Генезисът на фашизма като правило е популистки, а не идеологично-„посветителски“ и конспиративен като при комунизма. Би могло да се каже, че фашизмът превръща в „идеология“ масовите – при това най-вече негативни емоции, той е идеологизиран „ресантиман“, строящ себе си върху катализирането на (постоянно дремещи) в човешката природа страсти. Може би затова исторически – в началото на ХХ век – различните варианти на фашисткия тоталитаризъм възникват все в страни с минимален, беден опит в модерната политическа структурираност на държавата (в парламентаризма, партийното представителство на идеологическите „крила“, процедурите по балансиране между мнозинството и малцинството). Такава е била ситуацията в Италия в навечерието на възхода на „черните ризи“ на Мусолини, такава е била тя и в травматично родената след загубата в Първата световна война, Ваймарска република в Германия.
Но ето защо първият популистки инструмент, чрез който фашизмът протяга ръце към властта е фундаменталното противопоставяне на един стилизиран политически „цялостен“, единодушен в „традициите“ си „народ“ (Volk) срещу един „без-роден“, лишен от „корен“ и поради тази причина движещ се към разтленност „елит“. Към този негативно стилизиран „елит“ в страните на раждащия се фашизъм биват причислени в едно и също време както „политиците“ и партийните лидери (от чиито постоянни дискусии, крамоли и „процедури“ Volk-а изпитва нарастващо раздразнение), така обаче и високият културен елит, чиито вкусове са (естествено) чужди на „масата“, а дръзкият му индивидуализъм и експериментаторство са неразбираеми за нея. Изключително важно за първоначалните фашистки манипулатори следователно е да внушат на „масата“, че този „елит“ се ситуира по върховете на обществения вертикал не защото е по-образован, с повече качества, не защото е по-авангарден, а защото е узурпирал не-полагащото му се място на „народа“. Дълбоко заложено в човека е да завижда на „по-успешния“, да не признава заслужеността на неудовлетворителното си обществено положение, да се дразни от неразбирането на авангардното и „процедурното“. И ето: именно тези страсти се заема като начало да възпламенява фашисткият популизъм. „Вие живеете в своята глуха провинция, защото Берлин е „окупиран“ от политически и артистични безродници и мошеници. Те са узурпирали неговите партии, медии, неговите театри, неговите галерии. Вас не ви чуват не защото сте политически косноезични, нереалистични и хаотични, а защото „там“ (в Берлин, в Рим и т. н.) въобще слушат не вас, не своя „народ“, а „външни сили“. Ето какво пише например нацисткият публицист Фридрих Хусинг за „берлинския елит“ на Ваймарската република, само месец след идването на Хитлер на власт: „Те претендираха, че са германският дух… те представяха Германия на света, говореха от нейно име… Всичко друго беше грешен, долен, жалък кич, отвратителна еснафщина. Те винаги седяха в първия ред. Те присъждаха рицарските титли на духа и европейството… Който и да им служеше, беше сигурно, че ще успее. Той се появяваше на техните сцени, пишеше в техните вестници и списания, беше рекламиран по целия свят; неговата стока се препоръчваше, независимо дали беше сирене или теория на относителността, патентовано лекарство или права на човека, демокрация или болшевизъм, пропаганда на аборта, скапана негърска музика или голо хоро. С една дума, никога не е имало по-нагла диктатура от тази на демократичната интелигенция“. „Елитът“, както виждаме, е стилизиран като „диктатор“ по отношение на „народа“, узурпатор на неговото „изконно място“, като „чужденец“ в собствената му национална столица, при това като „извратен“ и насилствено развращаващ народа си.
Нека чуем кои по онова време са „диктаторите“ от „демократичната интелигенция“, които клейми нацисткият публицист: в литературата – Стефан Цвайг и Томас Ман, в театъра – Макс Райнхард и Ервин Пискатор, Георг Грос и Бертолд Брехт, в критиката – Ернст Блох и Теодор Лесинг, в живописта – Паул Клее…
За фашистката пропаганда обаче е изключително важно – след разделянето на „елит“ и „народ“ да създаде и обобщен глобален антагонизъм, който „по спешност“ след това ще се заеме да „лекува“. В Германия през втората половина на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век този антагонизъм се формулира като антагонизъм между космополитната, англо-саксонска, абстрактна и безплодна Zivilisation и органичната, народна, мистична и креативна Kultur. Двойката противопоставени понятия е заета разбира се от „консервативния“ бестселър на Освалд Шпенглер „Залезът на Запада“, но аз няма как да не обърна внимание на сходството на тези обобщени антагонистични образи с някои днешни (произведени и експортирани този път от Русия): глобалния „Либерализъм“ и „Традицията“. Нека сравним цитираното по-горе от нацисткия публицист за „диктатурата на демократичната интелигенция“ с онова, което пише в нашите дни руският „традиционалист“ Александър Дугин: „Днес за инакомислещ в глобален мащаб се смята този, който е несъгласен с глобалния либерален елит, отрича западните ценности… Именно заради това съвременният либерализъм е тоталитарен… Той дава свобода да бъдеш само либерал: десен либерал, ляв либерал, дори крайно ляв или крайно десен либерал, но само либерал. Ако човек не е либерал, той е лишен от статута на пълноценен човек“. Да сравним и обобщения образ на Шпенглеровата „Цивилизация“, окупирала командните пунктове в столицата на пред-Хитлерова Германия с образа на Дугиновия – вече глобален – „Либерализъм“, при който „всичко се изгражда върху индивидуализма, материализма, прагматизма и техническото усъвършенстване. Всички духовни и етически ценности, институции и идеологии активно се демонтират, осмиват, очернят, а техните носители се подлагат на репресии и отхвърляне“.
Но да оставим настрана аналогиите. Важното е да се подчертае отново, че генезисът на фашисткия тип тоталитаризъм върви в следните последователни стъпки: първо – превръщането на естественото (подчертавам това) разслоение в едно общество на „елит“ (политически-артикулирано, дискусионно, идеологично, индивидуалистично и авангардно образовано малцинство) и „маса“, превръщането на тази разслоеност в антагонизъм: между безродната „клика“ и здравия, но агресивно обезвластен „народ“, стилизирането на (пак естествения) обществен вертикал като „узурпаторско“ малцинство и „маргинализирано“ мнозинство. Именно успешното осъществяване на тази първа стъпка дава старт на „разболяването“ на едно естествено разслоено общество от споменатата в предишния текст „сангвинична треска“. За да се повиши нейната температура е необходима обаче и втората стъпка – обвързването на стигматизираните „елити“ с някакъв глобален, деструктивен тренд, превръщането им от (просто) „откъснали се от своя народ“ в „свързани с ино-родна (и вече глобална) враждебна сила“; алианс на – във времето на германския нацизъм – англо-саксонската Zivilisation, изправена срещу (нашата) Kultur.
Тази втора стъпка в подготовката на фашисткия тип тоталитаризъм, както се вижда добавя към вече събудената страст на „ресантиман“ и подкрепящата я и подклаждаща я по-глобална фобия. Нашият „жизнен свят“ не просто е „узурпиран“, „окупиран“ от дълбоко „чужд“ елит, той е и жертва на глобален „заговор“, вкарал в самото сърце на общността ни своите „агенти“. Оттук следва и третата стъпка – идентифицирането на „архитектите“ на глобалния заговор. А те винаги могат да бъдат открити и посочени. Достатъчно е да се „бръкне“ по-надълбоко в националната „легендарика“, където винаги могат да се намерят резистиращи образите на митическия „враг“. В Германия на 20-те и 30-те години това е „разлагащото расовата чистота“ на Volk-а, откъсващото го от традиционния му „ландшафт“ и струпващо го в без-коренните мегаполиси на модерна Европа „световно еврейство“, но и всички външни врагове, отнели „жизненото ни пространство“ на изток след Европейската война…
„Сангвиничната треска“ на вълната на която се издига към властта фашисткият тип тоталитаризъм – и нека това се приеме като главното ми твърдение в този текст – е ксенофобска едва в стадия на своята кристализация. В своя първокорен тя и тогава, когато за първи път се появява, е либерало-фобска и анти-елитистка.
Но ето защо фашизмът, за разлика от комунизма е наистина болест на масата. Той не започва със зловещи „тройки“ в тужурки, които отвеждат посред нощ неочаквалите, че „ще се стигне чак дотам“ граждани на окупираното общество. Не започва с едно изненадано общество, само довчера не разпознавало сред себе си своите днешни екзекутори и което от ужас пред терора излиза на площадите, за да крещи и то „съд и възмездие“. Фашизмът започва с трескавото, истерично „самоорганизиране“ на вече острастения „народ“ – с 40-те хиляди черноризци на Мусолини, тръгнали на своя „марш към Рим“ на 28 октомври 1922 г. и принуждаващи адютанта на крал Виктор-Емануил, генерал Читадини да връчи на „Дучето“ мандат за съставяне на „народно правителство“ без каквито и да било предхождащи го избори и други „досадни процедури“. Започва с паралелно създаваните от партията на Хитлер сили на „националния ред“, които пребиват посред бял ден „леви“ политици и чиновници, разгромяват „еврейски магазини“ и на хилядни факелни събрания започват да горят книги на „декадентите“ от проклетата „демократична интелигенция“. При тази възпалена от страсти маса „политическото“ дезертира почти доброволно и няма нужда да бъде (поне първоначално) разстрелвано и въдворявано както при комунизма. Партиите биват спонтанно „отвяни“ от „народа“, полицията доброволно оставя реда на „народните сили“. И ето: фашисткият тип тоталитаризъм, дошъл на власт, започва да строи не „нов живот“ като комунистическия, а да „спасява“ смъртно заплашения, „почти погубения“ от агентите на Zivilisation стар живот, който отдавна никой не живее, но чийто страстен образ фашистката пропаганда е създала и внедрила. Но поради това, както казах и в предишния текст, основен рушител на обществения живот и същевременно – строител на фашисткия тип тотална власт е сангвиничното „ресантиманно“ без-умие. То ликвидира тягостната „процедурна демокрация“, то започва да раздава „народно правосъдие“, то организира аутодафетата на всеки „модернизъм“, а скоро и на всяка мисъл (винаги твърде индивидуална и не-традиционна), оставяйки властта изцяло в ръцете на „харизмата“, през чийто крясък се самоизразява под-словесният, почвено-хтоничен „народен Geist“.
Да, и комунизмът, и фашизмът финишират като тотални държавни „машини“, между чарковете на които обществото е смазано, деградирано. При комунизма то е деградирано от самото начало от терора, който инсталира тоталната му „машина“. Ето защо неговият най-траен ефект е масовото публично лицемерие. Ако отначало всички пригласят на идеологическите топоси на комунистите от страх, след това, за да се справят с фундаменталния душевен дискомфорт от непрекъснатото публично лъжене, започват да се само-зомбират, изработват всеобхватно интериорно двоедушие: имат един публичен (не свой, а присаден им от режима) ум и друг – житейски. Тези два „ума“ не вярват на мисленото от всеки един от тях, но и се правят, че не се намират в една и съща глава. Комунистическата деградация е, според диагнозата на Солженицин, „живот-в-лъжа“ – не просто лъжене, а въобще живот-в-лъжа. Фашизмът, напротив – е самоналожено без-умие, фашистката деградация е екзалтирано себеобезличаване във въобразената „маса“.
И накрая – все пак няколко сравнения. Не ви ли прави впечатление, че от идването на Тръмп в Белия дом политическите партии в САЩ вече само номинално са „републиканците“ и „демократите“? Защото републиканците (и даже не републиканците изобщо, а избирателите и феновете на Тръмп) постепенно станаха „народът“, „американците“, а „демократите“ – „елитът“, „либералният елит“. Елитът пък на демократите постепенно деградира до конспиративната клика на „неомарксистите“, „латиносите“ и „цветнокожите“, противопоставени на… „белите мъже“? Да ви напомня тази „еволюция“ на нещо разказано по-горе? Не ви ли прави впечатление по-нататък, че за Орбан, Салвини и пр. Европа се състои вече от техните „Унгария“, „Италия“ и пр., на които противостои един обобщен „Брюксел“, един антагонистичен на „народите“ изобщо космополитен „елит“, като зад гърба му вече едва могат да се скрият днешните „евреи“ (трансхуманистите, джендъристите, „Барневарн“ и т. н.). Да не говорим за Русия, която изглежда стана „народ по определение“, изправен срещу „либералния елит“ на света „по определение“.
Първата и втората стъпка на тоталитаризма, чиито характерологични черти по нашите географски ширини са ни по-слабо познати в сравнение с чертите на другия, изглежда са направени тук и там. Трябва ли следователно да бъдем спокойни?
