Справочникът категоризира типовете концлагери, през които минават близо 250 000 души между 1944 и 1989 г.

След монументалното изследване „Концлагерът Белене 1949–1987“ публицистът и изследовател Борислав Скочев предлага още един основополагащ труд за тоталитарния терор в социалистическа България. В „Комунистическите концлагери и политически затвори в България“ той описва различните форми на изолация и репресия по време на комунизма и предоставя изчерпателна информация за политическите затвори из цяла България.

Изданието, осъществено и с участието и на фондация „Софийска платформа“, е насочено не само към академичната общност, но и към по-широката аудитория, която се стреми към задълбочено разбиране на репресивния апарат и механизмите за подчинение, внедрени от съветската политика.

Изследването на Борислав Скочев чертае карта на тоталитарната репресия: от военнопленническия лагер „Зелендол“ в Павел баня, през мракобесните „Белене“ и „Куциян“, трудово-възпитателните общежития, затворническия лагер „Брежани“, мините, кариерите и затворите в страната. Авторът систематизира детайлна информация относно местата, структурната организация и административното управление на институциите – кои са били лагерните началници; какви са били битовите условия за живот; какъв е бил съставът на лагеристите и пр. Специално внимание е отделено и на политически фигури и интелектуалци, преминали през тях.

„Комунистическите концлагери и политически затвори в България“, Борислав Скочев, корица Дамян Дамянов, издателство „Сиела“ и „Софийска платформа“, 2026

Картографиране на репресията

Картографирането на концлагерите и затворите не само очертава физическата територия на репресията и не само маркира местата на жестокост и страдание, но изучава нейния мащаб и значението ѝ за българската съдба.

Първите опити да бъдат установени и описани комунистическите концлагери и затвори в България са направени в свободния свят почти веднага след началото на съветската окупация въз основа на разказите на бивши лагеристи и затворници – бегълци от страната.

Доклад на ЦРУ от октомври 1948 г. съдържа списък на концлаге­ри, в който са Росица, Богданов дол, Куциян, Батановци и Мошино, Заград, старият затвор в Плевен и остров Св. Анастасия в Бургаския залив (място за интерниране през 20-те и 30-те години и селище Държавна сигурност към 1941 г., възможно е да е бил използван за кратко след преврата)[1]. Друг доклад от 15 април 1950 г. посочва 20 раз­лични лагера, някои от които днес разпознаваме като ТВО, други – като затворнически кариери и мини или като лагери на Трудова мобилиза­ция, а някои остават неустановени[2].

През 1947 г. въпросът за лагерите за принудителен труд в СССР е поставен от Американската федерация на труда в Икономическия и социален съвет на ООН (ECOSOC). След дълга дипломатическа битка през март 1951 г. ECOSOC и Международната организация на труда създават ad hoc комисия за принудителния труд. Докладът на комисията е завършен в края на май 1953 г., а на 17 декември 1954 г. Генералната асамблея на ООН приема резолюция №842 срещу при­нудителния труд. В доклада на комисията се казва, че в България при­нудителният труд се използва както за политическа репресия, така и за целите на икономическата политика на правителството и това ста­ва със съдебна присъда, с административна мярка или като трудова мобилизация. Но докладът не успява да даде заключение за броя на лагерите. Към доклада са приложени данни на представителите на Обединеното кралство и САЩ, на Международната конфедерация на свободните профсъюзи, Международната федерация на свободните журналисти, Международната лига за човешки права и Българския национален комитет, които добре познават различните български за­конодателни актове за принудителен труд и за създаване на трудови лагери и описват как се институционализира тази репресия. Предста­вителят на Обединеното кралство разграничава „лагери за безделни­ци“, „концентрационни лагери“, „трудово-възпитателни общежития“ и „трудови групи“. Международната федерация на свободните журна­листи представя списък с 56 лагера за принудителен труд, групирани в пет категории (селско стопанство, промишленост, строителство на железопътни линии, строителство на пътища и военни поправителни лагери), както и подробна информация за живота и условията в много от тях. Международната лига за правата на човека предоставя инфор­мация за условията на живот и труд в „някои от най-известните лаге­ри, разположени по поречието на река Дунав и достигащи до района на Добруджа“, списък на лагерите и коментари за тяхното местополо­жение, извършената работа и ролята им в стопанския живот на стра­ната. Според Международната лига за правата на човека в България има около 50 лагера за принудителен труд с най-малко 110 000 души в тях. Международната федерация на свободните журналисти смята, че най-малко 80 000 български граждани са концлагеристи[3].

Вътре в страната информация събират някои от западните посла­ници. На 24 юли 1952 г. нидерландският шарже д’афер Андре Бринк изпраща до посланика в Белград доклад за концлагерите и лагерите за принудителен труд в България, в който са отразени местоположения­та на повечето от днес известните ни концлагери, режимът, условия­та на труд, началниците, по-известните лагеристи и пр. Андре Бринк, който е израснал в България и се ползва с доверието на българските си приятели, разполага с много точна за времето си информация и не­говият доклад е един от най-достоверните[4].

От края на 1950 г. бюрата на Радио „Свободна Европа“ започват да събират от бегълци от съветските сателити в Източна Европа информация по различни теми, в това число за концентрационните лагери и затвори, въз основа на които аналитичният отдел на радио­то съставя профили на политическите затвори и лагери, различните типове концлагери и категориите лагеристи, административната ор­ганизация на лагерите и затворите, живота в тях, бараките, храната, културно-просветната дейност, оперативната работа на ДС, наказанията, по-известните политически лица сред лагеристите и затворни­ците, процедурата на освобождаване… Основаващи се на разкази и с разбираеми неточности, тези профили обрисуват една като цяло вярна картина на съдебната и административната репресия[5].

През 1979 г. емигрантската организация Българско освободител­но движение[6] публикува книгата „Затвори и наказателни лагери“ в два тома – първият за затворите, вторият за лагерите, в които е събрана подробна информация, добита от емигранти[7]. Данните за затворите са за режима, работните обекти, категориите и броя на затворници­те, началниците и надзирателите, по-известните затворници, битовите условия; публикувани са и сведения на преминали през съответния затвор. Това е доста подробна информация за затворите в страната, макар данните да са предимно за 70-те години и да има неточности, поради това, че съставителите са разполагали само със свидетелски разкази. Томът за лагерите е с много повече неточности и непълноти, поради по-голямата дистанция във времето, но съдържа ценна инфор­мация за местата, на които са принудително установявани (изселвани) и настанявани на принудителна работа хора през 70-те години.

Веднага след падането на комунистическия режим се появиха първи­те свидетелства за концлагерите. От началото на април 1990 г. всекиднев­никът на Съюза на демократичните сили вестник „Демокрация“ започна да публикува такива разкази в рубриката „Българският ГУЛАГ“. Това предизвика лавина от писма и посещения в редакцията на бивши концла­геристи или техни близки. По идея на главния редактор Йордан Васи­лев и на Жан Соломонов въз основа на тези разкази журналистите в „Демокрация“ съставиха карта на затворите и лагерите[8]. Първата карта с 58 лагера бе публикувана в бр. 43 на в. „Демокрация“ на 11 април 1990 г. А в бр. 66 от 12 май 1990 г. картата вече беше с 86 лагера.

По-късно картата, вече с черепи на местата на затворите и лаге­рите, беше използвана в предизборната агитация за първите свободни избори. Пропагандата на бившите комунисти внуши неистината, че тази карта е допринесла за загубата на изборите от демократичната опозиция, и така паметта за комунистическите репресии бе представе­на като екстремистка и реваншистка политическа злоупотреба.

През 1991 г. част от свидетелствата, публикувани в „Демокра­ция“, бяха събрани в сборника „Българският ГУЛАГ. Свидетели“[9], където също бе публикувана картата с 86 концлагера.

На 25 март 1990 г. бивши лагеристи организираха първото покло­нение на кариерата на Ловешкия концлагер. Участниците призоваха да се създаде независима комисия, която да разследва престъпленията в лагерите.

Същия ден, Благовещение, в Южния парк в София опозицион­ните групи организираха пролетен празник, на който имаше сцена, наречена „Сашо Сладура“ на убития в Ловешкия лагер през 1961 г. виртуозен цигулар и знаменит автор на вицове Александър Николов, а бивш лагерист показваше една от първите след 1990 г. карти на концлагера „Белене“.

На 28 и 29 април 1990 г. бивши лагеристи организираха първия национален събор-поклонение в Белене.

През май 1990 г. Обществено-държавната комисия за подпомагане разследването по извършени престъпления в лагерите край гр. Ловеч, Скравена и на други места, съставена от служители на МВР, бивши лагеристи и журналисти, завърши своя доклад, в който правеше опит за исторически преглед на въдворяването и на отделните концлаге­ри след 1944 г., на статистиката и на категориите лагеристи, както и схеми на ТВО с техните филиали и административно подчинение. Но поради сериозните неточности тези данни и схеми са почти неизполз­ваеми[10].

Въпреки че това е преглед само на усилията за посочване, опис­ване и класифициране на концлагерите и затворите на комунизма, не мога да не спомена Дянко и Георги Маркови[11], Петко Огойски[12] и Ва­сил Станилов[13], които събраха и публикуваха стотици свидетелства, очертаващи местата и мащаба на репресията и превърнали се в изключително ценни източници за изследователите.

В средата на 1991 г. бе публикувано и първото научно изслед­ване на системата на административната репресия в комунистическа България – „Политически опасни лица“ на Пенка Стоянова и Емил Илиев[14], едно много добро изследване, извършено на базата на публикуваните свидетелства и на достъпните към онзи момент архивни документи, във време, когато тази тема все още пораждаше болезнени емоции. Трийсет и пет години по-късно то има малка нужда от допълнения и корекции.

През 2003–2004 г. в сайта „Декомунизация“ на основата на ин­формацията от картата и свидетелствата в „Българският ГУЛАГ“, от­части по идея от картата на ГУЛАГ, създадена от руското историческо общество „Мемориал“[15], и на базата на собствени проучвания израбо­тих интегрална за типовете и периодите карта на концлагерите[16].

В изследването си за концлагера „Белене“ направих подробно проучване на структурите на политическа, административна, стопан­ска, агентурно-оперативна организация, ръководство и контрол на системата на ТВО и обща класификация на концлагерите извън тази система[17].

През 2023 г. бе издадено изследването на Емилия Маркова „Тру­дово-изправително селище Държавна сигурност „Дупница“, 1945“[18]. Посветено на ТВО „Дупница-Бобов дол“ и публикуващо документи и спомени на въдворени в този концлагер, предимно на анархисти, изследването прави и кратък исторически преглед на лагерите преди 1944 г. и по-подробно представя нормативното и организационно из­граждане на лагерната система след 1944 г.

През 2024 г. Фондация „Софийска платформа“, която от години работи по различни проекти, съхраняващи и популяризиращи исто­рията на комунистическото минало, и особено по образователни кур­сове за ученици и преподаватели, дигитални платформи и експозиции за историята на концлагера „Белене“, по идея на Деница Видолова и Борислав Димитров от Платформата, фондацията реши да създаде дигитална карта на концлагерите. Като изследовател на концлагерната система и сътрудник в някои от проектите на Софийска платформа, се заех с историческата част и тази книга е резултат на това проучване.

КОНЦЛАГЕРИ

През целия период 1944–1989 г. режимът използва различни ти­пове концлагери – места за лишаване от свобода без съд и присъда, по административен ред с решение на МВР.

Такива са местата за интерниране на временно местожителство (1944–1946), селищата Държавна сигурност (1944–1945), трудово-възпитателните общежития – ТВО (1945–1959), групите на Трудова мобилизация (1947–1950) и някои от общежитията за принудително установени на ново местожителство (1964–1977, 1984–1987), както и лагерите извън закона, създавани без законово основание, в секрет­ност, без регламент и контрол в периода 1944–1962 г.

През първите няколко години на режима тези места за интернира­не имат обичайните характеристики на концлагерите на „извънредна­та държава“ за изолация на рискови групи от населението в моменти на война или вътрешен конфликт, или на концлагерите на класическа­та диктатура, които трябва да всеят страх и наказателно или преван­тивно да изолират и репресират политически противници или лица, които властта определя като антисоциални елементи.

Но още от 1944 г. комунистическите концлагери, наред с тази си характеристика, се отличават същностно от военновременните или диктаторските по тоталитарните си задачи и средства и по това, че няма част от обществото, която да не подлежи на въдворяване, когато е станала „обективен враг“ (по понятието на Хана Аренд) в поредната репресивна кампания. В българския случай комунистическите концлагери обслужват подчиняването на България на Москва и процеса на радикална трансформация на страната ни към тоталитарна държава, към тоталитарно атомизирано общество и към обезличен и унифици­ран „социалистически човек“.

* * *
Този справочник дава основни сведения за различните концла­герни форми и за конкретните концлагери.

Белите петна, които остават, са за периода от септември 1944 г. до края на 1946 г. Тоест за времето, когато административната репресия все още не е институционализирана със създаването на цен­трални структури в МВР за административно-стопанско ръководство и контрол на ТВО и ръководство на агентурната работа в тях и с при­емането на Закона за трудово мобилизиране на безделниците и праз­носкитащите.

Сигурно е имало и други освен посочените тук незаконни и тайни лагери през първите месеци на съветската окупация, за които до нас не е достигнала информация, тъй като за тях не е била изготвяна как­вато и да е документация[19].

Най-вероятно не знаем и за всички места за групово установя­ване на временно местожителство и принудителна работа през тези години и за броя на преминалите през тях, тъй като въдворяването по тази мярка е ставало не само с министерска заповед, но и със заповеди на областни и дори околийски началници на МВР.

Справочникът е непълен и по отношение на становете и групи­те на Трудова мобилизация, за които няма документална информация поради големия им брой из цялата страна, главно в различни ТКЗС-та с малък брой мобилизирани, и поради импровизираното насочване на работна сила.

Тук не са отразени някои от местата, отбелязани на картата в „Българският ГУЛАГ“, за които няма документи или свидетелства (за включването им в картата е имало свидетелства, но те не са били публикувани в сборника и днес не разполагаме с тях), за които няма данни съответното място да е имало режим от концлагерен тип или то е било затворнически обект или военнонаказателна част. Такива са Милчина лъка (общежитие за изселени жени през 70-те години); Бахтино и Косово поле в Северозападна България (няма селища с такива имена); Рупци и Пелишат, Плевенско; Овча могила, Свищов­ско; Долапите, Русенско; Раждавец (вероятно кариера „Ръждавец“, Ботевградско); Видима, Ловешко; Бухово, Софийско (вероятно ура­новата мина); Бяла вода, Пернишко (Бела вода, дн. квартал на Пер­ник); Грамада (вероятно с. Грамада, Горноджумайско, дн. квартал на Благоевград); Пирин (обозначено на картата на мястото на село Пи­рин, Санданско); Асенец, Чепеларско; Без име, обозначено в района на Пампорово; Черноконево (дн. квартал на Димитровград, вероятно място за интерниране през 1945 г. заедно със съседното Марийно); Дебелт, Бургаско (дисциплинарна рота, по-късно затворническо об­щежитие към Бургаския затвор); Тенево, Ямболско; Гурково, Старо­загорско (общежитие за изселени през 70-те години); Сливен кариера­та; Българово, Бургаско (външен обект на Бургаския затвор); Айтос; Горна Оряховица; Чернево, Варненско (дисциплинарен батальон); Върбак, Шуменско; Янчова поляна, Варненско (вероятно кариера към Варненския затвор); Бръшлян, Добричко (може би Бръшлен, Русен­ско); Рогозина, Добричко (място за изселване през 60-те); Тръстика (обозначено в Дуловско); Подлес и Ген. Зафирово, Главинишко (ра­ботни обекти и биваци на ТВО „Ножарево“); Калимок, Тутраканско (вероятно е идентично с Бръшлен).

През 1949–1955 г. югославски политемигранти, част от тях бълга­ри от Западните покрайнини и Македония, подозирани и разследвани като агенти на УДБА, са изпращани на местожителство и на работа в ДЗС „Ст. Караджа“ и ДЗС „Оброчище“, Балчишко, и в мина „Твърди­ца“, Старозагорско. При неуспешни опити да напуснат тези места и да се завърнат нелегално в Югославия, са били въдворявани в ТВО. Но няма данни това да са били места с концлагерен режим. (В „Затвори и наказателни лагери“, кн. 2, е описан лагер за югославски емигранти във Варна, но не намерих документи за съществуването му.)

Най-съществената празнота в знанието ни е каква точно част от принудителния труд по силата на гражданската мобилизация и воен­ното повикване на временно военно обучение е използвана с чисто възстановителни и строителни задачи и каква – за политическа репре­сия и изолация. Знаем, че тази мобилизация е използвана за арестите на държавното и военното ръководство веднага след 9.09.1944 г.[20] и за чистките в силовите ведомства и администрацията[21]. Но не знаем достатъчно за биваците, работните обекти и ограничителния режим при този принудителен труд. Но дори и при тези неясноти, съдейки от доклади на ръководството на МВР за политическата репресия, това е най-масовата нейна форма през първата година след преврата и съветската окупация.

В изследването си за т.нар. Народен съд, „Българската гилоти­на“, Поля Мешкова и Диню Шарланов цитират информация на ми­нистъра на вътрешните работи Антон Югов, дадена на заседание на Политбюро през декември 1944 г., че изпратените в лагери[22] и на принудителна работа възлизат на 37 347 души, като голяма част от тях са членовете на семействата и близки на подведените за съдене от Народния съд лица; тази мярка е необходима, за да се изолират „фашистите от народа, който желае да се труди спокойно“. Мешкова и Шарланов цитират и доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП (к) с данни, че от септември 1944 г. до май 1945 г. през лагерите и т.нар. трудови групи са преминали 184 360 души. Според авторите след приключването на Народния съд много от задържаните лица са изпратени в трудови лагери или трудови групи, чийто брой е дости­гал до 197[23].

От 9.09.1944 г. до края на 1945 г. са интернирани в ТВО и селища ДС 4161 души, а на принудително местожителство – 592 души[24]. Това означава, че останалите поне 180 000 души, отразени в сведението от май 1945 г. (не знаем с колко са се увеличили до края на годината), са били мобилизирани за принудителен труд.

На 19 април 1945 г. Георги Димитров с радиограма от Москва нарежда на Трайчо Костов „семействата и близките на екзекути­раните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи“ да бъдат изселени, а „част от тях да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения на хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля. Интересите на държавната безопасност трябва да бъдат неотменим закон“[25]. Същия ден Г. Димитров нарежда на Костов столицата и другите гра­дове да бъдат очистени от „безделници, пройдохи, проститутки и су­теньори“, като се мобилизира цялата общественост и комитетите на ОФ и се създадат специални трудови лагери[26].

С 14-о ПМС, протокол №74 от 27 април 1945 г. се разрешава на Министерство на земеделието и държавните имоти в съгласие с Ми­нистерство на войната да използва до 30 000 души, военно повикани и граждански мобилизирани, за работа по мероприятията на дирекциите на водите, горите и лова, земеделието, скотовъдството и земеделското образование при Министерство на земеделието.

С 16-о ПМС, същия протокол от 27 април 1945 г., се одобрява да бъдат повикани на военно обучение (мобилизирани) 25 000 души трудови работници, годни за тежък физически труд, за направа на нови жп линии и пътища. Броят на необходимите работници, датата и мястото на явяване се определят от Министерството на обществени­те сгради, пътищата и благоустройството – отдел „Временна трудова повинност“, а повикването се прави от Министерството на войната по искания на въпросния отдел. Техническото ръководство, издръжка, обзавеждане с бараки, брезенти, кухненска посуда, парични възнаграждения и пр. се поема от дирекция „Пътища“ и „Нови жп линии“. По отношение на храна, парично възнаграждение, дисциплинарно от­ношение и пр. мобилизираните се третират наравно с трудовите войници.

Мобилизираните 25 000 души трябва да се разпределят така: 3100 души за нови жп линии: Крупник–Кулата – 2000 души; София–Пер­ник – 300; Макоцево–Сопот – 200; Момчилград–Подкова – 200; Бан­ско–Добринище – 200; Пловдив–Скутаре – 100; Сомовит–Никопол – 100. За пътища 22 400: София–Своге–Лакатник – 800 души; Пеще­ра–Батак–Доспат, между Картала и Доспат – 500; Каварна–Спасово – 1000; Лъджене–Сърница (селище Картала) – 500; Малко Търно­во–Царево – 500; Сливен–Ичера – 400; Млекарево–Ковачево–с. Градец–с. Мъдреци от шосето Нова Загора–с. Градец–с. Младиново – 200; Нова Загора–Симеоновград (Раднево–Любеново) – 150; Харман­ли–Свиленград – 200; вр. Стража баир–вр. Босна–с. Звездец–Малко Търново – 200; София–Карлово–Бургас, между Божидар (дн. Рози­но)–Клисура – 500; София–Самоков–Неврокоп – 200; Бургас–Варна, между ст. Орехово–Камчия – 500; София–Чурек–Варна, км. 140–170 – 600; София–Пловдив–Хасково – 600; Роман–Калугерово–Правец – 200; София–Пожарево–Брезник – 400; Радуил–Чамкория – 300; Копривщица–Стрелча – 300; Трън–Пенкьовци–Дивля – 300; Бресте–Тлачене–Гор. Бешовица–Бресте – 200; Кнежа–Гостиля–Видин–Оре­хово–Русе и Галово–Ставерци – 200; Александрово–Рабиша – 200; Глашатай–Стеврек – 200; Плевен–Троян–Кърнаре, между Троян и во­додела – 200; гара Асеново–Царево–Градище–Морава – 200; Яблани­ца–Гложене–Тетевен–Рибарица – 200; Ловеч–Баховица–Николаево – 200; Добрич–Генерал Тошево–границата – 200; Пчеларово–Красен – 200; Силистра–Добрич–Балчик – 200; Варна–Каварна–Блатница – 200; Спасово–Блатница – 200; Тервел–Алеково и Тервел–Княжево – 200; Русе–Тутракан – 200; Нови пазар–Дулово – 300; Силистра–Дулово–Шумен – 200; Тутракан–Белица и Тутракан–Силистра – 200; (Бургас–Никопол)–Медна мина–Росен баир – 200; Елхово–Малък манастир – 200; (Елхово–Княжево)–за кариерата Гранитово – 300; Шумен–Карнобат – 400; Несебър–Обзор и Бургас–Варна – 200; (Со­фия–Бургас)–Бяла паланка–мините – 200; (Ямбол–Гълъбница)–Нова Загора – 400; (Ямбол–Елхово)–Маломир–Крумово – 200; (Момчил­град)–Рудница–(Крумовград) – 200; Хасково–Кърджали – 200; Плов­див–Хасково – 200; Елена–Твърдица – 200; Хасково–Малово–Ко­рен – 200; Свиленград–Младиново – 200; Кърджали–Ардино – 400; (Ардино)–Стоянов мост–Давидково–Загражден – 200; Стара Заго­ра–Тополовград–Раднево – 150; Полатово–Девин – 200; Пазарджик–Мухово–Петрич – 200; Стрелча–Копривщица – 200; (София)–Горна Джумая–Кулата – 600; Петрич–Струмица – 300; Пещера–Батак–Нова махала – 200; Горна Джумая–Бистрица – 200; Симитли–Разлог – 200; Разлог–Неврокоп – 400; кариера „Витош“, с. Мърчаево – 200; Плов­див–Чепеларе, км 50–85 – 400; Пещера–Батак–Доспат, между Пеще­ра–Батак – 200; г.п. 7–с. Углярци – 200; Негованци–Жедна–Бобовдол – 300; Извор–Житуша–Жедна–Кондофрей–Гълъбник – 300; Кюстен­дил–Рахово–Ново село – 200; Горановци–Полетинци – 200; Севли­ево–Стоките – 200; Самоводене–Хотница – 200; Кюстендил–Кадин мост–Църварица – 100; Етрополе–Стъргел – 200; Раковски–Брод–Симеоновград – 100; (Враня стена–Дивля)–Г. Врабча–Мурна – 100; Годеч–Комщица – 150; Годеч–Гинци – 150; Габрово–Зелено дърво–Узана – 200; Шумен–Преслав – 200[27].

През май Трайчо Костов докладва на Димитров, че „безделниците са трудово мобилизирани, проститутките – събрани в специални стопанства и общежития, а вражеската агентура, разпространители на слухове с вра­жеска пропаганда, са изпратени в трудововъзпитателни лагери“[28].

На 3 юли 1947 г. Политбюро обсъжда предстоящите избори. Една от мерките за постигането на предварително определените изборни резултати в решението им с №43, протокол №67, е вътрешният ми­нистър Югов „да влезе във връзка с военните и да проучи въпроса за мобилизиране на безделниците и да докладва за това пред Политбю­ро“.

На същото заседание Цола Драгойчева съобщава, че помощник-командирът на Трудови войски ѝ е съобщил, че мобилизираните от Министерство на благоустройството 40 000 трудоваци „работят при непоносими условия – голи, гладни, със собствено облекло“. Тя нас-тоява „да се оправи тая работа, защото тези трудоваци заедно със се­мействата си са сигурни 100 000 гласа против ОФ“.

На заседание на 23 юли 1945 г. Секретариатът на ЦК на БКП (присъстват Трайчо Костов, Вълко Червенков, Георги Дамянов, Ан­тон Югов, Руси Христозов и ген. Иван Кинов) с 1-во решение, про­токол № 3, решава заповедта за мобилизирането на 440 „софийски безделници“ да остане в сила и да се проведе. А с решение № 2 Секре­тариатът решава „предвид тежкото положение на около 40 000 селяни и работници, мобилизирани да работят за отводняване на блата и др.“, да се разгласи, че „комунистите са против откъсването на селяни и работници от производството и повикването им на ангарийна работа при непоносими трудови условия по ведомствата на министерствата на благоустройството и земеделието“ и да се отмени постановление ПМС №14, протокол №74 от 27 април 1945 г.[29]

За политическия характер на мобилизацията говори както пред­приемането ѝ като предизборна мярка и квалификацията „безделни­ци“, така и това, че тя става по списъци, изготвени от Дирекция на на­родната милиция – Административен отдел и представени от ДНМ на Щаба на войската, а съставът на комисията, която трябва да провери дали има неправилно повикани и в бъдеще да проверява „списъците на безделниците“, представяни от ДНМ, включва главен инспектор от ДНМ. Показателен детайл е, че първият списък за мобилизирането на тези 440 „софийски безделници“ всъщност е бил за въдворяване в ТВО, но погрешно бил изпратен от главен инспектор Ангел Цанев в Щаба на войската като списък за мобилизация.

За първата група от 440 мобилизирани „софийски безделници“ знаем единствено това, че се намират в Свищов към 23 юли 1945 г., когато за там заминава комисията, натоварена от Секретариата на ЦК на БКП да провери и евентуално освободи неправилно мобилизираните и състояща се от представител на Министерство на войната, представител на Дирекция на народната милиция – главен инспектор, и лекар.

С 1-во ПМС, протокол №169/8.11.1945 г. на основание чл. 156 от Правилника за гражданската мобилизация и демобилизация, обн. ДВ, бр. 19/27.01.1941 г., се обявява обща демобилизация на всички мобилизирани или милитаризирани по който и да е акт лица, считано от 20 ноември 1945 г. (С 2-ро ПМС от същия протокол се отменя На­редбата-закон за обявяване на Царство България във военно положе­ние.) Самият Закон за гражданската мобилизация е отменен от Закона за трудово-стопанската мобилизация, приет на 11 февруари 1948 г., обн. ДВ, бр. 50 от 2 март 1948 г. Но преди това този вид репресия е продължен с приемането на Закона за трудово мобилизиране на без­делници и празноскитащи, приет на 8 август 1946 г., обн. ДВ, бр. №198/30.08.1946 г.[30]

[1] https://www.cia.gov/readingroom/docs/CIA-RDP82-00457R001900720005-1.pdf.
[2] https://www.cia.gov/readingroom/docs/CIA-RDP80-00809A000600320415-5.pdf.
[3] UN. Ad Hoc Committee on Forced Labour. Report of the Ad hoc Committee on Forced Labour. Geneva: UN, 1953 https://digitallibrary.un.org/record/793975?ln=en&v=pdf.
[4] Brink, A. M. E. Les camps de concentration et le travail forcé en Bulgarie, rapport 650/312, Sofia 24.07.1952. Nationaal Archief, Den Haag, Nederlands Gezantschap en Consulaten in Bulgarije, nummer toegang 2.05.79, inventarisnummer 912.
[5] Например в профил на концентрационните лагери с крайна дата на наблюдение март 1953 г., но очевидно със сведения отпреди 1950 г., са изброени следните лагери и брой на лагеристите: Видин – ?, Лом – 500, Белоградчик – 300, Оряхово – ?, Гиген – 5000, Чомаковци – 6000, Плевен – ?, Белене – 10 000, Русе – ?, Тутракан – 11 500, Силистра – 200, Добрич – без данни, Димитрово – 400, Мошино, близо до Димитрово – 2000, Княжево – 500, Емиградски дол, неизвестно местоположение близо до София – ?, Ку­рило – 1000, Троян – 1500, Росица – 2700, не се чете – ?, Николаево – 500, Сливен – 4000, Бургас – ?, Св. Анастасия – ?, Пловдив – ?, Асеновград – ?, Димитровград – 600, Кърджали – ?. (Concentration Camps, 1953-05-13; HU OSA 300-1-2:23/655; Information Items; General Records; Records of Radio Free Europe/Radio Liberty Research Institute; Vera and Donald Blinken Open Society Archives at Central European University, Budapest.)
[6] Българско освободително движение с председател Ценко Барев е емигрантска организация на дейци на БЗНС в Европа, създадена през 1975 г. след смъртта на Г. М. Димитров и западането на ръко­водения от него Български национален комитет.
[7] Затвори и наказателни лагери. Кн. 1 и кн. 2. Париж: Българско освободително движение, 1979.
[8] Жан Соломонов, един от съставителите на „Българският ГУЛАГ“, разказва тази част от исто­рията на вестника в писмо до Даниела Горчева. „Приятели от колегията ме поканиха в първия екип на новосъздадения вестник „Демокрация“ с главен редактор Йордан Василев. Първият свободен вестник! Имах вече професионалната закалка на три вестника: „Вечерни новини“, „Народна култура“ и „Софийски вести“, затова Данчо ми предложи поста на наблюдаващ. Тоест зам.-главен, но правех всичко. Даже помагах да търкалят ролите хартия в печатницата. Никой от нас не броеше нито работните часове, нито нищо. Вестникът имаше едно ядро хора, които работехме като под наркоза. Никога, нито преди, нито след това, не съм изпитвал такъв устрем. Вярвахме, че правим революция. Всеки на своето място. Го­дината беше 1990. Предстояха избори и сградата на СДС се тресеше от ентусиазъм и уви, често и от дилетантски пламък, но всички бяхме щастливи. И не само ние. След падането на Тодор Живков и пос­ледвалото охлабване на режима (демонстрации, митинги и пр.) хората, които години наред бяха живели затворени в животинския си страх за самосъхранение, започнаха да идват във вестника и да разказват за преживелиците си. Така се появиха и първите бивши концлагеристи. Един, двама, трима… Редактирах и публикувахме първите спомени. След три-четири публикации пощата ни засипа с писма, а посетителите ни нямаха чет. Помолих Данчо да ми даде една малка стаичка от редакционните и две момичета за помощ. Уви, не помня имената им. После дойде и Екатерина Бончева, след нея – Свилен Пътов, мир на праха му. Той беше родом от района на Белене и ни донесе безценна информация за лагера там. Постъпка, за която плати с живота си. Но сега-засега проблемът ни беше обработката на информацията. Накрая прибрах папката с информацията (припомням, че тогава не бях и виждал компютър, а и нямахме), та намерих една географска карта на България и когато някои дойдеше да каже: „Аз бях на лагер тук“, просто го молехме да постави байраче и кръст на това място. Периодически публикувахме картата с новите лагери и по някой кратък спомен. Бързам веднага да кажа, че това не са били лагери от типа на „Белене“, от типа на познатите ни от ГУЛАГ или немските. Често това са били големи ферми, в които са били наблъскани по стотина човека за различен срок. След време предложих на Данчо да издадем всички останали ни спомени в отделна книга, защото се задъхвахме от непубликувани текстове. За щастие, той прие веднага. Тогава се обърнахме към Едвин Сугарев, който единствен беше издавал книга. Работихме у тях и там под негов надзор сглобихме колите на книгата, за да може да отиде в печатницата. Една моя позната, Галина Генчева, направи и корицата и книгата стана факт. Излезе на хартия на вестника.“
[9] Българският ГУЛАГ. Свидетели. Сборник от документални разкази за концлагерите в Бълга­рия. Състав. Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон. София: В. „Демокрация“, 1991.
[10] АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 23, оп. 1.
[11] През 1990 г. братята Дянко и Георги Маркови създават съюз „Истина“, чиято цел е да събере свидетелства за политическия терор и репресии в България по време на комунистическото управление. Това става чрез анкети, попълвани от репресирани или техни близки и събирани от мрежата от мест­ни организации на съюза. Тези анкети са предимно за избитите без съд и присъда в първите месеци на съветската окупация, но и за последвалите репресии, в това число за политически затворници и за въдворените в концлагери и дори в отделни случаи – в съветския ГУЛАГ. Такива свидетелски разкази са публикувани във вестник „Истина“, издаван от съюза от 1992 г. Днес архивът на съюза е предаден в ЦДА като ф. 1471.
[12] През 1995 г. Петко Огойски издава първите две книги на своите „Записки за българските стра­дания 1944–1989 г.“, чието начало поставя през 1951 г. със записките си от Шуменския затвор и в следва­щите десетилетия допълва информацията при срещите си със съзатворници. Историите на стотици хора представят различните форми на тоталитарната репресия, в това число политическите затвори и лагери.
[13] През 1991 г. започва да излиза създаденият от писателя Васил Станилов вестник „Анти“. В него са публикувани стотици лични свидетелства за комунистическите репресии, от които Станилов и него­вите колеги Надежда Искрова, Пенка Ватова, Илияна Щилиянова и писателят Христо Троански съставят четиритомника „Писахме да се знае“, като третият том е за лагерите и затворите (Адът. Лагерите и затворите. София: Работилница за книжнина „Васил Станилов“, 2007) и заедно с „Българският ГУЛАГ“ е основен източник на свидетелства. Трябва да се отбележи и името на Светозар Дърваров, сам бивш лагерист, който наред с лични разкази и интервюта публикува в сборника няколко мартиролога „Жертви на Българския ГУЛАГ“.
[14] Стоянова, Пенка; Илиев, Емил. Политически опасни лица. Въдворявания, трудова мобилиза­ция, изселвания в България след 1944 г. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1991.
[15] old.memo.ru/history/nkvd/gulag/maps/ussri.htm, съст. С. Сигачьов и С. Кошел, 1999–2004 г. на базата на справочника „Система исправительно-трудовых лагерей в СССР“, издаден от НИПЦ „Мемо­риал“ (Москва) през 1998 г.
[16] www.decommunizatiоп.org/Communism/Bulgaria/MapCamps.htm.
[17] Скочев, Борислав. Концлагерът „Белене“ 1949–1987. София: Сиела, 2017.
[18] Маркова, Емилия. Трудово-изправително селище Държавна сигурност „Дупница“, 1945. Со­фия: 2023.
[19] Троянското околийско управление на МВР докладва на 29 януари 1945 г., че лицата от „разкри­ти организирани фашистки конспирации изправяме пред народния съд или изпращаме на принудителна работа в открития за тая цел трудов лагер“. ТВО „Росица“, в което са въдворявани лица от този регион, е открито през февруари 1945 г., така че това може да е временен местен лагер или „Росица“ да е същест­вувал преди формалното му откриване, както и ТВО „Бошуля“. (АМВР, ф. 37, оп. 1, а.е. 146.)
[20] Арестите на министрите, народните представители, офицерите и пр. лица след 9 септември са извършени по 1-во ПМС, протокол №177 бис от 12 септември 1944 г., на основание чл. 31 от Закона за гражданската мобилизация, обн. ДВ, бр. 100 от 4 май 1940 г. („Мерките за опазване на народа от духовно и материално увреждане се вземат от Министерския съвет и се привеждат в изпълнение от органите и по реда, посочен от същия съвет“).
[21] Веднага след преврата на 9 септември 1944 г. голяма част от бившите полицаи, чиновници и други длъжностни лица, заемали държавни, държавно-автономни, общински и обществени служби, са военно повикани за временно военно обучение или граждански мобилизирани (по-късно много от тях са задържани за процесите на т.нар. Народен съд). За да може мобилизираните да бъдат уволнени, на 13 октомври 1944 г. правителството приема Наредба-закон за изменение и допълнение на чл. 30 ал. II от За­кона за гражданската мобилизация и второ предложение на чл. 177 от Закона за военните сили, обн. ДВ, бр. 258 от 21.11.1944 г., с което тези членове, които са гарантирали запазването на служебните постове на мобилизираните, не се прилагат по отношение на лицата, назначени преди 9.09.1944 г. Това става по искане на министъра на вътрешните работи Антон Югов, който се мотивира с решението на правител­ството на ОФ за „прочистване на държавния апарат от фашистите“.
[22] ТВО все още не са организирани, съществуват селищата държавна сигурност.
[23] Мешкова, Поля, Шарланов, Диню. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. София: Агенция „Демокрация“, 1994.
[24] Според Сведение за въдворените в ТВО и на нови местожителства от 9 септември 1944 г. до 28 декември 1945 г. са били въдворени в ТВО 2959 души по линия на ДС, 381 от Криминален отдел, 76 от Стопански отдел и 183 жени от Административен отдел, 245 души от Цанковия корпус и 317 белоемигранти; въдворени на ново местожителство са били 326 членове на семейства на осъдени от т.нар. Наро­ден съд и други 266 души (АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 23, оп. 1, а.е. 148). А според по-ранно сведение на директора на Народната милиция Руси Христозов до СКК от 9 септември 1944 г. до 23 април 1945 г. са въдворени в ТВО и в лагера Зелен дол 2754 души (АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 1, а.е. 59).
[25] ЦДА, ф. 1Б, ф. 7, а.е. 302.
[26] ЦДА, ф. 1Б, ф. 7, а.е. 303.
[27] Най-вероятно за един от тези обекти разказва Николай Гетов, изпратен на 19 юни 1945 г. под конвой от София за Генерал Тошево, където са събрани близо 2000 образовани градски хора и са раз­пределени в селата Генерал Тошево и Присад. Поставени са под командването на офицери от 16-и погра­ничен участък (Варна) и работят по изграждането на път Генерал Тошево–Балчик – ломене на каменни късове по 50 кг, норма 2 кубика камъни; работа и през нощта до изпълнение на нормата. (Гетов, Нико­лай. Конюшня за 100 коня или за 2000 човека. – В: Българският ГУЛАГ…)
[28] Мешкова, Поля, Шарланов, Диню. Българската гилотина…
[29] ЦДА, ф. 1Б, оп. 8, а.е. 9.
[30] Веднага след изборите на 18 ноември 1945 г. една от директивите на Г. Димитров до кому­нистическото ръководство е: „Градовете, особено София, са наводнени с безделници, паразити, които внасят корупция, получават средства от чужди агентури, развращават младежта и заемат жилищна площ на работници и служащи, които няма къде да спят. Трябва да се бие тревога: такива хора, които не се занимават с обществено полезен труд в производството, администрацията, училищата и пр., ако са рабо­тоспособни и здрави, нямат място в градовете, да се вземат сериозни мерки за очистването им. Но преди Югов да предприеме подобни мерки, трябва да се направи необходимата политическа и психологическа подготовка за подобни мероприятия. Такива мероприятия ще бъдат подкрепени от огромното болшин­ство от народа и даже опозиционерите ще бъдат принудени да мълчат“ (ЦДА, ф. 1Б, оп. 8, а.е. 9).