Начало Филми Премиери Копнеж по разбиране
Премиери

Копнеж по разбиране

Константин Черганов
01.11.2022
3582
„Синът“, реж. Флориан Зелер

„Бащата“ на Флориан Зелер бе упражнение в изкуството на драматичната перспектива. Филмът се фокусираше върху връзката между стареещ баща, който все повече губи разбирането си за реалността, и дъщеря, която все повече губи разбирането за баща си. Те не водят споделен живот. Драматичният конфликт във филма идваше от трудностите в комуникацията между двамата. Следователно, за да можем да наблюдаваме отстрани сцените, в които двамата се сблъскват, ние трябва да преживеем остатъка от всекидневието им изцяло от тяхната перспектива (едната от които е по-обективна, а другата – болезнено субективна). Този комплексен психологически пъзел от преплитащи се гледни точки ни предложи стряскаща картина на умствените заболявания и загубата на близък човек заради тях.

Във втория си филм „Синът“ (представен на фестивала Синелибри) Зелер си поставя същото предизвикателство – за да бъде успешен, филмът трябва да изобрази отношенията между хора, които не умеят да общуват един с друг. Синът във филма е Никълъс (Зен Макграт), чиито родители Питър и Кейт (Хю Джакман и Лора Дърн) са разведени. От няколко години той живее с майка си, но е започнал да става по-дистанциран, раздразнителен и агресивен, дори е спрял да ходи на училище. В началото на филма Никълъс споделя с баща си, че не се чувства добре в сегашния си живот и би искал да живее с него, но щом се нанася в дома на Питър, той трябва да споделя пространството с новата му жена Бет (Ванеса Кърби) и новородения им син Лео.

„Синът“, реж. Флориан Зелер

Бързо става ясно, че промяната в средата няма да подобри състоянието на Никълъс. Още по-плашеща за родителите е липсата на каквато и да била конкретна причина за страданието му. Зелер внимава да не превърне нито един от персонажите в токсично присъствие в живота на Никълъс – Питър може и да обръща повечко внимание на работата си, но все пак се старае да бъде обичлив и съпричастен баща; Бет се чувства неловко около доведения си син, но се опитва да поддържа изцяло добри отношения с него; а Кейт според всичко, което виждаме, е прекрасна майка. Но въпреки това Никълъс отказва да разкрива душата си пред тях, което го превръща в болезнена енигма за всички.

Зелер е решил да разгледа тема, която рядко бива представяна толкова откровено в киното – клиничната депресия. Питър и Кейт отказват да приемат факта, че Никълъс, както той се опитва да им обясни, просто не се чувства на мястото си в този свят. Проблемите са в мозъка му – без значение как родителите му постъпват, винаги ще има нещо, което няма да могат да поправят. Явлението е изключително актуално днес, особено сред тийнейджърите, чийто свят и без това е объркан и неясен.

Проблемът е, че поради същата причина самият Зелер не разбира Никълъс. Той отчаяно се опитва да го разбере, но сякаш единственото заключение, до което стига, е, че в него няма какво да бъде разбрано. По този начин „Синът“ губи перспективата на най-ключовата си фигура и пъзелът започва да се разпада. Режисьорът (който пише заедно с Кристофър Хамптън и сценария по едноименната си пиеса) дава на Никълъс реплики като „Аз просто не съм направен за живота“, които звучат достоверно, но не са достатъчни, за да изградят пълноценен персонаж. Това, което Макграт трябва да играе тук, е едно ходещо психично заболяване. Неговите преживявания се случват изцяло извън екрана и основната му роля е да бъде зяпан и обгрижван от възрастните. Опитвайки се да избегне лесните наративни обяснения, на които повечето такива филми разчитат, Зелер изпада в другата крайност и отнема всякаква специфичност от живота на Никълъс. Единственото заключение, до което успешно стига, е някакъв неясен намек за болката от развода на родителите му, но неоригиналността на подобна идея е достатъчна, за да убие всякакъв драматичен потенциал.

Липсата на специфика у персонажите е проблемът, който най-силно разводнява въздействието на „Синът“. В „Бащата“ Зелер успя да изобрази някои прекрасни, искрено човешки детайли от всекидневието на героите си, но тук той трябва да запълни една огромна празнота в центъра на историята и затова набляга върху клишета. Джакман и Кърби поемат интересни роли, но персонажите им изискват от тях твърде много повторяемост и не могат да бъдат истинско предизвикателство. За Дърн да не говорим – тя може да изиграе тези сцени и насън. Режисурата на Зелер е основно незабележима, крие се плахо зад най-лесните структури за заснемане на диалози, а малкото моменти, които се стремят към някаква субективност, са постигнати чрез очевидни режисьорски трикове. Слабостите на Никълъс като персонаж очевидно се отразяват върху целия филм, убивайки баланса, нужен за тази драма на отчуждението.

Но колкото и филмът да страда от това, в сърцевината му все пак се поражда нещо истинско. Сюжетът се фокусира върху родители, които не могат да разберат сина си, защото имат точно фиксирана идея за него. Колкото и слаба да е линията на Никълъс, в историята на Питър като безпомощен родител, преследван от провалите на собствения си баща (Антъни Хопкинс, който се завръща към ролята си от „Бащата“), има неоспорима истина, която ще ужаси много родители.

Най-силните моменти в „Синът“ са тези, които се изправят срещу трагичната ирония в това семейство – ако родителите не се бяха разделили, може би Никълъс щеше да е психически стабилен, но това би означавало те да жертват собственото си щастие за него. Част от трудния баланс на историята е копнежът им да живеят собствения си живот пълноценно, без да забравят нуждите на сина си. Изключително ефективна е сцената, в която Питър и Кейт обсъждат как ще променят живота си след един особено тежък момент за Никълъс, но избягват неизказаната истина, че този разговор нямаше да бъде нужен, ако те все още бяха заедно.

Но Зелер няма намерение да съди когото и да било. Той не обвинява родителите за развода им, не превръща Бет в типичната зла нова съпруга, откраднала бащата от семейството, и не демонизира Питър заради професионалните му амбиции. Има много зрялост в отношението му към героите – той приема, че в живота се случват промени и те никога не са черно-бели. В определен смисъл това, което героите в „Синът“ търсят най-много, е именно приемането на фактите от живота, което би могло да подкрепи разумните им действия. Точно както Николас не може да приеме раздялата на родителите си, Питър и Кейт отказват да видят реалното състояние на сина си, което води до съдбовно решение. Филмът приключва с въпроса дали животът може просто да „продължи“ и най-голямата трагедия е именно житейският застой, в който попадат героите.

Може би „Синът“ щеше да ме докосне повече, ако бях родител. Подозирам, че за много хора той ще бъде разтърсващо преживяване с шокиращ край. Не зная доколко филмът е базиран на действителни събития, но определено усещам силен личен копнеж в него – копнежа на Зелер да разбере младия си протагонист, да му съчувства, да го излекува. Окончателният му провал в тази мисия оставя дълбока бездна в ядрото на тази история, но тук може би бездната е самата идея. Въпреки този провал Флориан Зелер постига най-важното, от което една драма се нуждае – откровеност.

Константин Черганов е млад режисьор и критик. Сегашната му цел в живота е да гледа възможно най-много филми и да се готви за следването си в НАТФИЗ. Освен в Портал Култура, негови публикации могат да бъдат намерени и в „Операция Кино“ и „Литературен вестник“.

Константин Черганов
01.11.2022