В настоящия момент е почти невъзможно да се мисли за друго освен за епидемията от коронавирус, обхванала почти цялото човечество. Тя е обсебила както всекидневието, така и умовете на хората, независимо къде живеят и с какво се занимават. След първоначалното стъписване и съпътстващия го ступор, съпровождан с неприемане на новата реалност, последва наложеното от обстоятелствата нагаждане към непознатия вид и ритъм на съществуване, както и бързото изграждане на нова рутина във всекидневието. С тях дойдоха опомнянето след шока, а и първите опити за осмисляне на случващото се. Изненадалата всички ситуация вече се обглежда от различни страни, макар с нееднаква степен на задълбоченост и с разнообразни мотиви. По обясними причини на преден план първи излязоха медицинските експерти, които се произнесоха върху преките ефекти от пандемията върху човешкото здраве. Много активни са и анализаторите от стопанско-финансовата сфера. Ала усилието за проумяване на ставащото не може да е тяхна привилегия. Всички останали човешки същества се стремят да разберат не само какво им се случва сега, но и какво ги чака занапред: всеки съобразно своите ценности, нагласи, интереси, желания, интелектуален потенциал и компетентност.
Въпреки разнородните подходи и цели на анализите много публични говорители изразиха тезата, че след края на тази криза няма да е възможно връщането към предкризисното време. Това им убеждение те често изразяват с максимата: „След пандемията човечеството и светът вече няма да са същите”. Под това се разбира, че предстоят съществени промени в начина на уредба и функциониране на глобалната действителност, а оттам и в начина на живот на хората. Дали обаче за подобна позиция има сериозни основания? Какво неизбежно и необратимо се променя днес в разбирането на съвременниците за себе си и за заобикалящата ги действителност? Защо реставрацията на познатото им рутинно ежедневие да е невъзможна? Нали тази ситуация е „извънредна”, на какво основание отричаме вероятността тя да се превърне просто в кратковременна интермедия в хода на съществувалия преди нея добре подреден, успешно управляван и по принцип предвидим техен свят? Нима връщането към обичайния начин на живот не е естествената цел на хората днес?
Тук ще изложа някои предварителни бележки по поставените въпроси, направени от философско-антропологическа перспектива. Ясно ми е, че окончателни изводи за ефектите от пандемията върху хората тепърва ще се правят в по-спокойна обстановка. Макар и да е скромен, натрупаният през последните няколко седмици опит вече е достатъчен, за да се направят първоначални заключения относно промените в мисленето и поведението на днешните хора, настъпили в хода настоящата извънредна ситуация. Могат да се изказват, макар предпазливи и условни, прогнози на влиянието ѝ върху живота им занапред. Разбира се, осмислянето на случващото се още в процеса на неговото протичане е твърде проблематично. Ала то би могло да е полезно за по-успешното справяне с проблемите, пред които са изправени хората днес и утре.
Личният мотив за осъществяването на този експресен анализ е желанието ми да проверя чрез случващото се сега правотата на някои тези и констатации, развити в наскоро публикуваната моя книга „Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек”. Смятам, че тази ситуация е подходящ тест за оценка доколко вярно съм определил основните характеристики на човешкото битие; дали са правилни наблюденията ми за протичащите напоследък процеси на преосмисляне на връзката между човека и заобикалящия го свят; оправдани ли са дадените препоръки относно взаимодействието на хората с различната от тях действителност в бъдеще. При това проверката се провежда в екстремни условия, когато е съвсем реална заплахата за оцеляване на всеки човешки индивид, а не в спокойната атмосфера на кабинетните спекулации. Неличната причина за заемането с това рисково занимание е желанието ми да подпомогна други хора да се ориентират в настоящите събития като откроя основните елементи в структурата на човешката картина на света и поразсъждавам как настоящата пандемия би могла да повлияе при решаване на дилемите, възникващи между наследените от миналото светогледи и борещото се да ги измести съвременно световъзприятие, съответно начин на живот. Ще структурирам изложението си като отговори на въпроси, които ми изглеждат важни.
Има ли усещане за пребиваване в общ свят у хората?
Според мен пандемията потвърди по недвусмислен начин, че и днешният човек, както и неговите предшественици, е разположен в обща природна реалност с планетарен мащаб. Тя само привидно е разделена на самодостатъчни части, между които не съществуват непропускливи физически граници. Бързото разпространение на заразата почти до всички кътчета на планетата нагледно демонстрира съществуването на универсално измерение на битието, в което пребивават всички представители на човечеството. Осъзнаването на този факт прави полезно изграждането на цялостна, единна и що-годе подредена картина на света, стъпваща именно върху този битиен пласт. Глобалният поглед, поне към природната действителност, ще ни помогне като хора да осъзнаем нашата дълбока обвързаност с нея, въпреки съществуването на множество социално-културни и индивидуални „светове”. Липсата на надеждно убежище, в което да се скрият от заразата дори само някои хора, ни убеждава, че стратегията за индивидуално или групово спасение е погрешна. Нужно е да се намери общо решение на екзистенциалната заплаха за човешкия род.
Пандемията е много вероятно да промени светоусещането на съвременниците по посока засилване заплашителността на заобикалящата ги реалност. Светът, поне на първо време, ще изглежда по-малко благосклонен и по-враждебен към човека. Той ще се възприема като не толкова уютен, а по-скоро като източник на рискове. Хората ще се уверят нагледно, че днес никой и никъде не е в безопасност що се отнася до съхранение на здравето и живота им. Предвидимостта на случващото се ще намалее.
Какви светогледи са по-привлекателни днес?
Тази ситуация ще постави на изпитание антропоцентричните светогледи, особено индивидуалистичния и донякъде груповите, организирани около етнос, пол, раса, религия, нация и др. По-голям шанс за ренесанс има родовия светоглед, при който в основата на координатната система се поставя човечеството. Пандемията създаде благоприятни условия за реставрацията на някои от по-старите картини на света: космоцентричната, теоцентричната и особено натуралистичната. При всички тях отправната точка за формиране на светогледа е различна от човека реалност, която е по-мощна от него и спрямо която той е в страдателна позиция. Иначе казано, днес импулс за възраждане на влиянието получават светогледи, наблягащи върху подчинението и слабостта на хората. Светогледи, които предлагат опора и подкрепа от страна на превъзхождащи човека сили. Особено упование и утеха мнозина днес отново намират в бога. Немалко хора търсят подкрепа в суеверието, т.е. във вярата в непознаваеми свръхестествени духове.
Какъв е смисълът от поддържането на идеята за споделен от всички хора свят?
Настоящата пандемия не ми дава основание да се усъмня в убеждението си, че „световността” (Х. Арент) е основен параметър на универсалната човешка ситуация. Напротив, тя затвърди вярата ми в нуждата постоянно да се отчита основният факт на човешкото съществуване – неговото неизбежно полагане в по-обхватна среда, обичайно наричана „свят”. Потребността от ориентация в нея се запазва и за днешния човек, както е било за неговите предходници. Нещо повече, тя става още по-наложителна, макар и все по-трудна, заради сложността и изменчивостта на действителността извън него. Съвременните хора не биха могли да успяват в живота си, ако им липсва организирана картина на света. В противен случай те ще се загубят и залутат в една неподлежаща на проумяване хаотична реалност.
Какъв е характерът на връзката на човека със света?
Пандемията не разклаща хилядолетната вяра на огромното мнозинство от хората, че те са същностно обвързани със заобикалящата ги среда. Напротив, тя дава нагледен аргумент за принадлежността на всеки човек към света. Възникването на епидемията след безотговорна консумация на животинска храна дори само от един човешки индивид показва, че хората и животните принадлежим към една биологична система. Образуваме обща хранителна верига и следователно сме постоянно застрашени от обмяната на вещества (вкл. бактерии и вируси) помежду си.
Разбира се, и тук може да се възрази, например от вегетарианците, че пандемията нямаше да се разгърне ако хората бяха се отказали от консумацията на животинска храна. На това мога да отговоря, че в природата на човеците е заложена възможността за всеядност, а значи и постоянното изкушение да се използват другите животински организми като източник за задоволяване на глада им. Преминаването към прехрана само с растения също не дава гаранция срещу възможно отравяне на човешките организми.
Колко здрава е връзката между хората и света?
В книгата си твърдя – следвайки Е. Фром, че главната тенденция в развитието на човешката цивилизация е в посока на ограничаване и по възможност отхвърляне на зависимостта на човека от различната от него реалност. Този поход на хората за постигане на максимална независимост от света с неговите задължителни изисквания води до атака срещу всички обективни дадености, с които те следва да се съобразяват. Претенциите, че всичко налично в обитавания от хората свят следва да се мисли като съз-дадено или пре-съз-дадено от хората, се оказаха несъстоятелни.
Пандемията показа, че съвременните хора продължават да са принудени да се съобразяват с дадености, на които не могат да влияят. Колкото и да се иска на мнозина приемането на наличните обстоятелства да не е неизбежно, то продължава да е незаобиколим факт. Настоящата пандемия напомни по един недвусмислен начин за изначалната ранимост на човешкия род като цяло, както и на всеки отделен човек. Тя нанесе удар по прекомерното самомнение и претенция за всемогъщество на човека. По възможно най-болезнения начин хората се увериха, че не са вездесъщи („богове”), въпреки желанието им да бъдат властелини на света. Те разбраха, че са подвластни на неконтролируеми от тях реалности и за пореден път установиха крехкостта на своето битие. И днес хората са изложени на постоянен риск от атаката на неподозирани, но мощни сили. Нещо повече, сега те са изправени пред реална екзистенциална заплаха – съществува непосредствена опасност от преждевременна смърт. Страхуват се от унищожаване от „невидим враг”, който засега не могат да неутрализират. Принудени са да се крият и да се отбраняват от него.
Какво удържа единството на човешкото битие?
Разпадането на цялостите (фрагментацията и партикуларизацията) на битието чрез неговото последователно разчленяване на все по-малки елементи, което наблюдаваме в продължение на векове, достигна и човека. Като прилагат последователно аналитичния метод, мнозина днес вече поставят под съмнение наличието на единен, цялостен и постоянен „аз” с последователно и предвидимо поведение. Те оспорват наличието на интегрално човешко съзнание, в което различните духовни способности – интелект, вяра, воля, емоции, въображение, интуиция и пр., действат съгласувано. Според тях човешкият дух се е разпаднал, а битието на съвременния човек е ситуативно, т.е. липсва му последователност и обща траектория.
Въпреки впечатлението за разлагане целостта на човешкото битие, неговото единство се удържа от няколко рамкови условия, които продължават и понастоящем да са налице: роденост и смъртност, пространственост и времевост, проблематичност и активизъм, социалност и културност. Те винаги са били налице и си остават все така неотстраними както винаги досега. Тези рамкови условия в същината си са непроменими, само конкретното им проявление в различните епохи и цивилизации се мени в ограничена степен съобразно личните или груповите интереси, убежденията и желанията на хората. С тях всеки човек, иска или не, е принуден да се съобразява, тъй като те задават непреодолимите предели за активността му. Затова и по-долу ще се спра накратко върху потенциалното влияние на пандемията върху отношението на съвременните хора към всеки един от тях.
И тук е възможно да се възрази, че тези рамкови условия могат да бъдат атакувани като не само се променя начинът на тяхното присъствие в живота на конкретните човешки индивиди, но и те напълно бъдат преодолени. Действително усилията на много хора са били насочени към отиване отвъд пределите, които тези условия задават в съществуването на човека. Смятам обаче, че каквито и постижения да имат хората в сферите на науката (например биологията и медицината), техниката (например дигиталните и комуникационни технологии), стопанската и другите жизнени сфери, те никога няма изцяло да надмогнат приковаващите ги към заобикалящата ги действителност – физическа, биологическа, социална и културна – неразкъсваеми връзки. Алтернативата би била да престанат да бъдат хора и да се превърнат в нещо друго. Ако приемем разбирането на Аристотел, че в йерархията на съществата човекът заема средината между животното и бога, то според мен такова излизане от „човешката кожа” би го довело по-скоро до превръщането му в не-човек (животно), отколкото в свръх-човек (богоподобно същество).
Има ли промяна в разбирането за значимостта на родеността и смъртността на човека?
Смятам, че пандемията не само не постави под съмнение, а още по-силно подчерта невъзможността на съвременните хора да влияят съществено върху тези характеристики на човешкото битие. Тя красноречиво доказа уязвимостта на днешните хора, както и на техните предшественици. Независимо от постиженията на биологическата наука и на медицината хората продължават да бъдат смъртни същества, при това „внезапно смъртни”. Те не разполагат с универсална защита срещу природните заплахи, а им трябва време да се справят с всяка конкретна заплаха. При това липсват гаранции, че няма да бъдат атакувани занапред от непознати врагове от този вид. С други думи казано, актуално безсмъртие не е възможно – поне не на homo sapiens.
Дали пандемията оспори проблематичността и активизмът като основни белези на човешкото битие?
Не виждам по какъв начин пандемията може да бъде интерпретирана като даваща основание за положителен отговор на този въпрос. Тя още веднъж показа, че цялото съществуване на хората е ориентирано към преодоляването на проблеми. Макар да са от различен вид и с нееднакво влияние върху решаването на двете основни задачи, стоящи пред човека – оцеляването и развитието, те не могат да бъдат елиминирани от живота му. Очевидно е, че решаването на тези незаобиколими проблеми предполага активност от страна на хората (vita activa). Съзерцателният начин на живот (vita contemplativa) се практикува по изключение в относително спокойни времена. Квиетизмът (бездействието), ако изобщо е възможен, не е препоръчителен в ситуация на екзистенциална криза. Колкото и ограничени да са възможностите за действие, те следва да се използват, защото днес особено изпъква верността на максимата „движението е живот”.
Променя ли се представата и оценката на хората за физическото пространство?
Пандемията не влияе върху представата за пространството като необходимо условие на човешкото съществуване. Ала тя променя виждането за него по поне два начина. Първо, очевидно мащабът на пространството се увеличи до световни измерения. Дори противниците на глобализацията вече са принудени да признаят, че днешните хора обитаваме общо природно пространство, въпреки наличието на многобройни географски, исторически, стопански, политически, социални, цивилизационни и пр. граници, които го разсичат. Установи се по болезнен начин, че за вирусите няма прегради.
Второ, личното пространство се сви главно до собствения дом и близкия периметър около него. Ограниченото пребиваване на собственото тяло само тук напомни на човека, че той винаги е обвързван с определено място във физическото пространство. Тази закотвеност се тълкува по различен начин. От една страна, тя се преживява от мнозина като болезнено ограничение на свободата на придвижване. Днешните номади („гражданите на света”), свикнали с постоянната си мобилност, страдат най-много от приковаността си към отеснелите стени на своя „затвор” (жилище и/или офис). От друга страна обаче, вкоренеността и трайната вписаност на човека в конкретна физическа среда му осигурява известна сигурност на съществуване. Собственият дом днес се превръща не просто в „крепост”, а в убежище от дебнещата отвсякъде напаст.
Как се отразява пандемията върху отношението на хората към виртуалното пространство?
През последните години значителна трансформация бележат както отношението на хората към виртуалното пространство, така и неговата реална роля в живота им. И тук пандемията отключи или усили вече съществуващи развития. Мнозина с ентусиазъм, а други по принуда, пренесоха значителна част от живота си в дигиталния свят. Дори скептиците не могат да отрекат удобството, което виртуалното пространство създава в тази извънредна ситуация, доколкото прави възможно извършването на неща, които вече са невъзможни или опасни във физическото пространство. Изнасянето на редица основни човешки дейности във виртуалното пространство: образователна, медицинска, стопанско-финансова, административна, културна и пр., превръща това пространство за редица категории хора в постоянна среда за съществуване. Компютърът днес престана да е предимно помощно средство в живота на хората и е на път да стане основен инструмент в него.
От друга страна, не малко наши съвременници се опитват да избягат във виртуалното пространство, намирайки в него отдушник за своите страхове и притеснения. Там те търсят както разтуха от тревожното ежедневие, така и развлечения. Дигиталният свят им позволява да продължат да живеят с ориентацията си към консумиране на множество и разнообразни удоволствия, т.е. да запазят в голяма степен обичайното си съществуване. Той става място за още по-активно общуване с другите, иначе невъзможно във физическата реалност.
Настоящата ситуация е добър повод да се видят и ограниченията на живота в дигитална среда. Вече е ясно, че някои дейности (например спортната) не могат да се осъществяват в нея, а други (например образователната) само частично и временно могат да ползват услугите ѝ. Бягството от психологическото натоварване във виртуалното пространство, предизвикано от пандемията, в голяма степен също е илюзорно. Прекомерното пребиваване във виртуалния свят има по-скоро негативни ефекти за здравето на хората. Пристрастяването към него ги поставя в нова зависимост, от която ще им бъде трудно да се отърват в обичайните условия на живот, които всички се надяваме да бъдат възстановени по-скоро.
Откъде извира прекомерният ентусиазъм на немалко съвременници към съществуване във виртуалното пространство?
Вече стана ясно, че възможностите за дистанционно осъществяване чрез съвременни технически средства на занимания, които досега по принцип се извършваха във физическото пространство, са реални и в редица случаи полезни. Същевременно е важно да си дадем сметка, че по-дълбокото основание за разпространението сред все повече хора на увлечението по живот във виртуалната реалност стъпва върху една бързо набираща поддръжници идеология. Някои автори (Ю. Ноа Харари) я наричат „технорелигия”. Сподвижниците на тази нова „вяра” смятат, че всички човешки проблеми, вкл. екзистенциалните, могат да бъдат решени чрез употреба на максимално усъвършенствани модерни технологии – най-вече дигитални и комуникационни. Доколкото тези технологии използват изключително разнообразна информация, то всички човешки дейности следва да бъдат осъществявани чрез все по-засилено боравене с информация.
Този начин на мислене обаче стъпва върху погрешна редукция, той свежда цялото човешко знание до информация. Тук следва да припомня, че фактологичните сведения са предпоставка за пълноценното знание, но сами по себе си не са знание. Придобиването на знание предполага осмисляне на тези данни от гледна точка на ценностната система на човека. Всяка информация се ползва с определена цел, която даденият човек си е поставил след свободен избор. А нейното постигане предполага тълкуване на информацията, т.е. преценка за човешкия ѝ смисъл. Информацията може да се превърне в знание-убеждение, ако изпълнява съществена роля в живота на конкретния човек, а не бъде бързо забравена, ако е безотносителна към него.
Разпространението на технорелигията е характерен пример за апология на средствата, водеща до забрава или подмяна на целите, на които те служат. Превръщането на средствата в цели не е нещо непознато от дългата история на човека, което обаче не го прави по-малко опасно. В днешно време това е видимо особено ясно при техническите средства и води до изпадане в технологично заслепление. То предизвиква у мнозина наши съвременници и особено у по-младите поколения, еуфория от „неограничените възможности”, които техническите нововъведения дават на хората. Според тях всяко новопоявило се техническо средство следва автоматично – веднага и безусловно, да бъде въвеждано в употреба от хората. Настоящата извънредна ситуация следва да ни отрезви, като ни напомни, че наистина важните екзистенциални проблеми на хората не се решават с технически средства, а с човешка солидарност и лична отговорност.
Как се променя усещането за време днес?
Още преди пандемията в мисленето и поведението на съвременниците се открояваше тенденцията към неговото свиване. Тя допълнително допринесе за скъсяване хоризонта на времето и концентрирането му в настоящето. Днес миналото и бъдещето като че ли съвсем изчезнаха от полезрението на повечето хора, които полагат себе си в измерението на тук и сега. Случилото се преди нас като че ли не е важно за тях, тъй като не помага за решаване на настоящата „уникална” криза.
Сега хората по необходимост са лишени от възможността за създаване на планове за бъдещето. За тях утре не съществува, тъй като не са в състояние да предвиждат какво ще им се случи. Това е идеалната ситуация за изпробване и утвърждаване на съществуване според прокламираната вече от години максима „живей за мига”.
От хората сега се изисква търпение и готовност да изчакат развоя на събития, върху които не са в състояние да въздействат. Мисленето ден за ден изглежда единствено смислено. Опасенията за загуба на живота понастоящем прави оправдана липсата на стремеж за изграждане на дългосрочна визия за бъдещето. Друг въпрос е, че отказът от него след излизане от кризата би бил твърде опасен.
Страхът от бъдещето, който и преди пандемията беше налице, сега още повече се засили. Неопределеността на случващото се и непредвидимостта на събитията пораждат несигурност. Те правят изграждането на дългосрочни планове безсмислено начинание. Напускането на точкообразния хоризонт на времето и неговото изправяне до цялостна линия предстои след края на кризисната ситуация.
Същевременно е важно да си дадем сметка за една важна характеристика на битието на времето: трите му измерения образуват континуум, т.е. се намират в неразкъсваема връзка и преливат едно в друго. От тази гледна точка е полезно за нас, днешните хора да потърсим помощ в опита, натрупан от предшествениците ни. Обръщането на погледа назад ще ни покаже, че тази пандемия съвсем не е лишена от прецеденти. Нещо повече, ние днес реагирахме на заплахата по същия начин както нашите предци. Установихме по собствен път това, което те са изстрадали на гърба си преди векове: най-ефективното средство за предпазване на хората в подобна ситуация е осигуряването на физическа дистанция и изолация (карантина). Преосмислянето на отношението към миналото като цяло ще ни позволи да използваме днес и други успешни практики, измислени преди нас.
Не по-малко важно е да не забравяме, че освен вчера и днес съществува и утре. Една от основните характеристики на човешкото битие е целеполагането. Ние сме същества, които действат съобразно предварително поставени цели. Тези цели не са еднакви и се отнасят към различни моменти в бъдещето. Важно е още сега да започнем да работим за избистряне на своите намерения, да предвиждаме своите и чуждите действия, с оглед максимално бързо отърсване от отрицателните последици на настоящата криза. Колкото и несигурни да са тези планове, те трябва да бъдат изработени сега.
Следва продължение.
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011) и „Езикови“ тревоги (2015). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012, 2016–), член основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и Изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).
