„Трафикантът“ е най-любопитен с това, което не е. Той не е филм за последиците от наркотрафика – нито за жертвите му, нито за саморазправата на конкурентите. Не е и за ефективността или безполезността на пазителите на реда, които се борят с епидемията. Това не е филм с морална поука, който осъжда нарушаването на закона, нито е сантиментална драма за изгубените семейни ценности и алиенацията на индивида в модерното общество… И ако някои от тези елементи успяват да се промъкнат в сюжета на „Трафикантът“, то е през призмата на един лежерен сарказъм, навяващ размисъл най-вече за трагизма на неумерените желания (на първо място за контрол), който съсипва всяка работеща „задруга“, както и за неумолимия ход на времето.
Клинт Истуд е доста продуктивен като режисьор и във филмография му се редуват триумфи и посредствени филми. По-малко от година след провала на биографичната драма „15:17 до Париж“, той ни предлага история, вдъхновена от вестникарска статия за истинския случай на 90-годишния Лио Шарп, използван като „муле“ в трафика на дрога. От друга страна, след зашеметяващата си роля в „Гран Торино“ (2008), Истуд се е изявявал само веднъж актьорски (в „Обратно в играта“, 2012, реж. Робърт Лоренц). В такъв смисъл „Трафикантът“ бележи голямото му завръщане пред камерата.
Прехвърлил 80-те, Ърл Стоун се оказва разорен и лишен от възможност да развива любимата си страст – култивирането на цветя, заради която още преди години е загърбил семейните си задължения към съпругата и дъщерята. Останал без средства, особено за сватбата на внучката си, която е обещал да плати, той приема работа като шофьор и първоначално не подозира, че се е превърнал в „разносвач“ за един мексикански наркокартел. Успешното изпълнение на мисията му донася нови курсове, отлично заплащане, интереса на самия бос, а в последствие и на Агенцията за борба с наркотиците…
На 88 години Клинт Истуд изглежда в добра форма и не е изгубил нищо от своята проницателност, когато става дума за мотивацията на човешкото поведение. Очевидно актьорът инвестира много от себе си в образа на Ърл, а автобиографичните елементи не свършват с ангажирането на Алисън Истуд за ролята на сърдитата дъщеря Айрис. Така или иначе големият коз на „Трафикантът“ е главният персонаж. Необщителен с близките си, но привлекателен за околните, търсещ внимание и одобрение извън семейството и винаги готов да помогне на другите (със съвет или смяна на гума), Ърл Стоун е видимо противоположен като характер на дръпнатия Уолт Ковалски от „Гран Торино“. Най-ефектни са небрежността, с която приема критики и похвали, и изненадващата лекота, с която се отнася към финансовите грижи и безопасността си (или може би смята, че е достатъчно стар, за да не се бои от смъртта). Ърл знае как да се наслаждава на живота – от красивите жени до крайпътното заведение за най-добри сандвичи в Америка, и като че не взема нищо на сериозно, освен може би чувството за вина, което го спохожда в залеза на живота му, и усещането, че колкото и пари да спечели, не може да си върне изгубеното време.
„Трафикантът“ е (лична) драма, която се движи по-ръба на трилъра, но нито за момент „не му се дава“. Има крими елементи в преследването, но основният съспенс далеч не е в изхода на двубоя на „стражари и апаши“. Защото цялата „трафикантска“ фабула остава малко като фон, а на преден план се открояват поведението на Ърл, разсъжденията му и „непосилната лекота на битието“. Между иронията и меланхолията, интригата в „Трафикантът“ съдържа доза сарказъм, която с напредване на екранното време се превръща в нестандартна гледна точка към една хем необикновена (по отношение на реалните събития), хем банална ситуация (що се отнася конфликтите между наркотиците и закона в американското кино). Между изпитаната криминалната опаковка и стипчивото съдържание за семейните връзки и времето, което се изплъзва, се промъква „трясък“ от счупени клишета, зареден с насмешка и прозрение за нищожността на човешките драми. Дали наричаш афроамериканците „негри“, или „чернокожи“; важно ли е да можеш да боравиш със смартфон; как да надхитриш американските власти, без да искаш; колко крехко е равновесието в един наркокартел, когато властта се измерва не в пари и респект, а в желание за контрол; как алчността би могла да провали и най-успешния бизнес; защо самоувереността на служителите на закона не е право пропорционална на тяхната ефективност… Подобни размисли подскачат като „бомбички“ сред еднообразното всекидневие на „мулето“ Ърл и неуловимо плетат мрежата от полутонове и емоции във въздействащото настроение, което обгръща филма на Клинт Истуд.
„Трафикантът“ е пример за трагикомедия, която напуска пределите на вдъхновението от реални събития и съсредоточавайки се върху един персонаж чешит, поражда собствена антология от развенчани киномитове. Безспорно възрастта на актьора-режисьор буди усещане за равносметка (според някои със статут на завещание), но не трябва да пренебрегваме и ефекта на хапливата самоиронията, на която Мръсния Хари би могъл само да завижда.
