0
2589

„Коприна“. Възхитително и леко

„Коприна“, Пловдивски драматичен театър, фотограф Георги Вачев

„Коприна“ е знаков жест, чрез който Драматичен театър Пловдив беляза своята 140-годишнина. Спектакъл – послание, дар за великата театрална игра, отдаване на почит чрез красотата

Естетиката е същност на театралния език в спектакъла и едновременно с това – етичното послание на удивителния свят „Коприна“. Красота излъчват текстът, сценичният говор, пластиката на движенията и жестовете на актьорите, интерактивните пространствени и визуални решения, сценографията, музикалната и звукова картина, ритъмът и чувствената енергия на цялото, костюмите, които са още един свят в „Коприна“. Велика красота, собственият стил и език с име „Диана Добрева“. Картините са изненадващи и експресивни, като съновидение, в което властват други закони. Тази пределна естетизация на всички компоненти в спектакъла e сходна с преклонението пред красотата в хайку изкуството и поглед към света. Или още по-назад – дзен учението и загадките на Изтока, в които гласовете на птиците, дъждовете, океана и ветровете са неделимо цяло, а човекът е част от тази красота. Съзнанието, че е част от цялото, открива пътя пред него. Съдържанието на представлението е изградено на принцип, близък до хайку лаконизма: има нещо недоизказано и скрито, мистично и магично; зад всеки детайл се разкрива дълбока същност. Истинското изживяване и смисъл са отвъд видимото, но красотата е копринената нишка, която притегля видимостта към него.

„Коприна“ е втора част от големия проект „Пътуващият човек“, с който Пловдивският театър продължава изследването на Пътя на човека. Първото заглавие от това театрално пътуване е „Одисей“ – в програмата „Пловдив –Европейска столица на културата,2019“. „Одисей“ интерпретира вечната тема за завръщането, стъпвайки върху един от най-устойчивите митове, който и днес е жив и вълнува човечеството. Пътуването към своята любов, към Пенелопа – за вечно младия, търсещ дух на Одисей е завръщането към себе си. 

„Коприна“, Пловдивски драматичен театър, фотограф Георги Вачев

Литературната основа на „Коприна“ е един от най-популярните романи на Алесандро Барико, италианския писател, музиковед, журналист, режисьор, емблематичен европейски съвременен артист. И в новата постановка на Пловдивския театър героят пътува физически; и тук същинският път, който трябва да измине, е пътят вътре в себе си. Всичко, което този път може да му разкрие, е любовта. Единствената важна задача на живота. Неутолимият копнеж по общуването на душите, жаждата по неосъществимото, изгаряща любов – това е пътят към просветлението, който героите в „Коприна“ изминават. Одисей пътува физически, но Пенелопа някак изминава целия път с него, сякаш станът ѝ тъче съдбата му; Ерве Жонкур в „Коприна“ пътува до Япония и се завръща във Франция по копринения път, както се оказва накрая – предначертан от любимата жена Елен. С тъгата от ефимерния, нетраен и преходен характер на всичко в човешкия живот. Пропит от дълбокото преживяване на съвършената красота.

Драматургичната преработка е на Александър Секулов. Ако „коприненият“ роман за любовта и копнежа по неосъществимото завладява с красотата, абсолютната лекота и музикалност, то в негово лице текстът на Алесандро Барико има щастието да срещне своя майстор интерпретатор. Достатъчен е поглед към заглавията на някои от поетичните и прозаични произведения на Сашо Секулов – „Възхитително и леко“ или пък „Гравьор на сънища“, за да е видно, че авторът на изящни текстове е изцяло на своя територия в по-леката от въздух, красива история на „Коприна“. Красотата и изяществото, екстатичното им преживяване, магичното и загадките на големите пътувания, любовта и пътищата на сърцето – това са темите и очертанията на световете, които създава в книгите си Александър Секулов. Драматургичната преработка за спектакъла е запазила стила на текста на Барико, построен без многословност, излишество и сложни стилистични фигури. Леко и свободно думите долавят най-фините черти на предметите и явленията и сякаш оставят място за естествено движение на въздуха. Това движение на въздуха в ръцете и фантазията на Диана Добрева се превръща в театър. В сложен, цялостен спектакъл, тайнство, което работи с всички експресивни форми.

„Върнете се или ще умра!“ – всичко, което се случва с героите в „Коприна“, би могло да се резюмира с това изречение. Всеки от основните персонажи е изправен пред изпитанията и изкушението на завръщането. Единият – между двете проявления на любовта; а всяка от тях – пред жаждата да го върне при себе си. На сюжетно ниво – това е история за любовен триъгълник, който се случва на фона на пътувания до Япония. Сърцераздирателното „Върнете се или ще умра“ е изписано с японски йероглифи върху малко листче, което японско момиче пъха в ръката на французина Ерве Жонкур. Ерве е пристигнал в доскоро затворения свят на Япония, за да купи от Хара Кей яйца от копринени буби. Неговото потънало в лавандулови полета френско селце с плоски червени покриви процъфтява, откакто пришълецът Балдабю е открил пред селяните тайната на производството на коприна. В Лавалдийо любимата съпруга Елен очаква завръщането на Ерве.

„Коприна“, Пловдивски драматичен театър, фотограф Георги Вачев

Ерве е напълно неподготвен за внезапната любов, която ще го връхлети в дома на Хара Кей. Още по-неочаквано е, че това е малко момиче, което лежи мълчаливо в скута на Хара Кей. И докато домакинът изпитва французина – да се опита да опише себе си, тя внезапно отваря очи, взима чашата чай на Ерве и отпива от мястото, от което той е отпил. Оттук до края на историята между двамата няма нито словесен, нито физически контакт. За да разчете написаното върху бележката, Ерве посещава японската съдържателка на публичен дом в Париж – мадам Бланш. С нея той ще се срещне отново, след време, след смъртта на жена си. И ще се увери, че второто писмо с японски йероглифи, което е получил, е написано от любимата му съпруга Елен. Писмо от седем страници, което разкрива цялата поезия на чувственото, еротично и дълбоко осмислено изживяване на любовното чувство. Това са сюжетните рамки, между които се простират пътуванията до Страната на изгряващото слънце, построената от Ерве прекрасна градина по хълмовете и край езерото на лавандуловото Лавалдийо и – както повеляват традициите на Изтока – волиерата с редки птици, които мъжете даряват на любимите си в отплата за верността.

Да се даде физическо измерение на нещо, което е невеществено и неуловимо, е деликатно, трудно начинание. Материализирането на преживяванията, които историята от „Коприна“ е извикала у създателите си, е точно такава задача. Отказът от повърхностни идеи превръща спектакъла в свързващо звено с някакъв свръхестествен свят, а театралните образи и решения са посредникът. Трудно може да се каже кое от тези решения е най-изненадващо и въздействащо; със сигурност режисурата, хореографията, сценографията, костюмите, интерактивният дизайн, светлината и музиката работят заедно в създаването на достоверна среда за актьорските превъплъщения. Има някаква хипнотична енергия и вътрешен заряд в пестеливите реплики и повторяемостта на движенията. С несвършващото пътуване на Ерве, макар отдавна завърнал се и доживял почтена възраст, започва сценичното действие. То ще се развива и повтаря, подобно на равномерни вибрации на душата, като махало или като биенето на сърцето.

Две копринени буби, два изящни пашкула са разказвачите, свидетелите на всичко. Костюмографското решение прави неузнаваеми прекрасните Елена Кабасакалова и Ивана Папазова; говорната техника пък превръща всяка изречена от тях дума в прозрачен, светъл тон. Със средствата на дигиталния дизайн от тях се изтеглят и развиват нишките, от които ще бъде изтъкана по-леката от въздух коприна. В края на пътя двете копринени буби се превръщат в пеперуди с огромни криле. Пеперуди и птици от светлина летят в магичния спектакъл, сенки на древни духове и дракони надничат в „японските“ сцени, всичко това сътворено от визуалния артист Петко Танчев. Почеркът му е познат и от работата по спектакъла „Одисей“, от „Закуска в Тифани“, но със сигурност Коприна“ е висш пилотаж. Ефектът от съчетанието със сценографските решения на Мира Каланова, с цялостния светлинен дизайн и изумителните костюми на Марина Райчинова е извън дефиниции, извън познатите граници на визуална естетика. Всяка от тях е творец, който знае истинските тайни на театъра. Двете стоят и зад реализацията на „Закуска в Тифани“, още една от пловдивските постановки на Диана Добрева. Музиката и звуковата картина са дело на Петя Диманова и Явор Карагитлиев и са от огромно значение за създаването на цялостната енергия на спектакъла. В нея с особена експресивност се открояват сцените в публичния дом; впрочем това е един детайлите, които подсказват времето на действие. Сред постоянните посетители е Шарл Бодлер, поетът, съден за непристойно поведение и литература. В дома на мадам Бланш той лежи, пуши опиум и рецитира „Цветя на злото“. В ролята на Шарл Бодлер е Ивайло Христов, един от най-емоционалните и талантливи актьори в трупата. Мадам Бланш е Маргита Гошева. Маргита публиката аплодира като страстната богиня Цирцея в „Одисей“, а сега отново приковава вниманието в ролята на мистичната японка, на която е отредено сякаш да знае всичко, преди да се е случило. Сюрреалистичната сцена в дома ѝ е истински триумф на пищното наслаждение и изцяло в духа на Бодлеровите търсения в концепцията за модерното изкуство. В своите теоретични студии той разглежда връзките между модата, модерното и прекрасното, между морала и духа на всяка епоха и представите за красотата. В тази сцена блестят Патриция Пъндева, Мария Сотирова, Ирина Митева, Климентина Фърцова, Боряна Маноилова, Радина Думанян, неузнаваеми в костюмите, които са решаващи за общото внушение. Мъжете от трупата на Пловдивския театър, отлични в малките индивидуални детайли и безкрайно добри в работата като ансамбъл: Троян Гогов, Стоян Сърданов, Венелин Методиев, Красимир Василев, Димитър Банчев, Ивайло Христов. Силно кинематографични, сцените в дома на мадам Бланш предизвикват асоциации с естетиката на Паоло Сорентино, но поразителното е, че този ефект е постигнат с театрални средства, на живо пред очите на публиката. Интересни паралели с метафоричния свят на „Одисей“ са възможни в „конструирането“ на живата тъкачна машина, която тъче коприната. Ако в „Одисей“ станът на Пенелопа бяха десетте Пенелопи, в чиито ритмични движения е закодирана силата на съдбата, в „Коприна“ живата тъкачна машина са мъжете и жените от Лавалдийо. В контекста на времето и мястото на действието – Европа от втората половина на XIX век, това е препратка към модерните времена на индустриализация, буржоазните порядки и развитието на технологиите. В малкото селце те са пристигнали чрез Балдабю, в чието описание обаче има един твърде съществен детайл: той е мъжът, който може да създаде шал с цвят на залез. Точно той е донесъл и тайнствената машина, която в смисловата конструкция на „Коприна“ е и важна предметна метафора на създаването на красотата и участието на всеки в този процес.

„Коприна“, Пловдивски драматичен театър, фотограф Георги Вачев

Основните актьорски задачи са за Константин Еленков и Симеон Алексиев – в ролите на младия и възрастния Ерве, Боряна Братоева – в ролята на Елен, Алексей Кожухаров – Балдабю, Тодор Дърлянов – като Хара Кей. И те се справят блестящо. Умението на Константин Еленков да „носи“ и движи целостта на един театрален спектакъл е забележително. Органичните преходи в различни състояния, изключителното чувство за вътрешен ритъм, прекрасна говорна техника, усет за тишината и всичко, което може да се вложи в нея – това е част от проявлението на яркия му талант. Със Симеон Алексиев са истински и убедителни в мисията да представят всички мъжествени нюанси и странствания на душата, която преживява срещата с любовта и красотата. Превъплъщението на Боряна Братоева е изящно и носи нещо от френския чар и топлина, което убедително балансира мълчаливото присъствие на безименното японско момиче, завладяло сетивата на Ерве. Както винаги, Алексей Кожухаров и Тодор Дърлянов имат специални задачи, в които двамата са оригинални, изобретателни, със силно изразена индивидуалност. И всеки е героят си, и всички заедно са едно вълнуващо странстване в театралното.

„Коприна“ на Драматичен театър Пловдив е по Алесандро Барико, но не е „Коприна“ на Алесандро Барико. Сюжетът в случая е необходим дотолкова, доколкото нещо трябва да пренесе в материалния свят естетиката на преживяването. И като всеки жест в изкуството е скок в неизвестното, опит за обяснение на света и мястото на човека в него. „Коприна“ разширява териториите на красотата отвъд театралното. Театърът е игра и лично търсене на създателите си. Най-голямото достойнство на процесите, които съпътстват създаването ѝ на сцената на пловдивския театър в големия проект „Пътуващият човек“, е отсъствието на рутина. „Коприна“ е поредното театрално приключение с вкус към новото, с безкрайно любопитство и чистота на възприятията да се започва от начало. За всеки артист и творчески акт е много важно умението да започва от нулата, да открие и предаде нещо ново и различно. Възхитително и леко, като дете, което строи пясъчни замъци, после морето ги отнася, но чудото се повтаря всеки ден, чудото на живота, чудото на човека, който иска да започне отново.