„Изповедта на един убиец, претърпял катарзис през вярата“ – това е най-краткото описание на новия моноспектакъл на Деян Донков, който ще бъде представен премиерно на 24 септември на сцената на Античния театър в Пловдив.
Сюжетът поставя големите въпроси за любовта, прошката, покаянието, смирението, правенето на добро, грижата за другите, спасението на човешката душа…Точно затова, но и не само, всеки може да намери в представлението своя смисъл, своя път и може би… своята светлина. Както самият актьор казва: „Ако човекът е храм, камбаната е душата му“, а театърът е един от най-вълнуващите начини, познати на човечеството, през които можеш да откриеш своята същност.
Преди премиерата на моноспектакъла разговаряме с Деян Донков за текстовете, които жигосват, за свръхзадачата в „Камбаната“, за „времеядите“ и копринената нишка, изпредена от времето.
С какви чувства тръгнахте към „Камбаната“?
По-скоро „Камбаната“ тръгна към мен преди повече от две години. Не съм се прицелвал, случайно открих романа на Недялко Славов, прочетох го, говорих с Пловдивския театър, но след това трябваше да вляза в един филмов проект („Рибена кост“ на режисьора Драгомир Шолев), затова малко се отложи работата по театралното представление. Но след това се запознах с автора на романа, нещата някак се случиха от само себе си. Моноспектакълът ще е първата театрална реализация на романа.
Не бих посегнал към този текст, ако не намирах смисъл, ако не ме възбуждаше и не пораждаше силни чувства в мен. Този текст е изключително талантлив, абсолютен в същността си, всеобхватен и вечен. А с Петя Диманова и с оркестър „Карандила“ успяхме през музиката да извадим наяве душата на героя, който макар и убиец има красива душа.
Някъде прочетох, че казвате, че в романа има сцени, които сте запомнили за цял живот …
Да, така е. Жигосва те този текст, Слава на Бога, че има такива текстове. Не бих казал „за дълго“, бих казал – завинаги. Остават. Буквално те преобразяват. За мен специално са катарзисни. Докато го четях, в душата ми се случваше катарзис.
Определят „Камбаната“ на Недялко Славов като „роман без празна дума, без излишна фраза, без скучно многословие“, без сантименталности. Така ли ще е и в представлението?
Искам текстът да стигне директно до сърцата на хората. Това ми е свръхзадачата, защото друг смисъл няма. Драматизацията съм си я правил сам. Недялко Славов нямаше почти никакви забележки, което ме изненада и ме зарадва.
За кого бие камбаната в „Камбаната“?
Както казва поп Танас – камбаната е душата на вярата. И в този ред на мисли, ако човекът е храм, камбаната е душата му. Отдавна не е удряла камбаната в много от нас. И ми се иска това да бъде случката – всеки, който чуе текста и види представлението, да излезе с ударена камбана.
В текста има един диалог за това какви сме ние, човеците, и на този въпрос поп Васил отговаря, че сме „времеядо животно“. Такива ли сме наистина?
Самият аз много се разчувствах, когато четях точно този фрагмент в романа, защото ми откри тайната на живота. „Времеядо животно“ сме, защото времето само за нас съществува и „за да ни изпита, Бог ни сгоди с времето… и защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем…“ Това е точно онзи абсолют, за който говорех.
„Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него“…
Да…
И това са…
Хората на духа…
Може би те са спасението, те ще ни изведат към светлината, към Бог?
Вярвам и се надявам в това, че винаги има един избран или няколко избрани, които предат копринена нишка от времето, и това ни дава основание да не се страхуваме, че Лукавият ще завладее всичко. В такива времена точно такъв текст трябва да се чуе, да се преживее, да се усети.
Имаме ли сили, достойнство и вяра да се изкачим там, горе, до камбаната, и да изтръгнем звуци от нея, но без да я нараним и без да нараним ближните ни?
Всеки трябва да намери покой със своята камбана, да е в мир със себе си и тогава ще е на правилния и най-верен път към другите, към ближните.
„Камбаната“ на какво ви научи, какви нови светове ви помогна да откриете?
Опитвам се със себе си да се уединя през този моноспектакъл, текст и роман, да стигна по-близо до себе си, до Духа и светлината.
Може би до „копринената нишка, изплетена от времето“?
Не знам дали ще успея да стигна до копринената нишка, но със сигурност искам да съм колкото може по-далече от това мечтание за материалното, от лакомията, от алчността.
Да, ето тук стигаме и това как човек „чете“ успешността в живота. Това, с което се занимавате, по някакъв начин е свързано с „изпращането на сигнали – към актьорите, зрителите, контекста“. И понякога тези сигнали могат да останат неразчетени или пък неразбрани. Страхувате ли се от това или силно вярвате в това, което правите, и смело се изправяте пред предизвикателството?
Не знам дали съм готов, по-скоро имам нужда да го направя и затова, както казва Пинтър, „подхождам без страх и без очаквания“. Някак чисто актьорски нямам амбициите да се доказвам или показвам, а искам да премина през този текст съвсем честно, от сърце и душа.
Неслучайно сте избрали точно Пловдив и Античния театър за мястото, където да поставите „Камбаната“. В сърцето на Стария град, една древна сцена…
Една вечна сцена, бих казал, струва ми се подходящо място, макар че има своите предизвикателства и трудности, но смятам, че всяко усилие си струва, защото е в името на „Камбаната“.
След Античния театър къде ще се играе представлението?
Не сме мислили за следващи стъпки, ще оставим нещата в ръцете на съдбата.
Камбаната, по романа на Недялко Славов; режисьор Деян Донков; моноспектакъл на Деян Донков; Пламена Иванова в образа на Лейла; сценограф Никола Тороманов; музика Петя Диманова; видео дизайн Марио Стойнов; хореограф Деян Георгиев; фотограф Стефан Н. Щерев; със специалното участие на оркестър „Карандила“.
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Министерство на културата и е част от Програма „Наследство“ II на фондация „Пловдив 2019“.
