0
2728

Комфортът на егото

Наскоро излезе книгата „Диалози” на Ивайло [Noisy] Цветков, в която е поместен и диалог с мен от 2018 година. Доста време е изтекло оттогава, почти бях забравила какво съм казала, но попаднах на една своя мисъл, на която се спрях, замислих се и ми се поиска да я продължа и развия.

„За един човек, зазидал се в своя егоизъм, суета и комфорт, се оказва много по-трудно да живее в съвременния свят, отколкото човек, отворил се към другите, участник в общност – на приятели, на колеги, на църквата. Това е и първото, най-болезнено разчупване на самозазиждането – на първо място да помислиш за другия, а не за себе си. Това е рефлекс, който се създава в продължение на дълго време. Защото индивидуалният свят остава несподелен, затова той е и студен, и неуютен, и еднообразен, и в крайна сметка отегчително скучен. Индивидуалният свят не може да придобие онази пълнота, за която човек е призван, ако остане сам за себе си. Индивидуалният свят непременно трябва да е населен с много хора, с много интереси, с неизчерпаемо любопитство към другия.”

Думата, която провокира съзнанието ми, е „зазидал”. Това означава не просто човек да се самолиши от свобода. Много по-страшно – да изгради около себе си каменен зид, от който да не може да излезе, дори ако някой ден почувства порив към свобода. А човекът е сътворен да бъде свободен, поривът за свобода е базов инстинкт. Поривът към свобода е непрестанен, защото свободата няма предел. И тук интересното – човекът е свободен, когато е сред другите, и е несвободен, когато е сам, „зазидан”. Само изглежда парадоксално. Да речем, че човек може да бъде свободен и когато е сам, ала тогава няма какво да прави със свободата си, тя му е безполезна. Все едно Робинзон Крузо да беше намерил златно съкровище на самотния остров. Истинското съкровище за него е Петкан.

Наказанието, което човечеството е измислило на извършилите престъпление, е затваряне в затвор, „зазиждане”. Най-важното, което прави човек, затворен в килия, е да брои дните, когато ще излезе от нея. А всички престъпления, за които биват съдени хората, се свеждат до едно – зло, причинено на друг човек. Не те осъждат, ако направиш зло на самия себе си.

Но след като истинска свобода има само когато е споделена с другите, откъде се пораждат индивидуализмът и неговата патология – егоизмът? Откъде се появява илюзията, че индивидуализмът създава комфорт? Бих я сравнила с илюзията, че слънцето се върти около земята. Антропоцентризмът е в основата на геоцентричната теория.

Тази астрономическа илюзия се оборва чрез елементарни астрономически познания. Социалната илюзия за щастливата самота може да бъде оборена, като я доведем до нейния абсурд.

Ако не искаш да споделяш живота си с другите хора, изолирай се от тях, но се изолирай напълно. Не си купувай хляб от магазина. Сам си сей пшеница, сам си жъни нивата, сам си меси и печи хляба. Не карай кола, произведена от други, направи си сам. Не я зареждай с бензин, добит от други, изкопай си нефтен кладенец. Не ходи на училище, където други да те учат на знания.

Също и със забавленията – забавлявай се сам. Никаква телевизия, никакви компютри – сам ще си създаваш развлекателни, информационни и образователни програми. Но и телевизора и компютъра също сам ще си направиш.

Интересно става и в изкуството. Сам ще трябва да си пишеш пиеси или опери и сам да си ги изпълняваш. И всички те трябва да бъдат с един единствен герой. Същото се отнася и за романите – ще си пишеш романи сам за себе си, в които единственият герой ще пътува по света, ще броди по морета и океани, но няма да среща никого по широкия свят, няма да има конфликти, но няма да има и приятелства. Няма да има убийства, кражби и измами. Пълна идилия. Безметежно щастие. Като напишеш и прочетеш първия си роман, може би ще ти се прииска да напишеш още един. Сюжетът малко ще се повтаря, но най-важното е, че ще се наслаждаваш на същото безметежно щастие. И няма да има никой, който да ти го отнеме.

Няма съмнение, че булшитът става официален език, новият новговор. Защо не! Кой ще ти определя как да говориш и какво да казваш! Отпадат всякакви граници пред свободата на изразяване. Свободата е безмерна, безгранична и безконтролна.

И да не забравяме – човек нито за миг не трябва да проявява недоволство. След като си сам, няма кой друг да ти е виновен за нищо, а щом няма виновен, не може да има и нещастие. Потапянето в пълното щастие трябва да е цялостно, непоколебимо и всеотдайно. Това е най-сигурният начин да бъде веднъж завинаги отхвърлен светът, в който другите са виновни за всичко, всяко нещастие произлиза от другите, другите ти мислят само лошото и ти трябва да си постоянно нащрек, да се браниш, да се бориш и да страдаш.

Най-важното е, че в тази идилия няма да има политици. Всеки ще си създаде система, каквато му е на сърце, и когато открие в нея и най-малкото несъвършенство, ще може да си я променя и усъвършенства. Ще бъдат изкоренени издъно и веднъж завинаги всички недъзи и язви на общественото живеене – няма да има корупция, популизъм, експлоатация – нима е възможно сам себе си да подвеждаш, корумпираш и експлоатираш. Сегашното състояние – да се гневиш на политиците, които сам си избрал било с машини, било с хартиени бюлетини, ще бъде премахнато с един замах и заменено с универсалната демокрация, при която всеки сам за себе си е и законодателна, и изпълнителна, и съдебна власт. И цялата власт произтича от него и принадлежи на него. Това ще е система, съчетаваща свойствата на абсолютизма, демокрацията, диктатурата и комунизма, които ще доминират в зависимост от настроението в момента. А международно положение няма да съществува.

Журналистиката също изчезва като професия, ние и без това на журналистите гледаме с подозрение. Изчезва обаче и футболът, няма как, искат се и жертви. За сметка на това ще се развиват индивидуалните спортове, всеки ще се състезава сам със себе си и като се има предвид, че няма да има съдии, постиженията ще нарастват. Но лошото е, че няма да има спортни журналисти, които да ги отразяват.

Някои хора си живеят в подобен щастлив свят, макар да не са разгърнали докрай целия му потенциал.

Ако на други такава прекалена идилия не им допада, не е нужно да вдигат революция, за да я свалят – достатъчно е да се сетят за откритието на Коперник, че слънцето не се върти около земята. Има и други закони, които също са за предпочитане пред описаната идилия.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКнига за Васил Димитров
Следваща статияНеготовност на Запада