Аз съм травматично потопен и до ден днешен в комунистическата несвобода на 60-80-те години на миналия век. Не само „кой сънува моя живот“, но и: това в голяма степен не беше моят живот. Дали и доколко всичко това поражда висока литература?

Моля предварително да ме извините, че ще ви занимавам с такава скверна и долнопробна проблематика като зависимостите на алтернативно мислещия и работещ спрямо/срещу доминиращата идеология литературен човек от късната социалистическо-комунистическа епоха. Искрено завиждам на колегите, които ще ни представят своите визии за различни високи зависимости, за тънки обвързаности на текст и прочетени извън бита и дори извън груповската принадлежност на смътно мяркащия се или дори изхвърлен автор идентичностни характеристики, че ще прояват литературоведското си въображение, за да конструират своите схеми за недоловени от никого досега впримчености. А инак и аз бих желал – без да напрягам въображението си – да пропадна в нещо като шаблон и да поразсъждавам върху позорното обстоятелство, че понякога авторът е и мъж и вероятно има пенис, и че му са налага да мисли за неговата ефективна употреба при спонтаннно, естествено или предизвикано, целенасочено възникващи ерекции. Или че непрестнанно му се налага да се справя във всекидневието си с разнородните едиповски модуси на непредпазливо сътворените от самия него зависимости от децата си, а и в самите си творби с получените в детството травми (големи теми на силния, но нестроен филм на Маргарете фон Трота за великия шведски синеаст и писател Ингмар Бергман). Мога да се досетя за зависимостите на Достоевски от хазартната му страст и от връхлитащите го епилептични припадъци и да прибавя още един опус върху тези отдавна разработвани теми, като наслагвам някакъв неексплоатиран досега теоретически конструкт. Мога и да реконструирам зависимостите на Марсел Пруст от маниите, обсесиите и алергиите му, мога да си представя неговата херметически затворена спалня-работна стая, където се произвеждат ужасяващите словослагателите дълги свитъци с поправки, преработки и допълнения, и да привеждам твърдения, доколко това са болестно причинени изяви, доколко те имат отношение към композиция, структура на романите и пр., и пр. Мога и да разгъщам разсъждения за байронизма на лорд Байрон и за това доколко наследеното родово богатство го е направило зависим от всички условности на аристократично-британското, доколко всичко това е негов първопричинител или поне ускорител на този байронизъм.

Но аз съм травматично потопен и до ден днешен в комунистическата несвобода на 60-80-те години на миналия век, нейни сюжети и образи непрекъснато ме връхлитат. И когато колегите от Института за литература любезно ми предложиха да се включа в конференция с тема за зависимостите, това връхлитане прие формата на истинско катастрофично явяване, с което съм длъжен някак да се справя. Не само зависимост: грандиозна е обидата ми, натрупаната нетърпимост и непоносимост; невъзможността наистина да живея с тази възпаляваща се отново и отново травма. Не само „кой сънува моя живот“, но и: това в голяма степен не беше моят живот, цели полоси от него ми бяха пределно чужди. Разбира се, аз ще се опитам да поразсъждавам: дали и доколко всичко това поражда висока литература, тематизира ли се и проблематизира ли се наистина?

Наскоро в Софийския университет по време на юбилейна акция за нашия учител проф. Никола Георгиев ми се случи следното: млад колега, след като бе изслушал моето кратко похвално слово с мемоарни елементи, ми каза под формата на обидна похвала, с презрителна снизходителност: „Проф. Неделчев, някой трябва да върви след вас и да записва анекдотите ви!“ А аз не бях разказвал според мен анекдоти, но чистата теория, истински важното и единствено значимото вероятно почти не присъстваха в краткото ми слово. За съжаление, и сега съм принуден да се занимавам с базисни и очевидни зависимости на алтернативния литературен човек, някак не ми е честно да ги премълча.

И така, ще представя един съвсем набързо съставен каталог на типологиите на зависимостите на алтернативно мислещия литературен човек от наистина късните социалистически десетилетия (принудите от двете ранни десетилетия от типа на задължително наложените на писатели с минало унизителни публични самокритики, въздигнатите до степен на инициационни ритуализирани събития режисирани срещи на стария писател с младите – включително с младите литератори, налаганите преработки с оглед на новите идеологически изисквания, правени под наблюдението на съответен политически комисар, са добре изследвани от колегата доц. Пламен Дойнов). Следва каталогът:

– непрестанно наблюдаваният литературен човек (забелязан си като обещаващ талант още в Университета, а след това си наистина вече наблюдаван, най-често недоброжелателно); като втора „остра“ фаза – следеният човек (така се казваше книга на дългогодишния емигрант Веселин Бранев; в „Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“ на Константин Павлов именно този, който „следи“, ще бъде изяден накрая от превърналите се в акули рибки);

– отстраняваният литературен човек, а и самоотстранилият се литературен човек (биографически ходове от Иван Пейчев до Борис Христов);

– тестваният според нормите на соцреалистическия кодекс литературен човек;

– предупреждаваният литературен човек (т.н. „профилактики“ на ДС – изпитал съм го лично многократно);

– санкционираният – включително чрез разгромни критически текстове в печата, на които е невъзможно да се отговори – литературен човек (бях една от жертвите на такъв тип погром, сторен в НДК на пленум на Комитета за култура от неговия заместник-председател Богомил Райнов);

– системно държаният извън/встрани на официалните институции за присъствие и участие в СБП, в академиите; неполучаване на необходимия за творческа и професионална реализация статут (дългогодишно и изтощително неприемане в СБП – стотици са драматическите персонални сюжети);

– институцията на жителството в Града като форма на упражняване на репресивна зависимост (колко години регистрацията на Николай Кънчев бе в Петърч?);

– цензурираният литературен човек (всички литературни драми на Иван Динков например);

– нарочно/съзнателно маргинализираният литературен човек (включително чрез разгръщане на клеветнически кампании, чрез въвличането му в принизяващи облика му на „сериозен“ литератор сюжети – от рода на бохемски беслъци в кръчми и клубове, с предизвикани словесни извержения до донжуанистки непристойни изпълнения);

И като кулминация:

– предназначеният за убиване литературен човек (яввяването на фобийния поетически мотив „ще ме убият“ в стихотворения на Христо Фотев и Биньо Иванов, а и на Пламен Дойнов – в своеобразна историческа ретроспекция).

Видно е, че едно основно либерално право бе непрекъснато нарушавано в този период: след правото да се сдружавам, не по-малко важно е и правото да не се сдружавам – най-малкото не с тези, които не харесвам. Т.е. безалтернативността на Съюза на българските писатели – ако не си негов член, ако не са те приели, значи не си писател, бе една основна форма на осъществяването на зависимостта на литературния човек. Но перфидността на цялата история е в това, че веднъж вкаран в този прословут Съюз, ти сам даваш възможност върху теб да бъдат оказвани всевъзможни давления, ти си прошнурован и пронумерован, ти си вътре. Автор съм на няколко текста върху докрината на социалистическия реализъм. Там твърдя, че той не е нито метод, нито направление, нито школа, нито – още по-малко – стилова или тематична насока, а просто един капан, една клопка, създадена от тоталитарната държава. Всички писатели са заедно – ядат и пият заедно, някак заедно и пишат. Измамна привилегированост (при всичките реални привилегии), защото това всъщност е една отлична възможност не само непрестанно да бъдат наблюдавани, но и да бъдат периодично порочно тествани доколко са верни на докрината. (Това се случва вече ритуално на годишните литературни прегледи, на знаменитите Априлски дискусии, когато на една от тях белетристът Красимир Дамянов върши чрез остро перестройческо изказване гладиаторски, едва ли не самоубийствен акт.) Въобще цялата тази наглед смела практика да участваш в каквато и да е публична дискусия, ще се окаже, че си е просто гледане и говорене отдолу, ама съвсем отдолу нагоре към върховната Партия-Държава, за която трябва един път завинаги да решиш дали си съгласен да те коландри терористично непрекъснато, или не. Иначе си е чисто самоволно бягство от свободата! Помним парадоксалната, но убедителна теза на Георги Марков от неговите Репортажи, че всъщност целта на приобщаването на българските писатели към СБП е те да престанат истински да пишат…

Всеки присъствен ден големият поет Николай Кънчев излизаше в късната сутрин от къщи с голямата си черна чанта. Той стриктно бе подготвил списък със задачите си за деня и съвсем строго го спазваше; отбелязваше със задоволство изпълненото и едва след изпълнението се отдаваше на споменатите бохемски беслъци. Странен, абсурден бе за един толкова голям поет и за един възможен свободен литературен живот този списък. Обикаляне на редакции, за да се провери дали все пак някъде не се е придвижил цикъл със стихотворения – най-често преводни; възможно ли е отнякъде да се получи командировка, като командировъчното щеше да бъде изпратено за заверка на съответен авер от далечната провинция; организиране на изпращане на стихотворен ръкопис до готов да рискува българските си взаимоотношения с официалните власти преводач от близка или далечна чужбина; водене на някакви преговори с близки съчувстващи дами от Агенцията за авторско право – с оглед да се осъществи (най-често напразни надежди!) канал за легално издаване на книга в чужбина; организиране в много ходове на доставяне на желани поетически или философски книги на френски или английски език – чрез пътуващи привилегировани лица, чрез оказали се в България някакви чужденци и пр., и пр.; добиране до заветния ксерокс, охраняван от отзивчива дама, където най-после е възможно да се направи копие на заета за кратко време важна книга; интензивна работна среща с подготвящ подсрочник на някакъв език на негови собствени стихотворения – пак с оглед да бъдат изпратени някъде в чужбина… И, разбира се, задължителната всекидневна обиколка по книжарниците – най-вече руските. Както е известно, Николай Кънчев не бе работил никъде, с изключение на два или три дена в детския отдел на издателство „Български писател“. Това именно изпълнение на така направения списък със задачи бе неговата всекидневна работа за/в литературния бит (тук не коментираме маниера му да пише през някакво интензивно празнично време, с някакъв устрем – особено в късни години – серийно не само цикли, но и дори цели стихосбирки) и той я вършеше тази работа с пределна сериозност и стриктност, ядосваше се, ако нещо се проваляше, както прекалено често се случваше.

И най-важните от всички тези негови работни актове: прибирането на ръкописа на третата му стихосбирка от издателство „Български писател“, уж за доработка няколко дни преди да е изтекъл законовият срок за отговор (т.е. за връщане, отказ), и отново „завеждането“ на същия ръкопис след няколко дни, когато започваше да тече нов няколкомесечен срок. Придружавал съм Поета няколко пъти при тази акция и знам как протичаше. Известно е, че след знаменитата му втора обругана книга „Колкото синапеното зърно“ (1968) Николай Кънчев не можеше да публикува нова книга със стихове за възрастни в продължение на 12 години, до 1980 г. Той си бе внушил обаче, че през цялото това време в „Български писател“ трябва да стои неговият ръкопис, който „да му пази ред“. Но и не искаше да се подлага на унижението да получава отказ. Затова и прилагаше процедурата с взимането на ръкописа преди да има отзив за него и с бързото му връщане обратно в издателството. И редакторите, и администраторите познаваха неговата добросъвестност, знаеха, че той няма да злоупотреби (имаше случаи, когато агресивни автори осъждаха издателството за несвоевременно върнат ръкопис и по кой знае защо спазван закон получаваха процент от полагаемия при евентуално издаване хонорар). Милата секретарка на главните редактори Таня неизменно се просълзяваше, когато се случваше това „извеждане“ и после „завеждане“ на ръкописа.

Разбира се, Николай Кънчев беше голям поет и намираше начин да си върне за всичко това. Неговата обявявана за тъмна, неясна, абстрактна поезия всъщност има и един съвсем ясно доловим при вимателен прочит конкретен битов пласт – там са ни дадени и реалиите на всички тези форми на опити за налагане на зависимости и за изплъзването от тези зависимости, дори с регистрацията в Петърч и непечатането на новите творби.

Вече поне второ десетилетие работя върху темата за двете противоборстващи култури от късната социалистическа епоха: официозната култура на илюзорното, ускорено под идеологически натиск историческо, а и всекидневно-лично време и културата на стоическата нормалност, която предполага опит да се държим така, сякаш всичко това наоколо, идеологически маркирано/натоварено, не съществува и е редно да се държим „нормално“, да не се включваме във всички комунистически идиотщини. Давам в тези разработки персоналистически примери за такъв тип поведение, правя социокултурни обобщения, представям щастливи хетеротопии на нормалността. Написал съм цяла поредица от студии за осъществяващи се в парадигмите на тази втора култура поети, чийто интегрален знак над цялата им поезия и творческа дейност въобще е един социокултурен конструкт на освобождаването. При Иван Цанев съм определил това като неговото проговаряне, при Константин Павлов такива са превърнатите в жанрова форма предизвикателни, епатиращи реплики през масата, при Биньо Иванов се случва неговото трикратно пристъпване, неговите бурни пристъпи, екстатичният изблик на неговите говорещи и представящи се, при Иван Теофилов и Христо Фотев е създаването на възхвали на обикновения, нормален, всекидневен, но и празничен бит, при Борис Христов е жестът на оттеглянето, при Екатерина Йосифова – оставането у дома, у/в себе си, при Иван Методиев – споделянето на социалната скръб на поета. Интерпретирал съм Джендем баир в „Жените на Варшава“ на Георги Марков като компресиран модел/образ на социалистическия лагер с неговата клаустрофобична затвореност, една свръхзависимост, всички всъщност живеехме в лагера.

Няма измерители, критерии за преценка, рецепти за справяне с една друга глобална литературна зависимост, която алчно дебне всеки писател от късната социалистическа епоха, включително и опитващите се да творят извън предопределеното от соцреалистическите канони – това е някакъв твърд, непрозрачен, общ литературен мега-дискурс. Някаква, превърнала се и в традиция, нагласа за литературно производство, някаква интонирана с намусена караславовска сериозност словесна канара; това е един отказ или дори страх от радикално въображаемото, това е спънатост на истински свободния творчески устрем (така например Любомир Левчев сам се изплашва от възможната поанта на собственото си стихотворение и преустановява метафорическия му полет с финален трафарет). Този непрозрачен литературен мега-дискурс е заразил, поразил опитващите да се измъкнат текстове като ранния роман на Георги Марков „Мъже“ и дори сякаш свръхмодернистичния „Времето на героя“ на Васил Попов. Успяват да излетят от него обаче благодарение на последователната си радикалност и на успешното трансформиране, пренасочване на шаблонизираното общо послание, стоящите в канонически за соца тематични полоси произведения като „антифашистката“ повест „Хляб от трохи“ на Иван Динков, пиесите „Старчето и стрелата“ на Никола Русев и „Човекоядката“ на Иван Радоев, разбира се, „селският“ роман на Ивайло Петров „Хайка за вълци“ и дори ранната „работническа“ поезия на Биньо Иванов, както и неописаната в литературната ни история насока в очеркистиката, създавана десетилетия от неколцина писатели – от Генчо Стоев до Георги Божинов. Литературнокритическите ни интуиции ще ни подскажат при преценката кога това наистина се е случило, кога творбите са се измъкнали от тази неопределима, но ясно доловима мега-зависимост.

Поставил бях накрая на моя каталог от типологии на зависимости, които дебнат стремящия се към алтернативност писател от късната социалистическа епоха, стряскащия ни мотив „ще ме убият“, мотива за физическата уязвимост на този литературен човек (постигната съдба за Георги Марков). Ето неговото явяване… Той зрее в това ранно четиристишие на Христо Фотев: „Убива ме такава пустота. / Една и съща вечно топла къща. / И никой не отива по света, / и никой от света не се завръща“, за да ескалира в неговото „Предчувствие“:

В една дъждовна тъмна нощ ще ме убиеш ти.
Дъждът ще ми предложи крехкото си
рамо, ще го прегърна аз – с пет стъпки
само ще падна в ужасената ти памет, тя –
моя ненадеен мавзолей.
Не искаш, но ще ме убиеш ти. /…/

Тук все още този мотив е сплетен с теми за любов и вярност към сътворения от самия Поет митологически бургаски пейзаж. При Биньо Иванов – в останало непубликувано приживе стихотворение – аранжировката на мотива е вече чисто политическа:

Ще ме убият тая сутрин,
ще ме убият както трябва.
Без следващ поглед, без напускане на разораната земя.
Подписани са протоколите,
подписани и подпечатани,
законите, катурнати от моя тласък, са изправени,
законите на някой земен кът, блажен кът,
с пагони, кучета и електрони съхранен.
Ще ме убият тая вечер, тая нощ,
ще ме убият някъде,
покрай море, между ливада, до някоя сумтяща сонда,
под връх замръзнал и горещ скиор,
зад мирис на бамбук, в село и град, в поле и кръчма,
в съдийска зала, в тръстиков парк – в небето! –
с олово
и коноп
и билка –
и винаги, докрай в сърцето.

Мотивът за трагическата уязвимост на поетовата литературна личност се е разраснал в тема за всеобщата уязвимост на нормалния невластови човек въобще. Та Поетът е отговорен за всичко и всички в света! (Помним при Константин Павлов, в неговите „Славеите пеят“: „Вървя и слушам, / забравям се / и се препъвам / в изстинали човешки трупове. /…/ Над всеки труп / възторжен славей пее…“.)

А ето и всеобщата заплаха на сляпото насилие в „Моят петгодишен убиец“ на Пламен Дойнов:

Между децата до количката със сладолед
внезапно по усмивката го разпознах –
той беше: бъдещият ми убиец.
Едно момченце някъде към пет,
лицето му сияеше от прах,
кръстоска между кроманьонец и ариец.

Видях го как след двадесет години
нахълтва в къщата ми с пистолет,
събаря ма на пода – тъп дъртак,
и без това умирам, но ме мачка,
отваря чекмеджетата подред,
прибира всичко в скъсания сак,
и без да се обръща, за късмет,
изпразва в мене лъскавата си играчка.

Но днес не знае нищо, просто гледа
между децата и си ближе сладоледа.

Алтернативно мислещите и творящи спрямо официозното писатели винаги са ни предупреждавали за опасностите да пропадаме в шаблона, в глупостта, в общите места на дискурса, за това, че пропадането в йесменството на комунизма (а и на посткомунизма) винаги отваря пътя за всички насилия!

12-14 април 2019 г., София

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ. Публикуваният тук текст е доклад, четен на конференцията „Зависимият човек. Фактори на зависимостта“ в Столична библиотека на Института за литература при БАН, 15-17 април 2019 г.

На главната страница: Иван Кирков, На сянка, 1975 г.