Елена Алексиева спечели голямата награда за сборника „Прекъсването на Самсара“.
На 23 октомври в Берковица, освен че валя дъжд, за втори път бяха връчени наградите за нова книга с разкази на името на писателя Йордан Радичков. Проф. Георги Каприев и Деян Енев, част от тазгодишното жури, пристигнаха в събота сутринта и на официална церемония съобщихме лауреатите.
Елена Алексиева спечели голямата награда за сборника „Прекъсването на Самсара“, второто място е за отец Николай Петков, „Шахматни етюди или 32 бели полета“, а трето място – Албена Стамболова, „Драки и къпини“. Журито отличи и още две книги – специална награда за дебют получи Емилия Милчева, „Ела и ме спаси“, а Константин Петров взе наградата „Свирепо настроение“ за сборника „Кутия за спомени“. Елена не успя да дойде, но останалите бяха в Берковица и беше особено. Но преди да ви споделя какво точно беше особеното, нека кажа няколко думи за наградата.
Концепцията на Национална литературна награда „Йордан Радичков“, учредена по повод 90-годишнината от рождението на писателя, е красиво да пази паметта и творчеството на автора, като ежегодно връчва отличия за нов сборник с разкази. Защо за книга с разкази? Защото сам Радичков отбелязва, че изконният жанр на българската литература е разказът.
Водени от този стремеж, ние заложихме в конкурса идеята всяка година около рождения ден на Йордан Радичков в Берковица да честваме автора с литературна награда и културна програма, подчинена на голямата и неизчерпаема тема „Радичков“.
В тазгодишната програма включихме моноспектакъл по мотиви от творчеството на автора. Младата актриса Сирма Кунчева, завършила НАТФИЗ в класа на проф. Ивайло Христов и влюбена в Радичков, подготви представление по негови текстове с авторска музика на китара.
Предвидихме и прожекцията на филма „Черказки хроники“. В него авторът разказва за детството си, за личните травми и чудеса, за творчеството си, почерпено и от малката Берковска околия.
Замислихме и четене по Радичков със символичното откриване на Читателски клуб, който решихме да кръстим „Класици“. Един хвърчащ остров, където да приобщим книжните хора в нашия град към една малка литературна общност, която регулярно да се събира, чете, говори, мечтае и лети върху небесните, невидими, ангелски крила на думите. Стартът на този клуб щеше да е с текстове от Радичков.
Не пропуснахме и нашите малки „врабчета“, като стъкмихме работилница, където заедно с колегата Никола, децата да рисуват с молив върху бял лист. Така, както го правеше Радичков – свраки, врабчета, Богородица и Младенеца, верблюди и водни духове, тенци и самодиви – целият този видим и невидим свят, крехко и внимателно поднесен от автора, сякаш да не разбърка неговата мистична хармония. Една малка съвършена простота, до която нашите деца да се докоснат.
Предвидихме базар с отличените сборници и срещи с авторите им. И, разбира се, гвоздеят на програмата – награждаването. Пред публика, с вълнение, с благодарности…
С аплодисменти, както някога!
И още. Искахме да покажем на авторите и официалните гости – сред тях има литературни критици, издатели, журналисти – нашия малък, но красив и стар град. Предвидихме обиколка из културните ни забележителности, защото вярваме, че така всеки ще отнесе в сърцето си своята малка Берковица – за едни тя е Радичковата есен с кестените, за други Вазовата Малинарка, за трети старата ни църква от османско време с чудотворните икони, за четвърти картините на берковските майстори, за пети нещо друго, но пак лично – може би усмивка, поглед или скитаща дума.
И трябва да ви кажа, че всичко това беше много лесно, защото ние, които правим този конкурс, вярваме в онова, невидимото и извънредното, което ни кара да се повдигаме на пръсти всяка сутрин.
За жалост, тази програма не се осъществи, заради последните противоепидемични мерки в страната, но ще ѝ търсим място. И ще го намерим. Защото невинаги ще e суматоха, невинаги ще сме в свирепо настроение и невинаги Берковица ще има почивен ден.
На 24 октомври, точно на рождения ден на Радичков, дъждът спря и слънцето блесна ослепително, листата падаха тихо и заедно с лауреатите се разходихме из града. Вървяхме мълчаливо, всеки завладян от своя емоция. После те си тръгнаха, а аз се върнах в дъждовния съботен ден. Подслонени под големите чадъри на заведението край реката, ние с Деян Енев, Константин Петров, Николай Петков и Емилия Милчева слушахме удивителния разказ на проф. Георги Каприев за молива на Радичков. Как през 1980 г. в предаването „Всяка неделя“ Кеворк Кеворкян попитал Радичков какво го вълнува в момента. И писателят в типично негов стил разказал история. Тенсинг и Хилъри тръгнали към Еверест през 1953 г. Тенсинг носил в джоба си едно малко, често подостряно моливче на сина му, което детето помолило да остави в краката на Буда, горе във вечните снегове. Но понеже Буда го нямало в тази част от деня на покрива на света, Тенсинг го забил в ледовете и тръгнал обратно. Та отговорът на Радичков: „Вълнува ме фактът, че на върха на света стои едно изгризано детско моливче“. И си мисля за молива на Радичков – често подострян, смален от многото редакции, молив, с който авторът написа целия този полуфантастичен свят, в който всяко нещо – врабче или тенец, е в хармония с останалото. Малък молив, който Радичков, мисля си, къде би могъл да остави освен в тази наша малка Берковска околия. И е наша грижа да намерим това моливче и да продължим да пишем истории. Нима не правим точно това с конкурса на името на писателя? Ето какво е особеното: всички ние – организатори, жури и автори, търсим изгубеното моливче на Радичков, а докато го търсим, конкурсът пуска корени.
24 октомври, Берковица
