На всички е известно (дори само от трогателната повест за „Чичо Томовата колиба”), че западноевропейските „колонизатори” – испанците, португалците и холандците в XVI и XVII в. и британците и французите в XVIII и XIX в. – имат неотмиваемата вина, че през всичките тези столетия са купували от крайбрежията на Африка и са докарвали в Америка чернокожи, които да експлоатират като роби.
Руските болшевики нямат такъв грях. Наистина, те – във времето на „култа към личността на Сталин” – са извършили „определени репресии” (впоследствие, „отчетени като грешка” и прекратени), но чак такова чудовищно нещо като използването на „черен” робски труд никой не може да им припише.
Единствено вярното в горното твърдение (което почти сигурно ще чуете от всеки „нов” ляв) е това, че руските болшевики не са използвали като роби чернокожи хора. И не са „търгували” с тях. Поради първото обстоятелство обаче – отсъствието именно на „чернокожи” – днес никой не е в състояние да провери какво количество от населението на Сибир например, представляват потомците на онези:
а) „разкулачени” селяни от Украйна и Русия, които с хиляди (цели села, цели области) са били извозвани в тази „Америка” на Русия и захвърляни там посред блатата и тундрата, за да ги „разработват”;
б) „преселени” от анексираните Прибалтика и източна Полша (миналият път посочих, че 270-те хиляди прибалтийци представляват 1/20 от цялото население на тези страни) пак не за да си почиват в Сибир;
в) „излежали” своите 10, 20 или 25-годишни „срокове” политически затворници по прословутия „член 58”, които по неволя (не са получили „редовни” паспорти) или доброволно (отдавна вече по родните им места няма кой да ги чака) са останали в прилагерните селища на Далечния Изток и са се задомили там.
Ние, казвам, не можем да установим каква част от населението на Сибир днес представлява потомството на тази „нация на зековете” (по израза на Солженицин), както лесно можем да установим каква част от населението на САЩ съставляват потомците на докараните от Африка роби и не можем чисто и просто защото… цветът на кожата на тази „сибирска нация” не се различава от този на „останалите руснаци”.
В едно обаче можем да бъдем сигурни по отношение на тях точно така, както можем да бъдем сигурни за същото по отношение на всички „афро-американци” в САЩ: неразличимите по цвета на кожата си потомци и на трите изброени групи жители на Сибир са потомци на хора, полагали в него робски труд. Сибир по отношение на Русия – смело може да се каже – прилича на Америка по отношение на Великобритания, Франция и Испания и по това, че първият, точно както втората има население значителен процент от което е потомство на докарани отвън безправни хора. Точно както в Северна Америка и в Сибир и Далечния Изток, в миналото процентът на това безправно население е бил значително по-висок (в руската „Америка” даже решително по-висок) от процента на потомството му днес. Северна Америка и до днес е населена от потомци на: а) местни автохтонни „индиански народи”; б) западноевропейски „колонисти”, предимно от Британия, Франция и Испания, свели през вековете автохтоните до незначителни, „резерватни” малцинства и в) депортирани африкански (чернокожи) роби, в настоящия момент малко повече от 10 % от цялата американска нация. Както „червеният”, така особено, „черният” цвят на кожата на част от тази нация обаче, е днес тежко стигматизиращо „родилно петно”, разобличаващо „първородния грях” на нейното колониално зачатие.
Но не е ли точно, точно по същия начин и Сибир населен от такива три групи: а) местни, автохтонни сибирски народи, сведени също до почти „резерватни” малцинства (да припомня: якутите по Лена и Централен Сибир съставляват 0,31% от общото население на Руската федерация, бурятите , също толкова, ингушите – 0,28%, чукчите – още по-малко)[1]; б) руски колонисти и в) потомци на депортирани в продължение на най-малко три десетилетия от всички краища на Русия, на запад от Урал „сибиряци по неволя”. Не съм забелязал някой съвременен заклеймител на „колониализма” да идентифицира тази последна група като черно петно в една „колониална” история на Русия.
Разбира се, аз охотно ще се съглася, че в руския случай има и редица други различия. Първото и най-важното е, че в болшевишка Русия придобиването, транспортирането, доставянето и разпределянето на тези белокожи събратя на „Чичо-Томовата популация” се е извършвало не от поддържани от държавата, но все пак частни (полупиратски) флотилии, които са изразходвали ресурси и пари, за да се сдобият с т. нар. „абаносово дърво” (както са наричали черните роби от крайбрежията на Африка – между другото, продавани там от други техни събратя), а от самата централна държавна власт, която е организирала (и дори предварително планирала) задържането на робския контингент, извозването му (в Русия, поради географската й специфика, с конски вагони) и разпределението му по местоназначение. Извършвало се е от печално известното „Государственное управление лагерей” (ГУЛАГ).
Другата съществена разлика, която съставлява и уникалната особеност на руското робство е тази, че в състава на докарваните в Сибир бели роби, освен стотиците хиляди, грабнати от едни колонии (от „Африката” на Русия), за да бъдат изнесени в други (в Сибир, в „Америката” на Русия) винаги е имало и стотици хиляди (може би още повече стотици хиляди), които са били „плячкосани” от самата метрополия, т. е. природни руснаци. Пак казвам: това е уникалното на руската практика – робите са докарвани тук не (както правят британските, испанските и френските „колониалисти”) от една колония в друга, а (и) от метрополията в колонизираните територии. И още: никой не плаща нито за купуването на тези роби в родните им места, нито за продаването им в колонизирания континент. Всичко е „одържавено”, то се извършва от „държавата ГУЛАГ”.
На какво, пак питам, се дължи тогава това незабелязване на удивителния паралелизъм (при всички посочени разлики) между британското, френското, испанското колониално робство в Северна и Южна Америка и руското в Сибир? Освен на вече посочената физическа незабележимост на робското население, още и на упоритата и вече многократно критикувана в тези текстове презумпция, че територията на Русия е цялостна, че всичко на нея е „Русия”. Та защо преселеният от полуостров Крим, да кажем, в околностите на Магадан, или от Кавказ на река Колима да е преселен от родната си в „чужда” страна – в нов за него свят, както става с докарваните от Ангола в северна Бразилия или от Гвинейския залив в североамериканската колония Вирджиния?
Ами първо, защото Крим или Кавказ (от времето на тяхното „приобщаване” и през всички десетилетия оттогава нататък) са „Русия” точно толкова, колкото Ангола може да бъде „Португалия”, а Гвинея – „Британия”. Да, през XVIII и XIX в. Ангола е португалска, тя е поставена в зависимост, ако щете е завоювана от Португалия, но не е „Португалия”, точно така както Гвинея е от края на XVIII в. британска, но е (част от) Британия. В Русия, видяхме, всички нейни завоевания – тъкмо защото са на една географска суша с нея – не са руски (руският Крим, руският Кавказ, руският Татарстан, Башкирия, Калмикия и т. н.), а – Русия. Сибир се пълни не както Америка от една Африка. Сибир (който е Русия) се пълни чисто и просто от „други краища на Русия” (каквито са земите и на кавказците, и на татарите, и на башкирите), т.е. чисто и просто тук имаме една (да, централно, административно, даже съдебно дирижирана) вътрешна национална мобилност, каквато не може да е налице между Ангола и Бразилия, между Гвинея и Северна Америка, разделени помежду си с Атлантическия океан и значи – отделни, отделени „светове”.
По-нататък: изглежда очевидно, че Сибир, където биват депортирани и заселвани грабнатите от различните (включително от руския) народ люде, е също „Русия” и значи, не може да има аналогия между него и заселения с „чернокожи”, безспорно друг, чужд – на неговите господари принадлежащ „свят на Америка”. Само че Сибир е точно толкова „Русия” за докарваните по каналите на ГУЛАГ десетки и стотици хиляди, колкото би могла да бъде за гвинейските роби „Гвинея”, североамериканската колония Джорджия (или Каролина, или споменатата Вирджиния). Както за преселените от Гвинея, Ангола и Мозамбик, Америка – макар и земя на същите онези, които ги управляват в Африка – е континентът на тяхното робство, „новият свят” на тяхното ново (обезправено) битие, така и за преселваните по чл. 58 (и заселвани за по 20-25 години) най-разнообразни по народността си люде (включително руснаци) – Сибир е съвсем отделен континент – континентът на робовладелците им от ГУЛАГ, континентът на тяхното робство. Той може и да принадлежи (от XVI-XVII в.) на Русия, но той не е и никога не е бил Русия. Той е континентът, който започва на изток то Русия и чието най-точно име, след началото на неговото „второ заселване” през XX в. е „континентът на ГУЛАГ”. Континентът, казвам, в който, точно така както в Северна Америка през XVIII в. са съхранени все още „резерватите” на старото му „доколумбово” население и в който новите му господари са докарали като робска работна ръка многобройно ново „иноконтинентално” население.
Наистина, напълно сигурно е, че в Сибир по времето на болшевизма (поне до средата на 50-те години на XX в.) количеството на „зековското” му население е значително по-голямо от това на „старите сибиряци” (на „индианците” на Сибир) – т. е. съотношението е почти същото както между индианското и „черното” население на Америка от XVII-XVIII в. насам.
Нещо повече: за разлика от Америка, количеството на „белите” господари на Сибир, на онези, за които работят и робуват тук докараните „зекове”, е значително по-малко от тези последните. Защото въпросните „бели господари” на Сибир не са тук истинско местно население – земеделци-плантатори, едри производители на памук, ориз и тютюн, каквито са в Америка, а – само – военна управа, охрана и надзорничество над новите „заселници”. Сибир е напълно територия на робите на Русия, Сибир е континент и колонизиран, и разработен от робите на Русия. Тези последните не работят тук за някакви сибирски колонисти, както чернокожите в Северна Америка работят за (белите) колонисти на Северна Америка. Те работят за отвъдуралската метрополия ГУЛАГ, която тук, на техния робски континент единствено ги доставя, охранява, принуждава да работят, предислоцира ги от място на място според нуждите, убива ги за назидание. Сибир, следователно, е дори много по-„робски” от Северна Америка на XVIII и XIX в. Населението му се състои не, както е в Америка, от колонисти, дошли от метрополията (евро-американци) и техните роби, докарани за тях от Африка (афро-американци), а само от робите на метрополията и командированите от там въоръжени надзиратели.
Ще надигне ли на това място глас левият „антиколониалист”, който до този момент е слушал със свити устни нашите аналогии на сибирските „зекове” с черните роби в плантациите на Северна Америка – ще надигне ли глас, за да забележи, че във всичките тях имало една базисна разлика, равнозначна на същинска подмяна на понятията? Защото – ще заяви той – откъдето и да са докарвани в Сибир, какъвто и дял от цялото му население до средата на XX в. те да са заемали, каквато и колкото и тежка работа да са извършвали, всички тези хора все пак са дошли в Сибир като осъдени „престъпници”. Тоест, не като хора, които просто са похитени от родните им места и присвоени като вещи от похитителите си, а като люде, които са били (нека и несправедливо) осъдени и наказани. И каквото и да мислим за болшевишкото наказателно право, за онова, което според него съставлява „престъпление”, все пак – ще отбележат „новите леви” – едно е да бъдеш обвинен от държавата и (поради това) наказан от нея с принудителен труд, съвсем друго е обаче – без да бъдеш обвиняван в нищо, единствено на основание на чудовищното убеждение на колониалната култура, че щом си роден в Африка и цветът на кожата ти не е бял, ти си непълноценен и с теб може да се разполага като с вещ – да бъдеш „присвоен” и „продаден” някъде във владенията й.
На това ще отговоря, че ако едно наказателно законодателство, ако една държава (както е с болшевишка Русия между 20-те и 50-те години) започне да обвинява и квалифицира като „престъпници” такова огромно количество от своите граждани (за числата и съпоставката им с числото на „черните роби” ще стане дума след малко), това вече означава, че нейните възгледи за вина и „престъпен състав” застрашително са започнали да се приближават до възгледите за колективна, „природна” непълноценност на съответните хора и значи, разликата между (дори несправедливо) „обвинените” и чисто и просто обявените за неспособни да пребивават в обществото на „пълноправните” е изчезнала.
Достатъчно е човек да прочете дългите списъци на „престъпните състави” в Ленинова и Сталинова Русия, приведени у Солженицин[2], за да се убеди, че за една огромна част от населението на тази страна е под фундаментален въпрос, може ли то по принцип да се числи в състава на обществото й. Достатъчно е, казвам, да се прочете, че „престъпление” е просто това да произхождаш от „семейство на кулаци” (есери, меншевики, царисти, анархисти и какви ли още не), да си свещенослужител (или просто църковно-вярващ), да си женен (омъжена) за чужденец от определени държави, за да започне да ти става ясно, че подобни „вини” не са повече вини от „вината” да си роден в Африка и цветът на кожата ти да не е бял. Да, това е пенитенциалното мислене на изповядващите „класовата борба”, за които „вина” (достойна за осъждане и наказване) е самата принадлежност към класата-враг. Но аз питам: по какво това мислене се различава принципно от расисткото? Самата принадлежност към населението на определен континент (Африка), самата принадлежност към определен расов тип (негроидния) те прави не-можещ (за държавата-колонизатор) да притежаващ правата на „белия”. И тя може – законно е – да те закара някъде далеч и да те принуди да работиш безвъзмездно определени неща. Така точно както „вината” да си роден в „кулашко семейство”, да си „религиозно-вярващ” и т. н. прави законно (дори задължително) да бъдеш „присвоен” от инкриминиралата всичките тези неща държава и да бъдеш „наказан” да й работиш безвъзмездно 25 години от живота си в Сибир.
Тъй че, уважаеми опоненти, разлика тук няма и ние въобще не подменяме понятията, когато приравняваме съветските „заключенные” в Сибир с поробените от испанците, британците и французите африканци в Америка на XVIII и XIX век.
А че и болшевишка Русия скоро е започнала да мисли за всички тези „осъдени престъпници” като за безправен „ресурс”, предоставен й от „историческото наследство”, ни го показва удивителната синхронизираност, която започва да се забелязва между масовите „осъждания” и планирането на големите строежи в СССР. Тук вече очевидно е заработила икономическа (а не дори класово-политическа) логика, т. е. точно каквато е работила в испанско Перу и на Антилите в края на XVI в., когато в сребърните рудници започва да се усеща все по-големият недостиг на индианска работна ръка и потичат потоците от „абаносово дърво”; каквато е работила и в британските колонии на Северна Америка, когато започва производството на едро на тютюн за износ и на ентусиазираните от бъдещите огромни печалби плантатори начева да им трябва много, много повече работна ръка по тютюневите полета на Вирджиния.
Ал. Солженицин пише в „Архипелаг ГУГАЛГ”: „От 1930 г. не копаенето на канали бе изобретено за дремещите лагери, а спешно се създаваха лагери за замислените канали. Не броят на реалните „престъпници” определи дейността на съдилищата, а заявките на стопанските управления. Когато се сложи началото на строителството на Беломорканал, изведнъж се оказа, че има недостиг на соловецки зекове и се изясни, че три години – това е твърде кратък, нерентабилен срок на присъда по 58 член и че трябва да бъдат съдени за две петилетки наведнъж”.[3]
От началото на 30-те години следователно, в болшевишка Русия „наказването” с лишаване от граждански (и всякакви други) права, позволяващо безконтролното експлоатиране на работната сила на „наказваните”, престава да зависи, освен чисто номинално (прословутият и всеобхватен чл. 58) от юридическата квалификация на определени типове (виновно) поведение и започва да се изисква от определени икономически нужди на държавата. Но това означа, че то и въобще престава да бъде „наказване” и се превръща в чисто „присвояване” на огромни маси хора от държавната институция ГУЛАГ за нуждите на крупните стопански инициативи. Институцията ГУЛАГ престава следователно да се ръководи изключително от политически мотиви и става напълно аналогична на португалските, испанските и холандските компании, основната задача на които през XVI, XVII и XVIII в. е именно придобиването на безправна (робска) работна ръка за нарасналите стопански нужди на антилските и североамериканските земеделци-колонисти. Разликата е само в това, че, както казах, мястото на „придобиването” на робската работна ръка в Русия е не някаква точно определена – външна – зависима територия (някаква руска „Африка”), а е територията на целия СССР. Териториално целият СССР представлява „Африка” за роботърговците на ГУЛАГ, а „абаносово дърво” за тези роботърговци могат да бъдат без разлика и природни руснаци, и кавказци, и завоювани прибалтийци, и всички, всички „съветски народи”. Всички могат да бъдат „негри” за ГУЛАГ. Съответно, на „континента” на който тези безправни робски маси се доставят (преди всичко Сибир) те не „струват” нищо, защото „робовладелците”, „плантаторите”, на които ГУЛАГ ги доставя са пак… от ГУЛАГ.
Вече казахме, че за разлика от Америка, чието колониално усвояване (земеделско разработване, урбанизиране, оборудване с пътна инфраструктура, а впоследствие и с индустриални мощности) е дело едновременно на европейските „бели” колонисти и на използваните от тях (предимно по земеделските полета) африкански „черни” роби, усвояването на Сибир (тази „Америка” на Русия) е дело почти изключително на съветските роби – „зекове” по чл. 58 и всякакви други членове, депортирани „неблагонадеждни” народи и т. н. За разлика от африканските роби, които до отмяната на робството през XIX в. можем да видим най-вече по памуковите, оризовите и тютюневите поля, съветските „зекове” са на практически всички направления на „трудовия фронт” от Урал на изток до бреговете на Тихия и Северния ледовит океан. Както иронично забелязва Солженицин „по-лесно е да се изброи с какво никога не се занимават затворниците: с производството на колбаси и сладкарски изделия.[4] В този смисъл без преувеличение може да се каже, че цялата онази територия (нарекохме я „континент”) – която оттогава и до днес си остава фундамент на съвременната руска икономика, базирана на природните суровини нефт, газ, дървен материал, благородни и редки метали и техния износ в западна посока – е усвоена, застроена и оборудвана от „негрите” на Русия, от „нацията” на зековете – от робите на ГУЛАГ.
Предвид всичко, което в този суровинен „резервоар” на „великата страна” (която „никога не е имала колонии извън себе си”) е построено от нейните роби, не може да не възникне и въпроса – а колко собствено са били те?
Защото за количеството на „чернокожите” неволници в Америка за тривековното „кумулиране” и численост на тази „нация в нацията” на американците, ние разполагаме с многобройни, съвестно проведени (макар и не напълно единодушни) проучвания. Така, съобщава ни Фернан Бродел във вече цитираното по-рано съчинение „през XVI в. пристигащите годишно в Америка са от порядъка на 1000 до 2000 души; през XVIII в. – от 10 000 до 20 000, а най-голям брой е достигнат през XIX в., през последните години на толерираната търговия с роби, когато са може би около 50 000 годишно”. Като се съберат следователно, всички тези депортации през годините и вековете, общият брой на чернокожите, влезли в Новия свят като роби възлиза на около 14 милиона (според по-достоверните пресмятания на П. Реншон) или на 12 милиона, според по-малко надеждните на Моро дьо Жонес.[5] В края на целия този период изглежда постоянното налично количество „черни” роби в Северна Америка се стабилизира на около 5 милиона. Във всеки случай почти толкова са възползвалите се от 13-тата поправка в конституцията на САЩ, премахваща робството от 1865 г.[6]
На фона на тези многократно проверени изчисления за извършвания в продължение на 3 века от европейците грях, ще се учудим да узнаем, че за преминалите през лагерите на СССР отсъстват дори що-годе съгласуващи се едни с други сведения. Данните от разсекретените след 1989 г. държавни архиви са безспорно непълни, а в изследванията на неруските автори те се колебаят в чудовищния диапазон между 5 и 20 милиона.
Нека на това място новите (и старите) леви, за които пиша тези текстове не бързат да си отдъхват: „къде са 5 милиона – ще възкликнат те (разбира се, избирайки да се доверят на най-малкото възможно количество) – а къде са 14 милиона души!”
Но ако приема заедно тях числото 5 милиона за „народа на зековете” – този аналог на „черните” роби в Америка – аз ще им обърна внимание, че общото число на докараните в Новия свят роби, както се вижда се образува от депортации, извършвани в продължение на цели три века, докато въпросните 5 милиона (ако приемем този минимум в изчисленията) бели роби в Русия са „доставени” на „континента ГУЛАГ” само за 30 години. И значи, ако искат да имат количествена равностойност на тежестта на болшевишкия грях спрямо „западноевропейския”, левите ни приятели би трябвало или да разделят количеството на „черните” роби, докарани в Америка на 10 (защото точно десет пъти по-дълго е продължило тяхното „внасяне” през колониалната епоха) или да умножат пак по толкова количеството на белите им събратя, „зековете”, за да разберат, какво би било то, ако индустрията ГУЛАГ бе продължила да „работи” толкова дълго, колкото е продължила американската търговия с „черни” роби.
Вместо това безнадеждно занимание по изчисляването на количеството на хората, осъдени на робски труд в Русия (през XX век!) обаче, аз ще предложа тук нещо друго на любителите на „колониални” и „постколониални” изследвания. Ще им предложа просто да разгърнат днешната политическа карта на Руската федерация и да видят колко са на нея обозначените населени места (градове) на изток от Урал до Тихия океан и от северното крайбрежие на Русия до границите й с Китай, Монголия и средноазиатските „независими” държави от ОНД. Със сигурност дори на най-подробната такава карта те едва ли ще могат да преброят повече от 30-40 по-значителни града на тази огромна територия, в която – още веднъж подчертавам това – е концентрирано почти цялото богатство от надземни и подземни суровини, от които и до днес живее Русия, откъдето започват почти всичките й газопроводи, с които тя упражнява икономическото (а оттам и политическото) си влияние на запад от себе си. Нека след това упражнение погледнат в картата под надслов „Архипелаг ГУЛАГ към 1954 г.” (на руски и английски езици)[7], на която са означени всички известни „трудово-изправителни” лагери в Руската федерация и се опитат да ги преброят. Лично аз изброявам (от изток на запад до Урал) – в района около Магадан: 32 лагера, в района на Камчатка, Чукотка и р. Колима: 25 лагера, в района на изток от р. Амур, на о. Сахалин и в Забайкалието: 55 лагера, в Якутия: 11 лагера, в Западен Сибир: 50 лагера – всичко на всичко 173 лагера.
На картата следователно Сибир е територията, на която поселенията на „народа на зековете” многократно надвишават тези на всички други нейни жители. На огромната територия на този „континент”, покрит с гори, блата и лед, островчетата на лагерите действително напомнят на чудовищен архипелаг. Мястото на старите колониални „остроги”, в които руските „атамани” и „землепроходци” от XVII и XVIII в. събираха „ясак” от практически изчезналите към днешния ден селища на автохтонните сибирски народи („индианците” на Русия), в 20 в. са заети от концентрационните лагери за „зековете” – „чернокожите” на Русия. Но… Русия „няма колонии извън себе си” и в ползването на робски труд е съвсем неповинна. Неповинна е, но практически всичко важно за съвременната икономика на Русия (повтарям – икономика на суровините, на износа на суровини и следователно – икономика на експлоатацията на Сибир) е изградено в този Сибир именно с робския труд на „народа на ГУЛАГ”, дело е, както се изразява Солженицин на жителите на „архипелага”, на неговите „островитяни”.
Така че, нека в заключение да припомня съставляващите на това тяхно „дело” (както се вижда несъпоставимо и по своя мащаб и по своята дълготрайност с набраните тонове памук, ориз и тютюн в робовладелските плантации на североамериканските колонии). От робския труд на жителите на „архипелага ГУЛАГ” в Сибир са построени:
– Втората Сибирска ж.п. линия (1933-1935 г.), дължина около 4 000 км (!)
– Ж.п. линията Тайшет-Лена, представляваща началото на Байкало-Амурската магистрала (БАМ)
– Ж.п. линията Комсомолск-на-Амур – Совгаван
– Ж.п. линията на остров Сахалин
– Практически от „зекове” са построени сибирските градове: Комсомолск-на-Амур, Совгаван, Магадан, Норилск и Дудинка
– Целият „Далстрой”
– Петролопроводът Сахалин-материка
– От „зекове” е обслужван десетилетия наред (включително в решаващите години на „Великата отечествена”), рудодобивът в Джезказган, в Южен Сибир, в Бурят-Монголия
– Извършван е добивът на злато по р. Колима, на Чукотския полуостров и в Якутия.
– Практически целият дърводобив в Русия за нейните вътрешни нужди и за износ в продължение на половин век е осъществяван от нейните „заключенные”
– Прокарани са (само с триони и лостове) повечето от пътищата в тайгата.[8]
С две думи: ако Русия днес е, както казват, „страна с неизчерпаеми природни ресурси” (което я правело незаобиколим фактор в глобалната и в европейската икономическа система – полюс в лелеяната от различни геополитически мечтатели „ос Берлин-Москва”, можеща да направи Евразия икономически и политически независима от САЩ), това в най-голяма степен се дължи на игнорирания (от същите тези мечтатели) факт, че освен себе си – освен собствено Русия – тази страна има прилепен непосредствено до себе си цял колонизиран „континент”, който използва изцяло и изключително за извличане на това свое „суровинно богатство” и който – това е най-важното, което исках да припомня в този текст – е „усвоен” и оборудван с нужната му инфраструктура от робския труд на руските роби, на „народа на ГУЛАГ”.
Нека, ако не са съвсем безчестни, си запишат с червено мастило това авторите на всички „колониални” и „постколониални” трудове, в които този забележителен факт по забележителен начин напълно отсъства.
[1] http://www.rus-nations.ru/etnos/
[2] Ал. Солженицин, Архипелаг ГУЛАГ, София, 2015 г., Communitas, т. 1, стр. 41-118.
[3] Пак там, т. 2, стр. 589.
[4] Пак там, т. 2, стр. 608.
[5] Фернан Бродел, Граматика на цивилизациите, София, 2014, стр. 190.
[6] Пак там, стр. 570.
[7] https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/9f/ArkhipelagGulag.jpg
[8] Ал. Солженицин, Архипелаг ГУЛАГ, т. 2, стр. 605-606; вж. още Gregory, Paul R., and Valery Lazarev, The Economics of Forced Labor: The Soviet Gulag (Hoover Institution Press, 2003)