„Безтегловност“ беше озаглавила изложбата си през юли в столичната галерия „Ракурси“ художничката Калия Калъчева. Експозицията беше организирана с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ и беше поредната за Калия в пространството на ул. „Хан Крум“ 4, което все повече става територия на новите имена в изкуството.
Калия Калъчева е родена през 1986 г. в София, през 2011 г. завършва „Живопис“ в Националната художествена академия. В годината на дипломирането си е удостоена с Наградата за млад живописец на Фондация „Едмонд Демирджиян“. Само година по-късно е сред шестимата номинирани творци за наградата МОСТ. През 2014 г. печели място в престижната резидентна програма на Сите дез ар в Париж. През 2016 г. е включена в друга творческа резиденция – Oberpfälzer Künstlerhaus в Швандорф, Германия. През 2017 г. получава специално признание в конкурса „Жените в изкуството“, Орландо, Флорида. 2020 г. ѝ носи наградата на СБХ за млад автор на Биеналето за съвременно изкуство „Приятели на морето“ в Бургас. Калия има над 20 самостоятелни изложби и участия в над 100 общи национални и международни изложби. Нейни картини са притежание на частни, държавни и общински галерии.
Следващата изява на Калия Калъчева е съвместна с Гергана Табакова, двете ще представят във Варна изложбата „Обем“ – открива се на 25 юли в ReBonkers.
Новата ви изложба в галерия „Ракурси“ изглеждаше „космическа“, ако мога така да я определя, заради малко мрачните ви „лунни“ пейзажи. Известна препратка към това впечатление е и заглавието „Безтегловност“. Какво всъщност сте имали предвид?
Исках да направя серия от картини, които да излъчват спокойствие, да го няма всекидневното напрежение и свръхсоцалните теми. „Безтегловност“, защото има небе, което има две значения. Един път е част от космоса, който е под самия пейзаж, другия път е небе, което е част от атмосферата. Затова реших, че това са платформи. Представих си живота като някакъв слой от много други слоеве, от други измерения. Ние сме в тази платформа, която е в безтегловност между измеренията. Такова е усещането. Околният свят е този, в който ние живеем. Всекидневието ни е тук, на тази повърхност, а всъщност какво има по-нагоре или по-надолу… Някаква космическа безтегловност.
Познаваме ви като художник на абстрактния индустриален пейзаж, а ето, в тази изложба изцяло се обръщате към природата – загатнати са планини, дори „морски“ пейзаж („О, небеса“ I и II), ако мога така да го нарека.
Синьото е много интересен цвят, обичам да го ползвам в най-различните му нюанси. Когато има толкова много синьо, човек винаги се сеща за море. И това разяждане на долния, златен слой, в едната картина той прилича на река, която се стича към по-плътната втора част. Тази техника също ми е любопитна, защото златният лист е направен от метали, които имитират злато. Аз тук ги втечнявам и те все едно се разливат. Много ми е интересно като похват.
Във ваша „запазена“ марка са се превърнали златният и сребърният цвят, особено в по-ранните ви картини, които бяха рисувани върху дървени плоскости.
Обичам лъскавината, обичам да има блясък и някакъв вид отражение. В работата от дипломирането ми в студентските години нямаше злато или сребро, но имаше лак, който беше толкова лъскав, че като се доближиш до картината, все едно се оглеждаш в огледало. Когато си с цветни дрехи, лъскавият фон се променя. Това също ми е интересно – участието на зрителя. През 2015–2016 г. бях направила серия „Златна среда“, която беше вдъхновена от материалния свят, в който живеем. Златна среда, но не в смисъла на съвършена композиция, на златно сечение. Винаги търся различни цветове, цветови комбинации.
Обикновено времевата линия или линията на живота следва ритъма на сърцето и е зигзагообразна или спираловидна. А при мен е права, но пък е холограмна. Представям си, че животът ни е отрязък от тази линия, но всъщност съдържа целия спектър от цветове. Холограмата е много любопитна, защото дори да се вземе и една малка частица от нея, тя съдържа в себе си информация за цялото. Има една теза, че всички сме холограмни, че вселената е полихолограмна, защото дори една частица от тялото ни съдържа информацията за всичко.
Друг любим ваш елемент, който и тук присъства в картините ви, е хоризонтът, неизменно го поставяте като координатна система.
Това е една моя теза, която формулирах по-конкретно миналата година. Линията представлява хоризонта, който смъква човека на земята и вече става не толкова абстрактна, колкото пейзажна. Ако се абстрахираме от това, че сме на земята и че трябва да има хоризонт, това е просто една по-абстрактна картина, както е с тези две работи в изложбата, които се казват „О, небеса“ I и II. Те са абстракция, но всъщност създават усещане за небе и земя.
Може би ни е необходим хоризонт, а не просто да летим в небето.
Да, хората обичат да бъдат заземени. Ние всички сме привлечени към материалното. И търсенето на хоризонта е може би желанието да не летим чак толкова. Да се хванем за нещо, за да не сме толкова безтегловни.
Като представител на младото поколение художници как ви изглежда състоянието на българското изкуство днес?
По отношение на живописта може много повече. Аз съм доста критична, даже с приятели се шегуваме, че понякога съм крайна. Не е велико положението на съвременното българско изкуство, но ми харесва, че в тази среда има голям потенциал за развитие. Ако на други места нещата са доста добре конкретизирани, знаят се стъпалата, знае се кой какъв е, то тук има широко поле за развитие. Всички се учат, опитват се да напредват, да достигат някакви хоризонти.
През последните години нещата се развиха в положителна насока. Хората започнаха повече да се интересуват от изкуство, защото през пандемията разбраха, че имаме нужда от него. Всичко в живота преминава, но изкуството е вечно и може да спаси душата от страдания и да ни избави от всякакви други извънредни състояния. Така че българското изкуство се развива добре и наистина времената са интересни.
Моето впечатление е, че поне от пет години младото поколение художници много по-ярко се заявява и присъства все по-осезаемо.
Вече не можем да кажем, че младите артисти няма къде да се покажат. Ако имаш желание за работа, ако работиш усилено и имаш идеи и ги реализираш, можеш да се показваш на много места. Радостно е да усещаш този младежки порив.
Сега остава и да има пазар на изкуството.
Също като изкуството и пазарът се развива. Както се отглеждат артистите и се развиват, така се развиват пазарът, публиката, вкусът, който през последните години беше малко залинял. Друг сигурно би казал, че не е толкова добре. Но поне има поле за възход.
Как се ситуираме ние спрямо другите? Изоставаме или вървим горе-долу в крак?
Не смятам, че е необходимо да се сравняваме. Ние като нация имаме силно желание за сравнение, но всъщност сме много по-ценни, ако сме автентични. Да сме ние. Не да приличаме на някого. Това желание да наподобяваш някого, само защото е световно известен, малко разваля автентичността на нашенското. Има такива примери в социалните мрежи. Днес например е модно да снимаш процеса по изработването на дадено произведение. Ако нямаш видео как си го изработил, едва ли не няма да стигнеш до публиката. Аз никога не бих разкрила какво правя. Това е някаква магия, която е вътре в теб, в ателието, в преживяванията ти. Защо трябва да стане публична, само за да имаш хиляди харесвания. Интернет създава такива тенденции, но те не винаги са истински път.
Ето, изниква големият въпрос – интернет помага или вреди?
И помага, и вреди, но навсякъде е важна хармонията.
