Днес, във втория ден на Панаира на книгата в НДК, където книголюбците ще дишат една седмица чист кислород, където е светло и топло, където виждаш познати и приятели, където се сещаш за предишните Панаири на книгата, сещаш се как всяка година си минавал оттук, сещаш се как този Панаир на книгата е бил нещо като ос на живота ти през годината – през годините! – и как пред очите ти израснаха хора, които превърнаха грижата за книгата в своя съдба: като Милена Ташева, която запомних първо от несъществуващата вече книжарница „Писмена”, а после я видях като сторък кадър на софийския офис на „Жанет 45”; или колежката й, ветеранката Елка Шен; или Христо Блажев, който създаде в интернет държавата „Книголандия”, а после, в издателство „Изток-Запад”, и поредица за българска проза; или как пред очите ми децата на Пановците – Любо, Валери, Цанко и Коцето – от издателство „ПАН” също пораснаха и започнаха да продават и те на щанда в дните на Панаира; та казвам, да споменем с добра дума днес, в седмицата на Панаира на книгата, на топлия и светъл Панаир на книгата и другите.
Онези, които не са на светло и топло.
Хората, които продават книги на улицата.
На „Славейков”.
На тротоара.
Сега в текста ще нахлуе малко зимен студ. Няма как.
Това са моите приятели Ваньо и Пламен, чиято сергия на „Славейков” се намира точно срещу входа на Столичната библиотека. Те знаят всичко за живота на книгата. Обядват на крак. Слушат концертите на слепите музиканти до светофара. И така минават дните им, в крепостта им от книги.
Пламен напуска крепостта, само когато трябва да води дъщеря си на уроци по цигулка. Сигурен съм, ще дойде ден, когато малката цигуларка ще попорасне и в ръцете й ще попадне „Балада за Георг Хених”. И чак тогава тя ще разбере какво е представлявала истинската работа на баща й.
Ваньо и Пламен не ходят на премиери, не слушат дълбоки слова. Защото са в окопа. На улицата. На тротоара. Но за сметка на това знаят всичко за деветте живота на книгите. Защото са виждали момчета и момичета с калъфи с музикални инструменти в ръка как се приближават до сергията им и питат за „Балада за Георг Хених”.
Това е моят стар приятел Еди Батов, който също държеше сергия на „Славейков”. Понякога през лятото вземах една бира за мен и едно шишенце водка за него и сядах зад прецизно подредената сергия да си побърборим. Но новите наеми му се сториха непосилни и той, един вид, „се пенсионира”.
Ако може да се използва тази дума за вълка, за лисицата или за орела. Или за Еди Батов, неистовия читател.
Години наред Еди Батов беше първият човек, който ми се обаждаше навръх Нова година да ми честити. Миналата година, след като изчезна от „Славейков”, пропусна обаждането. Но тия дни го срещнах на улицата. Беше отслабнал, накуцваше.
– Тази година да се обадиш – казах.
– Абе бяха ми спряли телефона. Но тая година ще се обадя.
Разделяме се. Аз се обръщам и го виждам в гръб – стопен, накуцващ. Един от най-големите познавачи на фантастиката, на крипто-историята. Без титла, без дисертация.
Или Тушков, продавача на книги от „Кристал”. Освен книжар, той е и писател. През годините издаде две тънички книжки – „Студеното око в мен” и „Караманци”. През 90-те години написах един разказ за него – „Стрелочникът”. Той излезе в книгата ми „Ези-тура”.
Ето разказа:
Стрелочникът
На Тушков
Гената живее в един висок блок в Младост-1. Блокът прилича на роман от култов автор – с един вход, с неработещи асансьори и с издраскани с мръсни думи стени.
Гената е стрелочник. Дава дежурства на една малка гара, където влаковете не спират. А иначе пише. Преди години издаде една тъничка книжка. Критиците тогава го потупаха окуражително по рамото и даже му връчиха наградата за дебют. Наградата представлява мъничък бронзов Пегас. Гената всеки ден лъска статуетката с тебешир и тя свети като златна.
Гената се грижи сам за двете си хлапета. Щерката, по-голямата, е отличничка, но синът доста го ядосва.
Понякога се отбивам да го видя.
– Пишеш ли? – питам го.
– Не – казва ми той и преглъща, а жилите по врата му стърчат като на бурлак. – Само за парното дължа петстотин лева. Телефона също го прекъснаха. Как да пишеш? Вече си продадох цялата библиотека. И Пегаса продадох. И Чехов продадох.
– Чехов не биваше да го продаваш – казвам.
Гената живее на дванайсетия етаж. От прозореца му се вижда пътят за летището.
– Трябва да потеглям – казва ми той. – Пак съм нощна. Имаш ли цигара?
Давам му кутията и ставам да си ходя. Навън се е смрачило. Отново вали сняг и зимата изглежда безкрайна. Колите едва пъплят по улиците. Цариградското шосе прилича на чалга – само дупки, киша и мрак. Слизам на хотел „Плиска”, за да се прехвърля на рейса за вкъщи. Преди това обаче решавам да обиколя сергиите с книги. Отдавна не си купувам никакви книги, само зяпам.
На едно място виждам сините платнени гръбчета на шестте тома на Чехов и започвам да бърша снежеца от тях.
– Нещо да ви помогна? – пита увитата в шалове продавачка и изтрива с ръкав носа си.
– Ще ги взема – казвам. – Колко струват?
И да не забравя да ви поканя – на светло и топло, разбира се. Днес от 16.00 часа в Мраморното фоайе на НДК с Мирела Иванова и Митко Новков ще говорим за поезията и прозата на живота. И за деветте живота на книгите. И колко струва Чехов.
Заповядайте.
