Начало Идеи Гледна точка Комунизмът – жив или мъртъв
Гледна точка

Комунизмът – жив или мъртъв

6664

В началото ще се обърна към хората от по-възрастното поколение у нас. Спомняте ли си как през десетилетията на комунизма като „фашисти“ бяха определяни без разлика какви ли не хора: от потомците на относително състоятелни собственици на магазини преди 1944 г., през такива на притежатели на апартаменти в централната част на столицата и другите големи градове, та чак до бохемски настроени и опитващи се да бъдат „цветни“ млади хора. „Фашисти“ бяха градските остроумници и „донжуани“, но и аскетично изглеждащите и погълнати от „индивидуалистични“ интелектуални занимания люде – изобщо всички, които дори физиогномично се отличаваха от образцовата „маса“ (която впрочем много по-скоро бе сходна с „фашистката“).

Е, със съжаление ще трябва да кажа, че в последните години в подобна смешна (и жалка) ситуация изпаднаха някои люде, определящи се като антикомунисти („много десни“, „консервативни“, „патриотични“ и пр.). Антикомунизмът, който „избухна“ след 1989 г. като индивидуалистичен, ироничен, развенчаващ, постепенно стана у тези хора почти така начумерен, педантичен и най-вече подозрителен и фобиен като анти-„фашизма“ на комунистите преди 1989 г. В резултат изгуби нюх за новите проблеми и за новите предизвикателства и злини на нашата съвременност, които стилизира – всичките – като „комунизъм“. За въпросните „консервативни антикомунисти“ комунизмът не просто не си отиде, но започна да възраства, да се масовизира и да се проявява във всевъзможни форми. Най-вече той започна да „наднича“ зад почти всяка черта на онова, което с усилията на руската постсъветска пропаганда започна да се определя като „либерализъм“ и вместо – както през предишните десетилетия да се локализира на изток, трайно започна да ни „заплашва“ от запад. Удивителна, ще трябва да се съгласите, метаморфоза. Вместо от Москва „комунизмът“ днес започна да настъпва и да прониква у нас от… Брюксел, а след края на Тръмп предстои да ни „окупира“ дори от Вашингтон на „левичаря“ Джо Байдън. Комунизъм ли е обаче всичко това?

Направо ще кажа, че в противовес на всички, които твърдят обратното, според мен комунизмът в собствения смисъл на това понятие абсолютно и безвъзвратно умря през 1989 г. Казвам това с облекчение и ще добавя, че ако бъдем малко по-проницателни исторически, ще трябва да кажем, че той започна да умира постепенно години и години преди тази дата.

Смятам така, защото всъщност още в епохата на късния Сталин на адептите му започна да става ясно, че абсолютно противоречащата на човешката природа идея на второстепенния фантазьор от ХІХ в. Карл Маркс, според която ликвидирането на частната собственост и присвояването ѝ от една „революционна“ държава ще доведе до общество на задружния общонароден труд, е идея утопична и неосъществима. Осъществима (и осъществена след 1917 г. в евразийска Русия) се оказва само нейната първа стъпка – терористичното заграбване на тази „частна собственост“ от една конспиративно организирана и манипулираща страстите на народната „чернь“ шайка, терористично смазваща съпротивата на маси хора срещу тази налудност. Следващата стъпка обаче – собствено „комунистическият начин на производство и потребление“ се оказва абсолютно невъзможна. Ето защо след края на Втората световна война „комунизмът“, макар и без да го признава открито, се трансформира в по същество новата форма на чисто руската империална политика, а комунистите в Европа (с изключение на шепа вятърничави интелектуалци) се превръщат чисто и просто в „коминтерновските“ агенти на съветска Русия в страните си. И там където войските на Сталин навлизат, тези агенти биват инсталирани на власт от завоевателя.

През 50-те години, следователно, „комунизмът“ е по същество руско-съветското иго, наложено на цяла съвкупност от народи от Източна и Централна Европа, в които той никога не е имал що-годе солидна почва. Това е периодът, в който въпросните Сталинови агенти в тези завоювани страни – собствено „комунистите“ от втората половина на 40-те и 50-те години повтарят терористичното заграбване на богатствата на поробените народи и терористичното сломяване на техния исторически дух. Да, макар и съсредоточени в осъществяването на този масов терор, неговите извършители през 40-те и 50-те години все още носят в съзнанието си фантазиите за „исторически необходимо“ следващото го общество на „братското сътрудничество и планомерно организирания общонароден труд“. Само че го фантазират именно като нещо, което – незнайно как – ще настъпи едва след успешното „ликвидиране на буржоазията“ („кулачеството“, „интелигенцията“, „духовенството“ и пр. и пр.). Въобще през този период (за нашата страна първи от историята му) комунизмът до голяма степен вече се е дезинтересирал от собствено… „комунизма“, отпратил го е в „есхатона“ на историята и се е свел до извършването на терора и укрепването на по същество московската власт над завоювания от него световен ареал. До това собствено се свеждат вече историческите дела на комунизма, а до него самия те трябва да доведат едва в… пост-историята. Комунизмът следователно вече е започнал да тлее в периода на най-голямото си разширяване. Той е само кухият идол, който носят на щиковете си Сталиновите завоеватели.

Ще кажа сега, че след едно краткотрайно, трескаво (и по същество болезнено) „заклинане“ на видението на тази „пост-история“ – съвпадащо с десетилетието на управлението на Хрушчов – в нейното настъпване, в настъпването на „комунизма“ престават да вярват практически всички „комунисти“ в източната част на света. В начеващата след 1963 г. епоха – неслучайно представлявана от комунистическата геронтокрация от Москва до Източен Берлин – от комунизма не остава нищо повече от чистата тоталитарна власт. Всички след-Хрушчовски геронтократи вече са разбрали, че никакъв „комунизъм“ никога и никъде няма да настъпи и следователно той е чисто и просто „нашата власт“, с която по невероятен исторически шанс сме се сдобили и която трябва да пазим на всяка цена (която „с кръв сме взели“ и затова „само с кръв ще я дадем“). Ето защо тази следваща епоха от историята на „комунизма“ е и епоха на тоталната лъжа, на тоталната политическа шизофрения. Всички знаят, че никакъв комунизъм нито съществува, нито може да засъществува, но всички са длъжни да го „живеят“ и да се „формират“ за неговото живеене. С две думи – да извършват перманентно (и безсмислено) култа към един мъртъв идол, защото той съхранява властта на „жреческата“ колегия, която след кървавите дела, извършила в предходните десетилетия никога няма да отстъпи.

Само че тази – вече настъпила след 1963 г. – смърт на „комунизма“ като идеология, покривайки с постморталните си петна фигурите на геронтокрацията, която го олицетворява, не може да запази силата си за дълго време. Срещу нея не биха се осмелили да въстанат открито обезкървените в предходните години „народи“ от Изтока (освен на много малко места), но срещу нея започват да се изпълват с нарастваща нетърпимост силите на обслужвалия я през последните десетилетия неин „втори ешелон“. Та щом няма да има „комунизъм“, щом комунизмът се оказва кух идол, защо трябва да продължим да се подчиняваме на неговата дементирала първа генерация? Защо трябва да чакаме всичко да рухне, вместо да се върнем към „нормалността“ (с която добре сме се запознали от „мисиите“ си на Запад), като я присвоим за себе си.

Така настъпи третият период от умирането на „комунизма“, който официално започна да се нарича в метрополията му „перестройка“ и който финишира в – пак така официално наречения (и наивно приет от народите) „мирен преход“ от комунизма към демокрацията. Всъщност истинското име на този период би следвало да бъде – окончателната смърт на комунизма. За разлика от смъртта на нацизма – другият тоталитарен „проект“ на ХХ век – смъртта на комунизма обаче не настъпи катастрофично; той не бе победен от своя противник в открит бой, но малко преди края си се изхитри да се „евтаназира“ сам. Да, евтаназията му бе само частично успешна, защото вторият властови ешелон от епохата на геронтокрацията му – този именно, който се зае със задачата да извърши неговото „прераждане“ („преход“) към капитализъм – си бе поставил непосилната цел да съхрани авторитарния начин на управление от предишните епохи и същевременно да се превърне в новия частен собственик на възстановения „свободен пазар“. Разбира се, че това нито бе възможно (синтез на авторитаризъм и пазар, оказа се, е осъществим единствено на териториите на Евразия, най-вече в Китай и отчасти в Русия), нито пък „вторият ешелон“ на комунистическото „жречество“ имаше интелектуалните качества да го извърши. Тази само-евтаназия на комунизма му позволи обаче да си спести наказателната отговорност за извършените от него през десетилетията престъпления и поне отчасти да се „обуржоази“ в годините на „прехода“.

Ще кажа сега, че именно тази спестена отговорност и – особено – това частично обуржоазяване на втория ешелон на умрелия комунизъм култивира у неговите противници впечатлението, че комунизмът (именно като комунизъм) въобще не е умирал, че е още жив и ги привикна да го съзират в лицето на всяка нова злина или нов проблем в обществото ни.

И ето: тук започват аберациите, за които споменах в началото. Защото естествен антипод на умиращия комунизъм във всички страни, в които той бе властвал с десетилетия не би могъл да бъде нито някакъв „десен“, нито някакъв „национален“ консерватизъм, а единствено либерализмът, който на Запад и днес (но само на Запад и само днес) може да се определи като разположен по-скоро „в ляво“ от центъра. И това е така, защото комунизмът, ако запазим трезвостта да го мислим съгласно автентичните му характеристики, а не да му придаваме безгранично негативно съдържание – е по същество тоталитаризъм, същностно враждебен на всеки индивидуализъм, личностна оригиналност, „цветност“ и т. н. (все „приватни“, „частно-собственически“ черти). При комунизма, „експроприирал“ всичко свое на всички, образцови са „масата“, „униформеността“ (на възгледи, поведения, словесност) и силовото подчиняване на личностността на колективността. А това означава, че естествено реактивен към тези негови характеристики е именно либерализмът – либералният дух. Либерализмът, либералната демокрация е онова, за което жадуват и биха могли да жадуват онези, за които комунизмът е непоносим. Ние би трябвало добре да помним това, защото първото поколение борци срещу комунизма в България бяха хората с подчертано (манталитетно) либерален профил: алтернативно-артистичните люде, интелектуалната бохема и въобще онази свободолюбиво-индивидуалистична категория урбанистични млади хора, които днес („консервативно“) се клеймят като „жълтопаветници“. Ето защо автентичният антикомунизъм на 90-те години у нас (който не позволи перфектното извършване на комунистическата само-евтаназия) бе и ироничен, и фестивално-развенчаващ, и космополитен, и подчертано „западнически“ (макар и да – не особено настроен да наказва противника си). Второ и не по-малко важно: естествен противник на комунизма във всички страни, в които той бе на власт бе не „народът“, смазан и деморализиран от тоталитарното държавно „настойничество“, не „народът“ с неговите уж потиснати от комунистите „традиционни ценности“, а именно „елитът“, интелигенцията, която днешните „сърдити“ и „консервативни“ антикомунисти виждат като съхранител и обновител на „лявото“. Впрочем нека не забравяме, че през 1990 г. именно „народът“ даде на току-що срутилите се комунисти мнозинство във ВНС, противопоставяше се на ликвидирането на позорния „възродителен процес“ и хранеше непрестанна враждебност и недоверие към „онези с брадите“ от ранния СДС. Антикомунизмът на 90-те години и в България, но и в централноевропейските страни, бе – по думите на първия демократичен президент, Желю Желев – „великото време на интелигенцията“ (е, у нас то по-скоро бе „обреченото време на интелигенцията“).

В тези неща, следователно, е базисната грешка на антилибералния днешен антикомунизъм, която (за срам) започва да сближава адептите му не с други някои, а с… комунистите от едно време, които виждаха „фашисти“ във всяка различаваща се от сивата маса – „либерална“ – физиономия.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора