Начало Идеи Гледна точка Коренът на изцерението
Гледна точка

Коренът на изцерението

2432
ул. „Цар Самуил 33“, снимка авторът

Софийски истории (66)

Стъпка по стъпка следвам гънката на улица „Цар Самуил“ в посока към Витоша. Планината в случая не е само ориентир. Тя съществува, за да се случва всичко тъкмо на нас (Сюзън Зонтаг), сякаш релефът ѝ се чертае и през очите на хора, живели тук преди много години, с което ги влива в нашето настояще.

Ала за да не се отплесна напълно, тутакси искам да поясня: в случая крача подир сенките на история, за която се подсетих около задаващата се осемдесет и пет годишнина от рождението на нашия сънародник Цветан Тодоров, познат на света като френски мислител и интелектуалец, роден в България. В резултат на спор с двама приятели откъде би могла да тръгне една „софийска история“ на Цветан Тодоров.

Най-лесният начин, казах им аз, е от прочутия двуетажен дом на улица „Хан Крум“, в близост до малките „Пет кьошета“. Но за това място, където той събира приятели преди да замине за Франция през 1963 г., може най-добре да разкаже поетът Иван Теофилов, последният останал от легендарната компания, включваща режисьора Веселин Бранев и брат му Георги, художника Николай Ничев-Никчето и Александър Бешков. История за сбирки до зори в огромния бащин кабинет с прочутата библиотека на проф. Тодор Боров. Други – далеч по-добре от мен – биха могли да разкажат за вилата в Бояна на проф. Боров и за „недовършената ѝ градина“, този „предпросвещенски“ проект, вечно прекопаван и подкастрян от самия Цветан Тодоров, който, както сам споделя, ужасно се боял обаче да стъпи в предишните си „градинарски обувки“ – струвало му се, че така заличава битието на другия Tzvetan Todorov, искащ да изкаже мислите си като гражданин на света, и то от Париж.

Изведнъж спонтанно ме осени образът на другия негов дядо – този по майка, когото той не си спомня лично и въпреки всичко сякаш е попил от неговата съдба толкова много неща. Ала кой днес си спомня Иван Пеев-Плачков (1864–1942)? Има ли някой идея кой е този човек, роден преди 160 години в Копривщица?

Да си призная самият аз го открих като автор преди двайсетина години и то случайно. В ръцете ми попадна малко подвързано томче с „Бележки, очерки и фейлетони“ (1901). Отворих го и просто не го оставих, докато не го изчетох от кора до кора. Самобитен изказ, английско чувство за хумор (възпитаник на Робърт колеж). Язвителен публицист, близо четвърт век редактор на в. „Мир“, най-интелектуалното българско периодично издание. И над трийсетина години секретар на Българското книжовно дружество (днешния БАН). Сиреч корените на бъдещия Цветан Тодоров, на този инак „изтръгнат от корен човек“ (L’Homme dépaysé, 1996) – и от двете страни – са с баща академик и дядо академик по майчина линия. Което не пречи, „изтръгнат от своята среда, всеки човек да започне да страда: най-драго е да живееш сред своите. Ала „изтръгването“ може да принесе ползотворен опит“.

Впоследствие издирих и прочетох „Из гънките на миналото“, спомените на Пеев-Плачков, намиращи се в неговия архив в БАН и публикувани в малък тираж чак през 1994 г. Дали именитият му внук ги е прочел? Почти съм убеден в това. Мога да свидетелствам и от първо лице, тъй като на два пъти съм му носил пратки с книги и вестници от България. А вторият път през 1996 г. – по мой спомен – в пакета се намираше и бройка от „Из гънките на миналото“.

Та затуй сега следвам гънката на улица „Цар Самуил“, виеща се покрай основното училище „Св. патриарх Евтимий“. Школото е старо, още от края на XIX в., но сградата е проектирана в началото на 40-те години на ХХ в. от писателя модернист Чавдар Мутафов, архитект към Столичната община.

Може би затова в спомените си Иван Пеев-Плачков говори за ясния размисъл, който не бива потушен даже от най-силната детска глъч? Чрез моя безценен телефонен указател на София от 1936 г. бързо установявам адреса му – ул. „Цар Самуил“ 33. Тъкмо от отсрещната страна, по линията, дето дели сградата на училището от неговия двор.

Ала, както и очаквах, къщата не е оцеляла. Съдбата ѝ е сякаш копие под индиго на „етруския храм“ на проф. Г. Т. Данаилов, превърнат във „Вкусното кебапче“ в добавка с четириетажна жилищна сграда от 50-те, за който вече писах „софийска история“. В случая заведението носи многозначителното название „Дълбоки корени“(!), а зад него се е сгушила сходна четириетажна кооперация, набързо вдигната или преустроена след 1944 г. Страничният двор, превърнат в гараж, дава достъп до някогашната „недовършена градина“, откъдето по аналогия със съседния патрициански дом си представям как тук навярно се е извисявала дървена веранда с изглед към Витоша.

Няма как да е иначе. В „Из гънките на миналото“ Иван Пеев-Плачков прави изповед на един живот, белязан от съпротивата срещу болестта. На 24 години е поразен от инфлуенцата. И то от ранната ѝ вълна в България – през зимата на 1889 г. и началото на 1890 г. А за тази пандемична вълна днес не се знае почти нищо. Тогава той е още учител в Пловдив, но често пътува до София, където са се установили близките му. И тук лично се убеждава как заболяването за две седмици съсипва дробовете, хората започват да храчат кръв и скоро угасват. В мемоарната си студия „В Египет за цяр“, публикувана най-първо в сп. „Мисъл“ (год. V, май-юни 1895, с. 312–401) и сетне препечатана в „Бележки, очерки и фейлетони“, подробно описва страховете на тогавашното българско общество.

Вестниците били отрупани със съобщения за болестта, проникнала най-напред в София. Станало ясно, че могат да се заразят отведнъж поне няколко хиляди души, след което броят на случаите да се удвои и учетвори. Изведнъж плъзнал слух, че „чудната гостенка“ се мори с коняк. „Аз сам – отбелязва Пеев-Плачков – не бях член на въздържателната дружина, та сегиз-тогиз се подкрепях с нещо спиртливо и преди да дойде инфлуенцата; ала сега, щом бе въпрос да се завардим от тая многоочаквана гостенка, сам го прекалих, т.е. позволих си да пия повече коняк“.

В резултат на което го заболява стомах, от коняка обаче не се отказва. Скоро се разболяват жена му и брат му. Слугинята им, уплашена, забягва, и той остава на ръце с дете пеленаче (може би Харитина, майката на Цветан Тодоров?). На връх Нова година го хваща хрема, втриса го, чувства „малко огън“. Но не се спира. Обикаля насам натам и все обяснява, че „това е инфлуенца“. Май понятието „карантина“ още не е било известно в България… Накрая пада на легло и започва да плюе кръв – по цяла винена чаша. Лекарите го отписват на бърза ръка. Дори кръстникът му г-н М. (Михаил Маджаров) провожда брат си да надникне отдалеч в прозорците, за да види дали Иван не е вече умрял. А „една благочестива стара копривщенка, която рядко заминуваше на мъртвец да не запали восъчна свещ, бе дохождала дори у дома да изпълни своя дълг пред Бога с китка цвете и една вощеница. Баба ми, която бе повикана тайно от мене от София, като видяла копривщенката със свещта, обрадвала се, защото, както обяснила на домашните, тая грешка на благочестивата копривщенка показвала, че злото, т.е. болестта е умряла и аз трябва да остана жив“.

Иван Пеев-Плачков оживява след дълги кръвохрачения на болничния одър. В „борбата му за живот“ лекарите се разделят в прогнозите си за по-сетнешното лечение. Едни настояват да замине на север – забележете, в Давос. Там разни българи вече се били посъвзели, но някои предали Богу дух. Други го съветвали да прекара зимата и ранната пролет на възможно най-топло място – в Египет. За целта трябвало да „шконтира“ (изтегли) заплатата си в аванс или да вземе пари назаем. Никой не искал да му даде. Забележете, никой от приятелите и колегите, дори най-заможните, не се решавал на подобна стъпка. Да дадеш пари на тежко болен човек било все едно да ги хвърлиш в морето. Накрая една чужденка, англичанка, балдъзата на г-н Ш., му дала пари, но срещу „добро шконто“, без да знае правилото, че „нашите лекари пращат болните на церене на 12-ия час“. Сиреч на ръба „да им излезе душата“.

След което се оказва, че трябва да си извади „пашапорт“. Уж лесна работа, тъй като е освободен като „негоден“ от военна служба. Иван Пеев-Плачков бил болезнено слаб, с крехка конструкция, напомняща с нещо тази на Цветан Тодоров. Ето как сам описва себе си: „По онова време аз тегнех 41 оки и бях мъж с жена и дете. Гърдите ми са по форма птичи: в кръста стиснати, отпред и отзад сплеснати. Между ребрата ми могат да се пъхнат цели два пръста. Естествени физически недостатъци имам два: единият е, че ходя много бързо, а другият, че бъбря повече, отколкото трябва. Достойно за забелязване е и че макар да съм живял в София и преди, и след боледуването си, в двореца не съм канен ни един път“.

Накратко, около „пашапорта“ го чака „параграф 22“. Чиновниците не му го издават, защото няма документ от окръжието, а оттам не му издават „отпускно“, тъй като не намирали съответния кочан с документи. Накрая след застъпничеството на приятели, засвидетелствали, че „публицистът“ е познат на самия г-н Стамболов, заветният „пашапорт“ е издаден и той отпътува за Египет, където осъзнава, че може бе не е случил на най-подходящия климат и грижи (нощите са студени, а хигиената – катастрофално отчайваща).  

Резултатът от всичко това след завръщането му е прехвърляне в София, където една негова статия за образованието (колко тежко поминуват бедните ученици) е забелязана от тогавашния министър-председател Тодор Иванчов. И той решава да го направи министър на просвещението, какъвто остава и във временния кабинет на Рачо Петров. В министерстването си Пеев-Плачков започва важни реформи, опитва се да стимулира промени дори в Българската православна църква. Като английски възпитаник е убеден, че „нашата Православна църква трябва да се стреми да стане жива църква като протестантската; нейните представители трябва да живеят с народа и да му се притичат на помощ навсякъде в живота, а особено да вървят ръка за ръка с учителите, които имат същата мисия на земята… Ние трябва да си спомняме онова време през турското робство, когато учители и свещеници работеха заедно за своя народ, за неговата просвета и свобода“. Но проектът му не успява.

Докато обикалям около ул. „Цар Самуил“ 33, се питам дали възстановения училищен параклис „Св. патр. Евтимий“ е съществувал и в края на дните на Иван Пеев-Плачков? В „Из гънките на миналото“ става ясно, че неговият дом неслучайно се е издигал на това място. По замисъла на неговия създател къщата била ориентирана „на чист въздух и към Витоша“. Заранта той излизал на балкона си, за да се калява, правел и съответните упражнения. Затова люто осмива българския страх от „течението“. Като дава пример със свой познайник – Стоян Вежанов, интелигентен старец от Клисура, който бил истински мъченик на въздушното течение: „За да не се изложи на течение, той, както седеше в стаята, постоянно обикаляше прозорците, за да затикне и най-малката зирка, та да не може да се образува течение, от което той смъртно се боеше“.

„Мястото“ на ул. „Цар Самуил“ 33 било „храм на чистия въздух“. Така въпреки поразените си дробове Иван Пеев-Плачков достига заветните 82 години. А столичани наблюдвали отдалеч неговите гимнастики в „храма на здравето“ и силно се дивели.  

Тук, в този дом, в продължение на три десетилетия са се разнасяли сутрин и вечер от печатницата на ул. „Бачо Киро“ 7 коректурите на в. „Мир“, едно от най-меродавните издания на българския печат. Вестникарската формула на Иван Пеев-Плачков е също интересна – макар изданието да е партиен орган на народняците, той не го виждал като „партизанска преса“. Мнение, което не се споделяло дори от кръстника му в живота и в журналистиката Михаил Маджаров.

Ето и свидетелството на Пеев-Плачков: „Мъчно ми беше да свикна с партизанския дух, в който в. „Мир“, като всеки орган на партия, се списваше. Мен ме наследи като министър Васил Кънчов, убит от един неуравновесен тип на име Каранджулов, който беше се заканвал и мен да убие, ако не му дам служба… Написах две добри думи за Кънчова, но тогава ми напомниха членове на централното бюро на партията, че втори път не трябва да казвам добри думи за човек, който не е от нашата партия“. Известна българска практика.

На второ място, той, като английски възпитаник, е против крайното русофилство на в. „Мир“. Позиция, която отстоява и в третия си мандат на министър на просвещението в правителствата на Иван Гешов и Стоян Данев (по време на Балканската война): „Кабинетът се състоеше все от русофили; правех само аз изключение. Често ми се виждаше прекалено русофилството на моите колеги, нещо като идолопоклонство; и аз го нарекох така при един случай в заседания на Министерския съвет“. Но парадокс: тъкмо заради участието си в това правителство Иван Пеев-Плачков бива арестуван през 1922 г. от дружбашите на Стамболийски. И лежи според горчивото му признание „по месец за всеки месец на власт“.

И пак не се отчайва.

Заветът, който ни оставя в „Из гънките на миналото“, съдържа най-простички препоръки:

Бъди добър и прави добро.
Дишай пресен въздух и имай чисти мисли.
Помни, че не несполуката, а лошата цел е престъпление и измъчва човека.
Недей усложнява живота, а гледай да го направиш колкото се може най-прост.
Обичай да се смееш, дори да не ти се смее; бъди весел и гледай никой да не те съжалява.

В едно интервю пред Анюта Качева в БНР (2004) Цветан Тодоров споделя следното:

Родителите на майка ми починаха, докато бях малко дете, през войната, роден съм 1939 г., значи бях 3–4-годишен, и нямам много спомени. Дядо по майчина линия ми е Иван Пеев-Плачков, видна личност в българския обществен живот в първите десетилетия на XX век, постоянен редактор на вестник „Мир“, секретар на Академията на науките, един вид интелектуалец, но личният ми контакт с него бе много слаб.

И все пак в книгата му „В името на народа“ (1992) откриваме размисъл, сякаш събран тъкмо „из гънките на миналото“:

Един народ трябва да преоткрие миналото си не за да го преживее, нито за да опре на него сегашните си изисквания – включвайки се в безкрайните цикли на реванша и репресиите (Балканските войни са добър пример за катастрофите, предизвикани от подобна буквална памет) – а за да извлече урок за бъдещето; за да се опита, размишлявайки над несправедливостите на миналото, да съживи идеала за справедливост.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора