0
3723

Комунизмът и магическото „безсмъртие“

Във връзка със световното гадаене покойник ли е вече севернокорейският комунистически диктатор Ким Чен Ун, или просто се е „карантинирал“ дълбоко, оставяйки своите поданици на произвола на вируса (към момента, в който пиша този текст това още не ни е известно), се замислих за следното. Онова, което осезателно липсва на комунизма като квази-религиозна доктрина и култ е… възкресението. В есхатологичния рай на марксистите-ленинци, който, инак по дълбоко обоснована „историческа необходимост“ трябваше да настъпи, и в който „от всекиго ще се иска според способностите му“, но ще му се дава „според потребностите“, в който всеки ще може да бъде „сутрин рибар, по обед критически критик“, а вечер не помня какво (по Маркс), в който дори „противоречията“ между мъжа и жената ще бъдат „напълно преодолени“ – в този есхатологичен рай все пак – знаеше се – ще встъпят единствено онези, които ще имат късмета да се родят в края на капиталистическите времена. Поради базисно заложения в тази иначе образцово хилиастична религия материализъм[1] – в комунизма няма да намерят място нито поколенията „комунисти, комсомолци, пионери“, които „във един и същи строй“ са строили този рай („винаги във труд и бой“), нито „хилядите младежи“ на „родната (си) страна надежда“, нито най-вече – онези, които са ни „учили“ за него през годините. Там няма да попаднат персонално нито Маркс, нито Енгелс, Ленин, Сталин, нито който и да било от „гениалните им продължители“ по протежение на историята. А това е дълбоко травматично за адептите на комунистическия хилиазъм.

И ето, струва ми се, че реакция именно на този основен травматизъм са редица феномени, свързани със смъртта (най-вече на „вождовете“) в комунистическата култова практика, които на пръв поглед ни изглеждат необясними.

Първият измежду тези феномени (за който се сетих именно във връзка с „мистерията“ жив или мъртъв е корейският диктатор) е характерното затаяване на смъртта на вожда, на поредното въплъщение на комунистическото „божество“. По-възрастните от нас си спомнят, че когато умреше било др. Леонид Илич Брежнев, било др. Юрий Андропов, било др. Константин Черненко – първата реакция на „висшия клир“ на комунистическата партия бе строгото законспириране на този „скандален“ факт. То можеше да трае от два-три дни до цяла седмица, през който период, въпреки мерките, сред народонаселението тръгваха тъмни слухове, генерираше се особено „невярващо“ напрежение, докато някоя сутрин, по националното радио изведнъж зазвучаваше тържествена класическа музика, непрекъсвана нито от новини, нито от обичайните рубрики, нито дори от съобщаване на имената на музикалните произведения и техните изпълнители. И това продължаваше часове: до обяд, след обяд, чак до свечеряване, когато най-сетне говорителят с най-басовия глас и с най-отчетливата артикулация не ни съобщеше: „Днес внезапно (или „след кратко боледуване“ – за което, разбира се, за първи път чувахме) ни напусна генералният секретар на комунистическата партия на…“ Потвърждението на онова, за което всички се досещаха, че не е станало „днес“ най-после прозвучаваше, последвано от още часове и часове Бетовен, Моцарт, Шостакович…

Отвъд подозираните от всички най-първи задкулисни панически действия по присвояването на овакантената власт, това задължително няколкодневно законспириране на смъртта на комунистическото божество винаги ми се е струвало дълбоко симптоматично. Доколкото в противоречие с фундаменталния материализъм на комунизма смъртта на вожда все пак е метафизически „скандал“, този задължителен отказ от признаването ѝ, свидетелства именно за болезненото преживяване на липсващото в комунистическата религия – на липсващото възкресение, безспорно полагащо се на нейното моментно „божество“. В дните на скриваната му смърт онези, които я криеха (безсъзнателно), отказваха всъщност да признаят, че тя няма да се прекрати, няма да се „поправи“. Два, три, седем дни „жреците“ сякаш чакаха тази чудовищна „провокация“ на материята по чудо да се „преодолее“ не искаха да повярват, че, макар и божество – какъв скандал – „генералният секретар“ е бил… материя, че в комунистическата вяра няма, няма „трети ден“.

Но ето защо признаваната след няколкодневно чакане на неизвестно какво липса на възкресение, тутакси се заменяше в комунистическата религия от цяла редица негови симптоматични субституции – поради радикалното антихристиянство на нейния хилиазъм, заемани от древния източен магизъм. Така, избраният след дните на „всенароден траур“ нов генерален секретар – както и да започнеше да се отнася впоследствие, след като се утвърди на престола си към своя предходник, първоначално задължително се обявяваше за „най-верният продължител на делото на безсмъртните…“ и тук се нареждаха имената на всички онези, които уви, не бяха възкръснали. Като не можеха да възкръснат персонално, те се обявяваха за възкръсващи в него. Така постепенно комунистическата „вяра“ се плъзгаше към споменатите далекоизточни идеи и практики, субституиращи „скандалното“ отсъствие на възкресение в нея. Като няма възкресение в комунистическия свят имаше обаче ре-инкарнация – прераждане на „божествения ръководител“ от тяло в тяло. И ако във все пак евро-азиатска Русия това прераждане бе само идеално: полу-калмикът Ленин продължи да пребивава идеално в грузинеца Сталин, руснакът Брежнев – в украинеца Черненко и т. н., то в далечна азиатска Корея (в която вярванията за прераждането на душите са дълбоко традиционни) „метемпсихозиса“ бе систематизиран и в определен биологичен род. Всъщност безсмъртният Ким Ир Сен и до днес продължава да не е умрял. Отначало той продължи да живее в биологичния си син Ким Чен Ир, а той пък преодоля материалистическия „дефект“ на смъртта в сина си Ким Чен Ун, който – ако действително се окаже, че вече е мъртъв, не бива да ни оставя съкрушени, защото… имал сестра, в която – допускат запознатите – целокупният „Ким“ ще продължи да живее. Просто ще трябва да се изчака периода на ре-инкарнирането му, който затова следва да бъде обвит в свещена тайна от света.

Но ре-инкарнацията далеч не бе единственият субститут на отсъстващото в комунистическата „религия“ възкресение на „божеството“. Пак в съгласие с някои азиатски (но и по-древни) практики такъв субститут – помним – бяха (персийският и татарският) мавзолей и египетската мумия на „безсмъртния“. Известно е, че идеята „вождът на световния пролетариат“ и „гений на човечеството“ В. И. Ленин да бъде мумифициран е била издигната именно като материалистически „правилен“ вариант на възкресението. Защото тялото на „вожда“ е трябвало да бъде спиртосано и запазено, та когато „науката“ достигне до там да може да връща живота в телата на умрелите, Ленин да бъде материално налице и да получи полагащото му се „научно безсмъртие“. По-късно това „отложено“ възкресение бе заменено от субститута на материалното присъствие на умрелия „безсмъртен“ в света и във времето на живите. Един вид „божеството“ вече бе „материалистически“ възкресено. То завинаги бе „поселено“ в този свят и натъпкано със слама, начервосано и нагримирано, имаше свой „постоянен адрес“ и „жителство“, където редуващите се генерации задължително го посещаваха, за да му се покланят. Реинкарниран, пре-въплътен в своите просто партийни или (и) кръвни потомци „богът“ на комунистическата религия присъстваше и като плът, за да свидетелства, че той, той именно бива пре-въплъщаван в своите наследници. И ето: когато настъпи комунизмът, той ще го оглави отново – и в своите инкарнации, и в своята мумия, и нищо, нищо няма да бъде загубено.

Дайте си сметка прочее, че всички тези – с право оценявани от нормалния човек като чудовищни – феномени на комунистическата идеология и практика – свидетелстват именно за онова, за което говоря – за дълбоко безсъзнателната борба на тази хилиастична секта с фатално завещания ѝ от създателите материализъм. Свидетелстват, че истинското ѝ примиряване с него могат да ѝ дадат само феномените на магическото отрицание на смъртта – на безпомощното ѝ отричане, сублимиращо се по-нататък в изповядването на азиатската реинкарнация и в египетското мумиепоклонство. Не са опитвали още само обявяването на тъждеството на персоналния „атман“ на починалия вожд с вечния „брахман“ на комунизма като такъв, тоест обявяването, че умрелият Ким чисто и просто се е преобразувал в „другите форми на движение на материята“ и си е пак „Ким“ – течащ от крановете на чешмата, израстващ с вишневите дръвчета напролет, светещ с очите на уличните котки нощем. Може пък сега да го опитат – с Ким Чен Ун, ако не се окаже, че е все още жив и здрав.

______________________

[1] От „хилиазъм“ – вид еретически учения, възникнали през Средновековието и утвърждаващи настъпването на хилядолетно (Божие) царство на земята в резултат от историческото развитие.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСлово за жените мироносици
Следваща статияТони Алън, неповторимият