората. И тук обаче благотворният ефект е спорен. Струва ми се, че засилващата се тенденция към стандартизиране (алгоритмизиране и моделиране) на човешките дейности, е колкото полезна, толкова и опасна. Това е следствие от продължаващото вече няколко века увлечение по математиката, водещо до свеждане на качеството до количество. Бурното развитие на математизираната експериментална наука, изследваща всички процеси със статистически методи, както и безпределната вяра в технологиите, когато не са съпроводени с усилия за тяхното очовечаване, неизбежно водят до дехуманизация. Полагат се усилия тази наука да се узакони като единствено възможен подход във всяка човешка дейност. Предприемат се практически стъпки, макар тези стъпки да не са публично защитени, по посока на това хората да престанат да бъдат ценени сами по себе си, да бъдат уважавани заради своето достойнство, да се ползват от неотменни права и свободи, т.е. да престанат да бъдат третирани като хора, а да се разглеждат изключително като изпълняващи чужда воля средства. Тази перспектива поне за мен е плашеща.

Извънредното положение в нашата страна все някога ще приключи, а Хераклит ще е все така прав: „Всичко тече”.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011) и „Езикови“ тревоги (2015). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012, 2016–), член основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и Изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).

Още по темата:
Добрин Тодоров, Колко различни ще бъдат светът и хората след кризата? (I)