1
5531

Консервативна инфантилност

През изминалите почивни дни прочетох (почти на един дъх) наскоро преведената на български книга на известния нидерландски историк и културфилософ Йохан Хьойзинха „В сенките на утрешния ден“. Книгата излиза за първи път през 1935 г. и разбира се, далеч отстъпва по популярност на другите съчинения на мислителя – „Есента на Средновековието“ и „Homo ludens“. В нея обаче Хьойзинха размишлява за кризата на съвременната (му) култура и цивилизация, като се опитва да я „диагностицира“ в различните ѝ измерения и да посочи нейната уникалност в сравнение с кризите, сполитали света през предишните епохи.

Интересното за мен бе да сравня погледа на Хьойзинха към едни години, от които ни делят вече повече от осем десетилетия, с годините, в които живеем ние и в които отново с все по-нарастваща сила и тревога се налага усещането за „криза“. Анахронични ли са станали – опитах се да проверя – посочените от автора черти на тогавашната криза днес, когато след гигантския катаклизъм на Втората световна война, след половинвековната Студена война, след краха на комунизма и глобалното обединение на евроатлантическия свят отново все по-настойчиво, вместо за „край на историята“ (по Фукуяма) ни заговарят за кризисна епоха.

Ще трябва да призная, че повечето от чертите на кризата, които вижда Хьойзинха през 1935 г. (особено в сферата на културата), могат да бъдат видени и днес, при това въпреки всички пертурбации – непроменени оттогава и сякаш дори още по-задълбочили се. Изключение правят може би преодолените след Втората световна война възгледи за абсолютната независимост на държавата от морална преценка и съждение и (тогава) спокойното приемане на войната като „естествено“ състояние на човешките общности – безспорно идеи симптоми на надигащия се фашизъм и националсоциализъм.

Онова обаче, което ме впечатли особено, бе една – специално изтъкната от мислителя – черта на съвременната му криза в сравнение с предходните в дългата история на западното човечество. При всички по-раншни кризи, казва ни Хьойзинха, „хората винаги са мислели, че целта към която са се устремили (отвъд кризата – б. м.), както и средствата за достигането ѝ, се виждат неоспоримо и ясно. И за тях тази цел… винаги е била някакво връщане. Връщане към старо съвършенство и чистота“. Идеалът е бил – подчертава Хьойзинха – винаги ретроспективен. „И не само идеалът, но и методът за постигането му. Той се е намирал в придобиването и прилагането на старата мъдрост и старата добродетел. Хуманистите, реформаторите, моралистите от времената на Римската империя, Русо… всички те са насочвали погледа си към някакво мнимо, прежно съществуване, по-добро от грубото настояще и са проповядвали завръщане към него… От тази прастара, непрестанно обновявана представа за прост поврат или завъртане на обществото всъщност е възникнала и идеята за революция.“ И ето: в противовес на тези именно визии за преодоляване на историческите и културните кризи, Хьойзинха отбелязва, че в днешната (т.е. от 20-те и 30-те години на ХХ в.) „всички ние вече знаем следното: няма как да се върнем назад, длъжни сме да преминем през нея… това именно е напълно новото, непроявявало се никога досега в нашето съзнание за криза“. И мислителят вижда тази „новост“ в съзнанието като достигната от западното човечество зрялост – зрялост, убедила се, че „независимо от противоречивостта на понятието за „прогрес“, което след края на ХVІІІ в. не свързва (наивно) чисто геометрическото понятие „напред“ с гаранцията за bigger and better (повече и по-добре)“, пътят за излизането от критично натрупалите се политически и културни проблеми не е в някакъв утопичен „ренесанс“ на нещо старо или в „ре-волюция“ (преобръщане) на настоящото, а именно в преминаването през тях. Защото те, въпреки цялата кризисност, до която са довели, вече са „станали“ и не подлежат на проста „отмяна“ или „взривяване“.

Та ето – вглеждайки се след прочитането на тези мисли към собственото ни настояще, аз започнах да си давам сметка, че тази (собствено трагична) зрялост сякаш отново се е изгубила днес, потопена изглежда от още по-задълбочилия се в наши дни „пуерилизъм“ (от лат. puer – „момче“, откъдето „пуерилизъм“, сиреч вторично вдетиняване, вторично породила се „момчешка“ лекомисленост в умовете) и който „пуерилизъм“ Хьойзинха диагностицира като друг и алтернативен елемент от културната криза на 30-те години. Политико-културни призиви за „връщане към“, сприхави решения „да направим страната си отново велика (независима, самостоятелна и т.н.)“ чрез радикално алиениране от достигнатото състояние, проекти за „възраждане на традиционни (изконни и т. н.) ценности“, трябва да признаем, започнаха да се появяват с обезпокоителна честота в последното десетилетие. Ще кажа, че освен признак за „детинско“ („пуерилно“ по терминологията на Хьойзинха) реагиране на критични фактори, тези – все по-често появяващи се и подхващани проекти – са свидетелство и за абсолютно неадекватното „диагностициране“ на днешните проблеми и противоречия. Защото кризата (която твърдят, че е факт днес) не е настъпила, защото сме се придвижили от добрата стара „национална държава“ към „глобалния свят“, от славната, „островна независимост на Британия“ към единната „Брюкселска Европа“, от благочестивата „държавна църковност“ към „отделената от държавите ни Църква“, от здравите „патриархални традиции“ на семейството към „еманципацията на жените“, тоест не е настъпила, защото сме оставили „доброто и солидното“ в миналото, та и разрешаването от нея да се състои в някаква „консервативна революция“ (или ако се предпочита – контрареволюция). Тя е настъпила от натрупалите се нови фактори, с които трябва да се справим по нов и съобразен с тях начин, точно така както с настъпилата към средата на ХХ в. криза на „националната държава“ (за която свидетелства през 1935 г. Хьойзинха) сме се справили чрез новите и разнообразни форми на глобализма; с настъпилата след Втората световна война криза на разделението на Европа на „континентална“ и „островно-трансокеанска“ сме се справили с новата форма на евроатлантизма; с изпадналото в криза „патриархално семейство“ сме се справили с еманципацията на неговите членове. Тоест, справили сме се чрез системното прилагане на едно изгубило популярността си днес (и обещаващо „трудоемкост“) понятие – „реформи“, битувало непрекъснато от 1945 г. на Запад, а у нас – след края на комунизма през 90-те години на ХХ в. и днес изтласкано от лекомисленото решение за „завръщания“ и [контра-]революции.

Защото само на незрял политико-исторически ум (като този на Доналд Тръмп) може да хрумне, че след като от 1918 г. (ерата на Удроу Уилсън и превръщането на САЩ в диригент на световния политически оркестър) тази страна може „да стане отново велика“, като се „върне“ в себе си и започне да се държи като велика „национална държава“ от епохата на 30-те години на ХХ в. Само на – няма как да го нарека иначе – пуерилен ексцес – може да се дължи внезапно обхваналото британците убеждение, че „връщането“ им към тяхната стара „островна автархия“ ще възроди помръкналото им величие на световната сцена. Само пуерилна самоувереност и нездрав романтически ресантиман може да обясни неочаквано обхваналата централноевропейските държави фантазия, че завръщайки се, след дълго отсъствие в европейското семейство, те могат да се намесят в процеси с десетилетна история, в които не са били участници и вместо да ги „наваксват“ те следва да ги „коригират“ от своята регионална „историческа камбанария“.

Направо ще кажа, че тези сякаш надживени към времето на Хьойзинха утопии за „връщане назад“, за „ренесанс“, за „правене отново“ – изобщо за консервативни контрареволюции, са днес не следствия от новата криза на нашия свят, но сами са новите и оригинални черти на тази криза. Криза – и „пуерилна“ криза – представляват самите консервативно поставяни диагнози на съвременния свят. Криза е самата поява на тези сприхави „консервативни проекти“. Защото ние няма как да не видим, че тяхната поява не само не разрешава, а поражда кризи. Като тази, която породи в цялостния евроатлантически свят – усилвайки Китай, предоставяйки Близкия Изток на Русия и Турция – проектът на Тръмп да „направи Америка отново велика“, като я отдели от „либерална“ Европа. Като тази, която породи и в Европа, и в самата Великобритания проектът на английския Брекзит. Като тази, която предизвиква и до днес в Европейския съюз агресивно прокламираната „нелиберална демокрация“ на Вишеградските държави.

Ще кажа, че лично у мен особено силна съпротива предизвикват и призивите за „завръщане“ в религиозно-политическата сфера. Защото е факт, че през последното десетилетие, най-напред от „консервативните“ лидери на централноевропейските държави започнахме да слушаме заклинания за някакво спешно налагащо се „връщане към християнските корени“ на нашата цивилизация, от които ни била отдалечила „пагубната секуларизация“ на модерния свят. И друг път съм го казвал, ще го кажа и сега: незрелостта на тези визии почива на едно изключително елементарно схващане за (сложните) взаимоотношения между „секуларно“ и „верово“ изобщо – между „секулума“ и „църквата“, между „този век“ и „бъдещия век“. От проповядващите такова едно „връщане“ очевидно се смята, че „секуларизацията“ е чисто и просто отдалечаване на нашия свят от християнството, отграничаването му от съкровищата на църковността. Само че освен експанзия на „този свят“, на „секулума“, и изтласкване на Църквата (които са били факт и в предишни времена), в историята на „християнската ни цивилизация“, при това по цялото ѝ протежение, ние имаме непрекъснато и един обратен процес – този на експанзирането на християнството в „секулума“, тоест на секуларизиране на самото християнство (на оцърковяване на „този век“). И тези два процеса винаги са били в сложни отношения помежду си. Ето защо визиите на днешните (главно политически) лидери на „консерватизма“ за „десекуларизация“, за „връщане към християнските ни корени“, освен наивни, са и доста опасни. Казвам опасни, защото могат да доведат до връщане назад и от вече достигнатото християнизиране на „секулума“, до ликвидиране на (вече) секуларизирало се и проникнало в „секулума“ християнство. А това съвсем не би било „спасително“ връщане към нещо „по-добро“.

За да стане ясно какво имам предвид тук, ще ви призова да си дадете сметка каква безпомощност демонстрират обикновено призоваващите за въпросното „връщане към християнските корени на цивилизацията ни“, когато бъдат приканени да ни обяснят към какво по-точно следва да се „върнем“ от „секулума“, в който така „пагубно“ сме затънали. Кои по-точно са „християнските корени“, от които се е отдалечила „секуларната ни цивилизация“? Когато въобще благоволят да ни кажат нещо по този въпрос, тези хора най-често ни посочват… патриархалните черти на семейството, които „модерният свят“ е изличил, или пък определени форми на обвързаност на Църквата с държавата, на онзи „съюз на трона и олтара“, който този „модерен свят“ е опразнил. Само че – ще кажа аз – патриархализмът съвсем не е черта на християнството, а (само) на онзи „секулум“, в който християнската Църква е заживяла и който, колкото и парадоксално да прозвучи, именно тя, проповядваща чрез устата на св. ап. Павел, че в нея „няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски“, но в Христа всички са едно (вж. Гал. 3:28), е де-секуларизирала, т.е. постепенно го е де-патриархализирала (както пък още по-рано го е освободила от съсловните деления и етническите затворености). По същия начин и „съюзът на трона и олтара“, тоест държавно протектираната Църква, не е коренна черта на християнството, а само черта на християнството в онзи „секулум“, в който то от един момент е започнало да живее и който, като е проникнало със себе си, е… надживяло. Защото християнството като такова въобще не се нуждае от „цезар“, за да оцърковява „този век“. То се нуждае единствено от свободно следване на Божиите повели, колкото и трудно е да се постигне това.

Ето защо, в противовес на зовящите ни към тях, аз казвам, че „корените“ на „християнската цивилизация“ са нейното минало (което съвсем закономерно е и пре-минало) и е преминало, доколкото от тези „корени“ през целия този „век“ е възраствал секуларният ствол, а от него пък – секуларните клони на „християнската цивилизация“. С две думи, след две хиляди години християнство ние живеем в произведението на „християнските корени“ (тоест именно в християнската цивилизация) и затова не към тези „корени“ трябва да се „върнем“, за да се справим с кризата в тази наша цивилизация, а да намерим начин да продължим „произвеждането“ ѝ. Ако еманципиралите се от патриархалното „единство“ люде са се намерили в „секулум“, показващ кризисни черти, ние трябва да намерим начин да преминем през тази негова криза, а не „контра-революционно“ да се устремим към връщане в десекуларизирания вече патриархализъм. Ако освободилата се от „цезарската“ опека Църква днес не може вече да гради „християнската цивилизация“ с помощта и на държавни разпоредби, чрез светски закони и нравствени декрети, тя би трябвало да намери път към своите „членове“ преодолявайки тази криза, а не „контра-революционно“ да се стреми да си върне „меча на кесаря“ като съюзник (или обратно, различните форми на „цезаризма“ да се мъчат да си осигурят подкрепата и на Църквата).

И тук, както се вижда, утопиите за преодоляването на „съвременната криза“ чрез някакъв „ренесанс“ на „патриархалните ценности“ и „симфонията“ на държавата с Църквата са контрапродуктивни и аз бих казал, че те сами са кризисни явления – признак на изгубеност към днешния ден на зрялото съзнание, че за да преодолеем настоящите кризи, трябва „да преминем през тях“, а не да се стягаме за консервативни „контра-революции“.

И това, което казвам сега, съвсем не е реактивен „прогресизъм“. То е диагноза за един завладяващ света парадоксален „консервативен пуерилизъм“, който очевидно само е изглеждал преодолян във времето на Хьойзинха.[1]

[1] Една устрашаваща антиутопична картина на този (вече завладял света) „консервативен пуерилизъм“ ни е представена в забележителния роман на Георги Господинов „Времеубежище“ (2020 г.).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНово начало
Следваща статияЧовекът на ръба на света

1 коментар

  1. ЧНГ. Дано е по-добра. Няма да и е трудно. Професорът е твърде цивилизован в дебата му с консерваторите. Подава им аргументи… но те едва ли ще ги хванат. всичката контрареволюция на либералното е нещо по формулата – простотии за глупави хора, това важи за консервате, комунистите, нацизма, неолиберализма, религиозните фундаментализъм, популизма, и всякакви други изми… Минало няма. човешкия мозък не е направен за помнене. т.н. историята е националистическа митология. Това учи демоса. До националната държава миналото е религиозна митология. и фолклор. така че не е възможно да се реферираме към миналото. Никой не знае какво означават християнски корени на Европа. такива няма. християнството е политическа религия с битово имплементиране. хората са били християни но са си живяли както си знаят. И аристократите и демоса. че и жреците. То е морализираща досада. И разбира се Култура. Елитна. В този смисъл всичкото това го имаме днес. Няма към какво да се връщаме. същато е и с държавата. църквата винаги е била производител на политическа идеология. Националната държава отстранява църквата след като монополизира новите средства на пропаганда – тятъра, пресата, ел. медии. Франция, Британия и щатите отделят църквите от държавата заради външната намеса (от Рим), и многото деноминации. в средните векове грамотността е църковно дело. Националната държава прави масовата грамотност извън църквата. т.е. няма логична комбинация между църква и национална държава, както ни пързалят неоконсервите. сиреч връщане към миналото е илюзия. по скоро делюзия. Политическа въдица за глупави хара. Как ви се струва 60 годишен мъж да се държи като тинейджър. Топо нали?