3
3167

Комунизмът, фашизмът – тоталитаризмите (1)

Малко преди 1989 г. у нас излезе книгата на Желю Желев „Фашизмът“. Мнозина от нас помним, че тя предизвика силен (разбира се в онова време не публичен) отзвук най-вече с това, че с множество факти показваше горещо отричаното от партийните „бонзи“ на марксизма сходство между уж „крайно десния“ фашистки тоталитаризъм и афиширано левия комунизъм. Показваше поразителните прилики в идеологическите клишета на двата вида тоталитаризъм – в техните диктаторски политически практики, в техните тотални пропагандни машини, в техния терор. За своето време книгата на Жeлю Желев имаше своето фундаментално значение, което дори не си помислям да подценявам. И най-важното – тя показваше, че по своя фундамент фашизмът, също както и комунизмът е ляв, макар че от средата на ХХ в. „левите“ комунисти непрекъснато ни внушаваха, че като комунисти, те собствено са и анти-фашистите.

Мисля обаче, че е дошло време да се вгледаме и в различията на тези два вида масово зло – в техните характерологични различия (защото в морално отношение те, разбира се, са все зло и то страшно зло). Трябва да го направим, защото, запомнили чертите на оня тоталитаризъм, в който живяхме, бихме могли да не забележим избиващите тук-там на повърхността днес (и под чуждо име) черти на другия, макар че, както ни показа тогава Желю Желев, те в крайна сметка водят до същото. Разбира се аз не се заемам тук със задачата да дам една (дори частично) изчерпателна картина на въпросните различия, но ако си позволя да започна с най-видимите и най-характерните ще кажа примерно следното.

Комунизмът се изгражда върху идеи – именно умозрителни идеи за развитието на човешката история и за „съвършеното“ устройство на обществото, които обаче никога не са имали (и не биха могли да имат) някаква по-дълбока и по-масова обществена подкрепа. Обявяването на частната собственост за нещо девиантно и несправедливо – нека си дадем сметка – е до такава степен чуждо на естествените човешки рефлекси, че обещанието тя да бъде (революционно) „ликвидирана“ въобще не може да ентусиазира човешките същества. На утопичните визии, че след отнемането на „средствата за производство“ от техните (частни) собственици, „целият народ“ ще започне да ги управлява „общо и планомерно“ за благото на всички, едва ли някой друг освен шепата маниакални доктринери би могъл да повярва сериозно. Екстравагантната идея, че едно централизирано в ръцете на комунистическата държава стопанство може да се развива по-успешно от семейното и груповото, е абсурдна и от най-пръв поглед. Хората от векове знаят, че животът организира и строи от дома, от семейството, а обществото и държавата са „построения“ именно на домовете и семействата, на техните имущества.

Но ето поради тази своя отчетлива „идеологичност“ комунизмът никога не идва и не е идвал на власт „отдолу“, от „народната маса“ (чиято кауза уж представлява). Неговата уникална „победа“ в Русия (това тайно в себе си знаеха всички комунисти) е същински исторически прецедент. Прецедент, при който един разбунен, див, азиатски народ, какъвто е руският в началото на ХХ век, буквално е взривил през 1917 г. монархическата държава и наместо всевластния цар е възцарил всеобхватния хаос. И ето на повърхността му в „щастлив“ за себе си момент успява да изплува добре организираната, абсолютно безскрупулна терористична шайка на Лениновите „болшевики“, които много повече от марксистки доктринери-утописти са конспиратори и манипулатори. Именно защото, за разлика от старите марксистки доктринери, които утопично разчитат на „исторически-неизбежното“ солидаризиране на „глобалния пролетариат“ срещу „глобалния капитал“ и достигането до „революционна ситуация“, Лениновата „гвардия“ е осъзнала, че първа и най-важна задача е „взимането на властта“, тя не се поколебава да изманипулира разбесувалия се народ, като му обещава всичко каквото иска вместо отвлечените Марксови утопии. Защото, трябва дебело да се подчертае, че нито преди, нито през 1917 г. – руският „народ“ е дори познавал комунизма, който изповядват овладелите държавния кораб болшевики. Освен малобройните (и пръснати в емиграция главно на Запад) Ленинови социопати, никой в Русия, повтарям, няма дори представа за изповядваното от комунистите. Както съм писал и друг път, само месеци преди „великия октомври“ т. нар. „Съвети на работническите, селските и войнишките депутати“, за чиято власт болшевиките впоследствие се обявяват, искат от новата държава не нещо друго, а „по-кратко работно време“ – 51% от депутатите, „по-високи заплати“ – 18% от тях, „по-добри условия на труд“- 15%, т. е. имат изцяло синдикални искания „в рамките на системата“. А пък от избраните в навечерието на октомври, 1917 г. 707 членове на Учредителното събрание, което после болшевиките брутално разгонват, цели 410 представляват левите и десните есери, изпратени там, за да удовлетворят волята на руските селяни да имат собствени дялове земя (т. е. частна собственост). С две думи: никакъв „комунизъм“ не се мярка дори в периферията на съзнанието на руснаците. Въпросният „комунизъм“ поради това с неизбежност се налага с масов терор от успешно решилите „въпроса за властта“ Ленинови болшевики. Какво представлява този комунизъм в главите на упражняващите терора най-точна представа и до днес дава творчеството на Андрей Платонов, където „комунизмът“ е чудовищно-налудна амалгама от преобразувани сектантско-старообрядски и хилиастични бълнувания, типични за „руската народна низина“. Би могло да се каже, че ако първоначалния комунизъм е намерил някаква база в масата на Русия, тя не е в „класовия антагонизъм на пролетариата с буржоазията“ (по Маркс), а в базисната нихилистична и анархистична мистика, от векове съпътствала специфично руската менталност.

Така или иначе, дори в страната, в която се е добрал до властта в резултат на вътрешни вълнения и колизии, комунистическият тоталитаризъм побеждава не на базата на овладялата обществото идеология, а на базата на конспирация и последвал терор. Комунизмът, дори в почти перманентно духовно болната Русия, няма собствен корен. Още по-малко той има някакъв корен в страните, в които бива донесен на щиковете на Червената армия в края на Втората световна война. Известно е, че в България, след отделянето от социалдемокрацията, комунистите са или нелегали, занимаващи се с подривна и откровено терористична дейност (при това, организирана и „командвана“ отвън – от Московския т. нар. Коминтерн), или единични – характеропатични и „обидени“ на света интелигенти. Точно такива (и точно толкова малобройни) са и комунистите в страните, които Сталиновият СССР окупира в края на 1944 и началото на 1945 г. Премахването на „частната собственост“, „национализацията“ и „революционната класова държава“ в дребно-буржоазна и патриархална България до 1944 г. са социопатични идеи, които по принцип могат да се изповядват само от акцентуирани единични личности и групи, формирани на криминална основа. Нека добавя, че такова е положението с комунистическата „идея“ не само преди и до края на Втората световна война, но и след това – т. е. такова е било положението с тази „идея“ винаги. Защото сравнително масовите (но „възпаляващи“ за кратко) обществата на Западна Европа „левичарски движения“ – през 50-те години, когато травмата от нацизма и военната разруха не са още преодолени, или в края на 60-те години, когато са силно „генерационно“ оцветени („младежки“) – дори когато използват марксистко-комунистическа реторика са дълбоко неортодоксално комунистически. За това много добре си даваха сметка идеологическите „бонзи“ отсам Желязната завеса, които – помним – ги критикуваха не по-малко разгорещено от „буржоазните“ учения и европейско-либералните политически практики.

Но току що казаното очертава и първата характерна специфика на собствено комунистическия тоталитаризъм. Той израства на базата на конспирацията, а не на широкия прозелитизъм. Комунистическата „идея“ не тъкмо се „пропагандира“ (преди да „победи“, но всъщност и след това) – в нея „посвещават“ – подбрани и с подбрани характерови особености адепти, по маниера на „масонските общества“. И ето: тези „посветени общества“ – маргинални за обществата на всички страни до завоюването им от СССР – установяват комунистическия тип тоталитаризъм първо и преди всичко чрез масово насилие и терор. Именно масовото насилие и терор са първият „кит“, на който се закрепва комунистическия тоталитаризъм и по това той се отличава от фашисткия (в най-широкия смисъл на думата), в който, както ще видим по-късно, предшестват деструктивната и насъскваща пропаганда. При комунизма – нека го кажем така – терорът разчиства терена за пропагандата, която при него има за основна цел да „заглуши“ терора. При фашизма – обратно: пропагандата (възбуждаща дълбинни, резистентни, примитивни страсти и фобии) предшества и подготвя терора.

Тази разлика е естествена, защото практически навсякъде където се установява (с изключение на първородината си – Русия) комунистическият тоталитаризъм е „вносен“ продукт. Той идва с чужда (съветска) окупация в общества, в които комунистическата идея – по принцип чужда на естествените човешки възгледи и представляваща студена маниакалност на ума – няма никаква почва и затова се нуждае отначало от „изчегъртване“ на тази почва, от фигуративно казано – взривяване на завареното. А това може да стане само с терор. Характерно е, че практически няма страна (дори Русия не е такава), в която комунизмът да е дошъл в резултат на „народен вот“ (най-силното опровержение на марксисткото учение, представящо комунизма като закономерно осъзнавана кауза на експлоатираното „мнозинство“ срещу експлоатиращото го „малцинство“). Но това също различава комунистическия от фашисткия тоталитаризъм, който пък – по правило – идва на власт тъкмо на гребена на „народно вълнение“. Това съвсем не го прави – подчертавам го тук – по-„добър“ и по-„морално легитимен“, защото „народният вот“ за мен въобще не е по определение „мъдър“, „морален“, „здрав“ и т. н. Той може да е израз и на болест, както ще покажа по-късно. Така или иначе фашизмът е въобще тоталитаризъм, произвеждан „отдолу“. Неговият терор е подготвен и предизвикан от пропагандата. Комунизмът обратно – е тоталитаризъм, произведен „отгоре“ (и даже – в цяла Източна Европа – „отвън“). Ето защо тук терорът разчиства пътя за „пропагандата“ му. Фашизмът – казано метафорично – е сангвиничен и жлъчен – резултат е от (целенасочено) разболяване на „кръвта“ и „жлъчта“ на едно общество, водещо до помрачение на ума – до терор. Комунизмът – пак метафорично казано – е моно-маниакален, затова се нуждае от лишаване на обществения организъм от собствените му „жизнени течност“, нуждае се от „източване на кръвта“, за да наложи на вече обезкървеното общество своето умо-помрачение.

Но именно тази базисна разлика в способите на установяването на властта при двата вида тоталитаризъм, би трябвало да ни изясни и различния произход на иначе толкова сходните последици от установилия се вече комунистически и фашистки тоталитаризъм. Защото наистина и при фашизма, и при комунизма се наблюдава едно почти идентично, много бързо (след взимането на властта) масовизиране на заявените адепти на режима и възцаряване на безропотно „единодушие“ в подкрепа на идеите му . Парадоксално – но само на пръв поглед опровергаващо твърдението ни, че комунизмът няма почва в обществата, в които се установява – е обстоятелството, че действително само няколко години след „победата“ му числото на поддръжниците на режима, на неговите „сътрудници“ и даже на партийно обвързващите се с него нараства скокообразно. Факт е (а не лъжа), че ако на самия 9.9.1944 г. броят на „комунистите“ в България едва достига 8 хиляди, то на своя Девети конгрес (1949 г.) БКП вече брои в редиците си над 140 хиляди членове. В края на режима у нас, помним, партийните членове бяха станали над 1 млн., като не броим активно сътрудничещите му безпартийни. Подобно е положението и във всички страни, в които се установява класическият фашизъм. Тоталитарният ефект на нарастването – на раждането на тоталитарната „маса“ има обаче различен генезис – при комунистическия тип тоталитаризъм в най-голяма дълбочина той се дължи на шока от първоначалния терор. А той (особено в България) е бил изключително силен. Нека се прочете дори само излезлия наскоро – направо „разболяващо“-разтърсващ роман на Теодора Димова „Поразените“, разказващ за онова време (1944-1945) и който ни „вживява“ в този шок дори днес – 75 години по-късно, за да си дадем сметка, че като потенциална жертва на този терор само за две-три години се е почувствал практически целият български народ. И естествено е побързал да се предпази от страшната участ като… се е наредил – панически-масово – в редиците на извършващите го, оставяйки извън тях само онези, които и да биха искали не биха могли да снемат стигмата на „народни врагове“ или крайно непредпазливите „духовни аристократи“ на обществото. Акламацията и единодушието – тоталитарната маса на комунизма е обаче тъкмо поради този свой произход дълбоко ментално-раздвоена, шизофренна. Концентрирайки се като „маса“ по площадите тя е продукт собствено на бягство – на бягство от потенциално заплашения от терора дом. Викайки ентусиазирано за „новия живот“, тя „надвиква“ страха от следите на стария, които, ако не викаш, могат да забележат по теб. Идеолого-пропагандната „треска“ на комунистическия тоталитаризъм дълбоко в себе си е защитна и самозащитна, стриктната ѝ идеологическа „политкоректност“ е само-зомбиране.

Разликата със също тъй скорострелната „масовизация“ на фашизма и тук следователно е очевидна. Макар да казах, че фашистките режими практически навсякъде се установяват с „народен вот“ сега трябва да уточня, че в началото той никъде не е особено внушителен – той е само първи симптом на острастяването на обществата, симптом на възникнало огнище на „сангвинична треска“. Но оказал се на власт веднъж, фашизмът се вижда многократно увеличил потенциала си да разширява това огнище. Тук пропагандата възбужда страстта – страстта избива в терор, а терорът… сплотява поддалите се на него – създава фашистката „маса“. Тя бяга не от своя заплашен, но от своя – само до вчера – не-страстен, уютен, „порядъчен“  дом, в който вече, под тътена на запалената страст се чувства „маргинална“, „нечестна към своя народ“, изолирана. Викайки на фашисткия площад, тя надвиква… своя ум, за да чуе някъде там, под него, гласа на „кръвта и честта“.

Следва

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВ памет на Милчо Левиев
Следваща статияПопулизъм и пропаганда

3 КОМЕНТАРИ

  1. Както всеки път професор Янакиев е хирургически точен в анализа си. Обаче по интересното и разбира се отправям предизвикателство (в добрия смисъл на думата) , погледнато от християнска гледна точка – каква е причината да се стовари комунизма в България (където няма никаква почва, както казва и Захари Стоянов в „Социализмът в България – чужди и горчиви ягоди“). Казано съвсем простичко – къде и в какво българите отстъпиха от християнските ценности, че им се стовари това на главата? Ако след 500 години турско робство, народа излезе вярващ и с мощен дух, какво стана след 45г. – тотален духовен погром и защо, ако това е някакво наказание(самопричинено) за отстъпване от здравия християнски дух – излизаме от него доста по-зле или още не сме излезли? Защото „Всяко наказание първоначално изглежда за страдание, а не за радост, но след това то принася плод на мира и на справедливостта за тези, които са възпитавани чрез него.“ Евреи 12:14 !

  2. „…образът на Хитлер всякога ме е привличал със своята мистериозна загадъчност и психологическа феноменалност,и никога не съм могъл да намеря задоволително обяснение на онова,което историята ни поднася като негов образ.“

    Ще познаете ли от кого е този цитат? От писателя Георги Марков.

    Три съсловия са основите на всеки здрав и силен народ. Аристокрацията,свещеничеството и селяните. Сега да видим какво става с тези три съсловия в нацистка Германия и комунистическа Русия. Аристокрацията (дворяните) в червената Русия е избита до крак! В нацискта Германия тя си е жива и здрава и даже участва в управлението на страната. Например немският посланик в Москва е аристократ (фон Шуленбург),а Фюрера е близък приятел с нашият цар Борис Трети,(чиито брат комунистите у нас убиха,а синът му – прокудиха в чужбина).
    От десетките хиляди свещеници в червената Русия до началото на Втората световна война остават живи само четирима,(по думите на самият г-н Янакиев)!!! В нацисткта Германия е разрешено на всеки германец свободно да изповядва християнската си религия. Забележете по старите филмови кадри от ВСВ,че на немските танкове и изтребители е нарисуван християнският кръст и немските войници на фронта празнуват Коледа в окопите. Нещо абсолютно немислимо да стане в комунистическа Русия и България. А пък Фюрера е близък приятел с папата и Ватикана като цяло. Докато „българските“ комунисти се опитаха да убият един папа. Вижте как започва текстът на клетвата в която Хитлер предлага на немските войници да се закълнат ДОБРОВОЛНО:“Заклевам се в БОГА да следвам фюрера Адолф Хитлер…“. Докато комунистите ни принуждаваха нас мъжете в казармата да се кълнем в комунизма…!
    На селяните в Русия комунистите отнемат земята,(без земя селянинът престава да е селянин!),и ги вкарват в колхози. В нацисткта Германия селяните са свободни и могат да притежават колкото си искат земя. Нещо повече,на едно място Фюрера казва,че повече уважава селяните,отколкото гражданите.