„Детето от Калиманица, подирило в своите спомени конете, среща вместо тях така често белите вълци. Тези апокалиптични бели вълци препускат из Радичковите земи и сеят вълчата ябълка, която задушава всичко.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.
Сигурно нито един български писател, било от селото, било от града, не притежава тази страхотна способност да съединява въображение и спомени. Йордан Радичков ми прилича на каруцар, който препуска в най-луд бяг каруцата си и задминава по пътя мотори, автомобили, самолети, защото единият кон, конят на въображението, зарежда с нестихваща енергия другия кон, конят на спомените, който пък му връща енергията удвоена. Това е чудно авторско перпетуум-мобиле и неговата последна проява е новелата „Спомени за коне“.
Не е често явление човек да бъде завладян, а кáмо ли развълнуван от съвременна българска литература. Сушата, която години наред опустошава страниците на книги, списания и вестници, която превръща разните театрални прегледи в паради на нищетата и оставя след себе си инатчийското съществуване на магарешките тръни и пустинните бурени, е особено жестока спрямо цветята. И като че тази суша не дава никаква надежда, че някъде, в закрита падина, под сянката на отдавна изгнил дънер живее едничкият представител на красотата в пустинния свят.
Но аз не искам да съдя за големите литературни достойнства на новелата на Йордан Радичков през контраста между нея и нищото, което я заобикаля. Дори при най-пълнокръвен, истински литературен живот, дори при конкуренцията на истински писатели тази новела пак би изпъквала със самородната си красота. Чел съм почти всичко публикувано от Радичков. Чел съм го с удоволствие и възхищение и съм от ония, които смятат „Последно лято“ за една от най-хубавите новели, написани някога у нас. Бях в тълпата, тичаща подир сянката на „Балона“, „Верблюда“ ми се яви насън, а „Суматоха“ ме завладя толкова, че бях готов да слушам приказката за лисицата и рибата не тринадесет, а сто и тринадесет пъти. И сега „Спомени за коне“ идват да ме отведат отново в Берковското царство на Йордан Радичков. Всичко това ми е отдавна познато – и хората, и дрехите, и природата, и животните, и думите, и жестовете. Всичко това го знам. То не крие никаква екзотична тайна за мен, нито ми създава оня наивен етнографски интерес, който имат литературните критици-селяни от Източна България към глинения цвят и характерното своеобразие на западнобългарското село. Онова, което ме води през страниците на тази последна новела на Йордан Радичков, това е самият той. Някога, когато Максим Горки бил в Италия, той чул, че Фьодор Шаляпин щял да пее в местната опера. Горки веднага му писал, че иска да дойде да го чуе. Ала Шаляпин му отговорил, че партията, която щял да пее, не била по вкуса му и въобще представлението нямало да бъде нищо особено. На това Горки писал: „Драги, Федя, аз ще дойда да те слушам, та ако ще цяла нощ да пееш само „Господи, помилуй!“.
Сигурен съм, че с удоволствие бих прочел една новела на Радичков само от „Господи, помилуй“. Човек не бива да си обяснява магиите, защото всичкият им смисъл е в тяхната необяснимост.
Никой друг в нашата литература не е насищал и пренасищал страниците си с такива тълпи от образи. Никой друг в нашата литература не е рисувал по-картинно, по-силно, по-всеобхватно и по-точно българското село, българската земя, сегашната и вечната.
Магията започва от момента, когато едно момче броди из предвоенна Калиманица и очите му поемат цялото движение на живота около него, като че този живот съществува само за да бъде видян от това момче, и то съществува само за да види този живот. Тъкмо виждането на лицата и гласовете на хората, на лицата и гласовете на птиците и животните, на лицата и гласовете на къщите и дърветата, на приказките, легендите и лъжите е нещо непознато не само в нашата литература. В Радичковите спомени-фантазии всичко е одушевено. И тухлите при него приказват със свой собствен тухлен език. Всичко при него има своя характер, своя цвят, всичко при него живее живот пълен с вечен и постоянен смисъл, всичко има своето място, своето значение. Една вещ, една прашинка не може да се бутне, защото тя е нужна на тази картина на живота, тя е част от нея. Детето притежава фантастична впечатлителност. То е като най-чувствителната мембрана, откликваща на всичко и запомняща всичко. Памет, която ще събере цял язовир от образи с цялото им многозвучно, многоцветно и многомирисно съществуване.
Йордан Радичков не възпроизвежда истории и факти, той не припомня, не уточнява. Той живее с тях, той ги претворява, преиначава, ражда, убива, погребва, възкресява. Казват, че всеки истински писател цял живот се опитвал да нарисува собствения си портрет. И докато за огромното мнозинство писатели всичко се свежда до осъществяването на портрета, до крайния резултат на неговото създаване, при Радичков главното е неговото рисуване, процесът на рисуването. Той рисува, защото му се рисува и защото знае, че е роден да прави това. Най-добрите разказвачи разказват, за да се осъществяват, а не за да задоволяват любопитството на тия, които ги слушат, както най-добрите музиканти свирят, за да се осъществяват, а не за да доставят удоволствие на другите. Може би това са най-чистите извори на изкуството.
Етнографи, биографи, социолози и литературни изследователи един ден ще дирят доколко разказът на Радичков е бил истинен, доколко сведенията, които той ни е доставил, са правдоподобни и ще направят куп научни заключения върху размножаването на вълчата ябълка или буксуващите локомотиви-чайници. А ние още отсега знаем, че дали това ще се окаже истина, или чиста авторска фантазия, няма значение, защото това е територията на Йордан Радичков, където той е поданик и крал, и Бог. И портретът на детето от Калиманица е по-истински от всички научни истини.
Вземете за пример този приказен образ на глухонямото момиче, който за мен се извисява до неизбежен символ на глухонямата България. Далеч съм от мисълта да диря подобен символизъм, но у Радичков всичко придобива митологична многосмисленост, тъкмо защото тухлите у него са хора и хората у него са тухли, жабите са протосингели и протосингелите са жаби. Аз искам да избегна езоповите разкопки, просто ми се вижда евтино да търся символика или алегоризъм там, където струи чистата песен на словото и където изображението смайва само по себе си. Не искам да приличам никак на онзи български писател, който след премиерата на „Суматоха“ ми подшушна, че „суматохата“ не била нищо друго освен Девети септември, освен гротеската на революцията. Тогава жаден за граждански патос бях готов да приема това. Сега си мисля, че човек не може да иска от Йордан Радичков да бъде това, което той не е. Затова аз си позволявам напълно да игнорирам гражданина Радичков – само с единствената цел да запазя чистотата на писателя, на твореца, за да мога да му се възхищавам без да си спомням в кои вестници и под какви резолюции се е подписал или са го подписали…
Но детето от Калиманица, подирило в своите спомени конете, среща вместо тях така често белите вълци. Тези апокалиптични бели вълци препускат из Радичковите земи и сеят вълчата ябълка, която задушава всичко. Тази вълча ябълка, която ще се разраства, която ще пълзи навред, за да смуче земните сокове за себе си, за да отнеме правото на живот на посевите. Чуйте този пасаж: „В най-ранните ми спомени вълците бяха малко, но година подир година чичо Гаврил ги увеличаваше. С баща ми все по-яко разораваха нивата, все повече тор хвърляха в нея, тя взе да налива сокове и да ражда повече, заедно с родитбата избуяваше все по-високо и по-високо вълчата ябълка, плодовете й ставаха едри като юмруци. Загледан в избуялата вълча ябълка, чичо Гаврил се връщаше пак към белите вълци от влашките земи, виждаше ги с десетки: как вият в Свети дух, как тътрят схванатите си задници и хвърлят сугреби, за да се запази дяволското им семе в земята. Амин!“
За мен истинското заглавие на новелата е „Спомени за коне и вълци“. Защото конете в нея присъстват съвсем малко, а вълците са навред, воят им се чува на всяка страница. Тия бели вълци от влашките земи, които сеят страшната вълча ябълка.
Темата за конете беше, която ме подмами да прочета новелата. Препускащите коне на петдесетте хиляди български конници, прекосили Дунава, препускащите коне на нашето детство, когато наистина ние, възседнали прътове, викаме „ди-и“, тия коне, които винаги са означавали простор и стремителност. И аз напълно съм съгласен със следния ред на Радичков: „Две са началата на нацията, аз ги виждам в тези две деца: едното начало е в лудо препускащото конче за езда, действено и рисковано, другото начало е в кончето-люлка, кончето на удобството и на сигурността.“
И цялата новела е пропита с чудна, най-възвишена и завладяваща носталгия по истинското конче, защото човекът, настанил се върху кончето-люлка, може само да се усмихва с горчива ирония на себе си и на тая прекалено красноречива трансформация. Тъкмо носталгията на Йордан Радичков – чиста, несантиментална, сиво-зелена като цвета на философската ирония е може би най-силното чувство, което иде от всеки ред.
Пред мене тече тази приказна хилядоцветна река на възпоменанието на една епоха, която никога няма да се върне и която хвърля огромна въпросителна към днешния ден. Пред мен е смешния и тъжен живот на едно късче от планетата, в което сякаш всички събития и лица са се сгъстили, за да нахлуят в паметта и въображението на едно момче, което един ден ще изпита необходимостта (от приказката на цар Траян и козите уши) да изприкаже целия този свят с цялата неповторимост. И неповторимостта на света ражда неповторимостта на формата. Помня, че критиците у нас се бяха стъписали пред формата на Радичковия разказ, търсеха изворите му у Рабле, после говореха за връзки с Гогол, па се чудеха и се маеха, без да се сетят, че формата му си беше берковска, негова си. Или нека отново посоча собственото му обяснение: „Колкото и да се мъча да намеря някаква последователност в събитията от онова време, да си припомня в какъв ден и кога точно е станало едно или друго събитие, всичко се струпва на едно място, събитията се застъпват по петите и се събират тъй плътно, сякаш всичко е станало в един-единствен ден.
Този ден е като камък, паднал от небето. Той сякаш няма ни своето вчера, ни своето утре, ами е паднал в полето като знамение и колкото повече се обръщаме към него, толкова повече ще трябва да го разгадаваме и тълкуваме“.
Този камък е формата на Йордан Радичков.
Но ако темата за конете се е забулила в носталгичен прах и е отлетяла Господ знае по кой път, и ако темата за вълците вие отвред, то има една трета тема, която за мен е доминиращата и чрез която носталгията се превръща в надежда. Децата. Не става въпрос само за детето от Калиманица, а за неговите собствени деца и за децата на другите, за всички деца, за детското чувство, за детското впечатление, за детството на един народ и за детството на една природа. Защото „всяко дете само по себе си представлява целия свят, зад гърба си чува гласовете или мотиките на своите родители, без да се обръща назад ги вижда като на длан…“
И тази наистина апокалиптично страшна картина на изкорменото дете, която иде като предвестник на бомбата и която води към тези болезнено силни редове като: „Нито едно природно действие, читателю, не прави човека така безпомощен, както го прави смъртта или угрозата, или трагичната безпомощност на децата“.
Нямам нито време, нито възможност да изразя всичко, което Радичковите коне, вълци и деца извикаха у мен. Но искам да поставя най-високо от всичко наистина чудния език, на който е написана тази новела. За мен, безусловно, най-хубавият някога изречен, някога чут български език. Език, сякаш роден от диалога между „смъртта и трендафила“, или аз бих казал – език, роден от любовта между живота и смъртта. Този най-чуден, непреводим български език!
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
