Или накъде лъкатуши душата след „Плът“

Докато търся призмата, през която да пиша за режисьорския дебют на Димитър Стоянович, филмът „Плът“ спечели наградата на публиката на 29-ия София филм фест. И посоката на текста идва от само себе си.

Филмът е много личен, сякаш авторът му работи в лабораторно пространство, което не предполага зрители. Или същите са редуцирани до минимален брой идеални такива. Но в „Плът“ няма и минута, в която Димитър Стоянович да не се грижи за зрителите на филма си – интелектуално, емоционално, естетически. Гледам филма, без да се чувствам натрапен в една толкова лична история, без да съм насилен да остана в салона до финалните титри, без да чувствам неудобство от пределната откровеност на разказа, без да търся метафизични обяснения за случващото се, без да компенсирам повествователни или други липси, прелиствайки списъка с предстоящите ми задачи, както ми се е случвало с не един нов български филм.

Едно от усещанията и водеща емоция при гледането на „Плът“ е лекотата. Лекотата, с която уж е изпипан филмът – наясно сме, че постигането на това усещане не е лека работа! Лекотата, с която актьорите споделят световете си. Лекотата, с която камерата гради визуалния си разказ. Лекотата, която се настанява в душата на мястото на емоцията, с която привидно борави филмът – страха от смъртта. Лекотата, с която Стоянович жонглира с огромните си познания в областта на киното и конкретните киноцитати, с които не парадира, а чрез които спокойно полага филма си в контекста на българското и световното кино от високия регистър.

Филмът стъпва на задължителните три точки, които позволяват на една конструкция да е стабилна и да не се срути – двата главни женски персонажа, майка и дъщеря, и японският интелектуалец с разсъжденията си за плътта. Плътта със своята тленност и преходност, с гарантираната си смъртност, за разлика от душата, в чиято смъртност може и да се съмняваме, подсигурява на филма четвърта опорна точка – невидима, очаквана, неизбежна – смъртта. Но допускайки я, Стоянович успява да се предпази от това, да направи филма си предвидим и банален – едно от големите му достойнства. А и плътта е разказана далеч не само като това, която гние и страда, а и като това, което желае и се наслаждава. Източната гледна точка помирява от векове наложеното у нас, западните хора, отношение към плътта през негация, страдание, срам и нечистота с визията на плътското като сфера на чисто удоволствие – запалената цигара в момент на силна болка, сексът като терапия на отчаянието. Плътта е тленност, но и телесност, която се наслаждава.

Историята вкратце: преводачка работи по текст за доминантната роля на плътта и телесността над душевната ни същност. Текстът е буквално изговорен от автора си,  японски интелектуалец. Междувременно се оказва, че е заболяла от рак. Следва терапия. Дъщеря ѝ се опитва да се справи с мисълта, че ще изгуби майка си и животът ѝ ще продължи в още по-голяма емоционална пустота, въпреки завидната ѝ кариера.

Това предполага тягостен разказ и 90 смазващи минути в киносалона, след които пустотата ще се е загнездила и в нашите души, доколкото всеки от нас има поне един близък, който не се е преборил с рака или с друго тежко заболяване. Но ефектът е друг и заслугата за това е на многото щадящи техники на дистанциране и предпазване на зрителя от потъване в отчаяние и липса на изход.

На първо място – сценарий, който си позволява да е умен, без да отблъсква с интелектуални пози, дори когато японският учен ни откровява своето memento mori. Темпо на повествованието, което начупва сцените с болестта с малки разсейващи контрапункти от ирония, хумор, отклонявания, препратки към добре познати картини, актуални новини и други – аерираща система при потапяне в дълбокото, която те поддържа жив и дори те развеселява с по-концентрирано насищане с кислород. Такова е зациклянето на киноразказа в повтарящи се тягостни понеделници, които едва смъртта облекчаващо отприщва към вторник; напушването на възрастни болни на будистки сеанс – висок самоироничен жест към дзен духа на самия филм; повторените кадри, в които първо героинята на Пламена Гетова е присъствала, а после просто я няма; медицинската сестра с визия на ретро версия на Фата Моргана, която не позволява да ни срине една от най-тягостните сцени във филма и т.н. Подборът на актьорите и играта им са част от техниката на дистанциране – ако филмът беше зле изигран, щеше да остави след себе си само тежестта на разказа за умирането. Напротив – тъкмо добрата актьорска игра създава естетическата дистанция, нужна за лекотата при гледане на филма. Пламена Гетова е безспорният герой в актьорския състав, но не мога да не откроя очарователното присъствие на Рашко Младенов в макар и няколкото заделени за персонажа му минути – чист актьорски аристократизъм.

Мога да продължа, но да кажеш всичко е арогантно, а и ми се иска тепърва за „Плът“ на Димитър Стоянович да говорят и пишат далеч по-разбиращите киното от мен.

Мога да стигна и до проблемните моменти в направата на „Плът“. Нали не се съмняваме, че има и такива – ако ги нямаше, трябваше веднага да залеем Димитър Стоянович с разтопено злато и да го положим в храма на десетата муза като въПЛЪТеното киносъвършенство. Но ние, поне аз, искаме да видим и следващия му филм, и по-следващия. Защото „Плът“ е комплимент за публиката, която на 29-ия София филм фест му върна със същото.