0
1408

Космическа идилия или заговор

Напуснал ли е „Вояджър” Слънчевата система или не я е напуснал? Новината (заедно с опровержението й) се мярна накратко в медиите преди десетина дни и се загуби.Тя вероятно нямаше и да се мерне, ако не беше „българската следа” в нея – на „Вояджър” пътува и запис на песента „Излел е Делю хайдутин” в изпълнение на Валя Балканска.

Когато преди повече от три десетилетия песента бе селекционирана да представлява красотата на земната култура пред незнайни инопланетяни, които ще намерят сондата, огромна радост и гордост изпълниха българското население. В общата еуфория – и като страстен читател на научна фантастика, се тревожех как космическата цивилизация, която ще открие „Вояджър”, ще разчете посланията на човечеството, без да има съответната техническа екипировка. Утешаваха ме, че тази цивилизация несъмнено ще е много по-развита от нашата и със сигурност ще намери начин. Никой не ме предупреди обаче, че сондата ще се мотае цели 35 години в Слънчевата система, преди да излезе в големия Космос – там, където ще я намери високоразвитата цивилизация, която ще се отзове на земния ни повик и т.н.

Спорната новина за „Вояджър” се появи в медиите буквално два дни след откриването на изложбата „Космополис” на Красимир Терзиев в галерия ИСИ-София. И така експозицията, построена върху няколко обекта с допълващи ги рисунки и акварели, неочаквано се сдоби с още едно конкретно измерение на промяната в мисленето ни за Космоса.

Фототапетът „Без название” (2013) грабва вниманието още от входа: палми в предния план обграждат не райски залив, както може да се очаква, а лунен пейзаж с космически апарат и астронавт в скафандър в далечината. Без палмите това би било сцена от прозаична, но важна за човечеството научно-изследователска работа; с палмите се превръща в екзотична ваканционна дестинация. Тя все още не е толкова банална като райския залив, постижима е технически – като тапет на стената вкъщи, и е мечтана, поне докато космическият туризъм поевтинее и престане да е привилегия само за милионери.

Междувременно можем да помислим дали да не се сдобием с малък парцел на Луната. Засега вървят евтино, казват, а пък кой знае – след време може да прекарваме почивката си там. В скромна вила – нищо претенциозно, а после да се радваме на снимките си от ваканцията. Тази вълнуваща перспектива чертае акварелът „Семейство” (2013): майка, татко и дете позират щастливи пред фотообектива. Вярно, досадната подробност е, че са в скафандри и поради това индивидуалните им черти са силно редуцирани. Но пък те си знаят кой кой е, и преди всичко че са именно те. А освен това космическата ваканция вероятно ще предложи и други непостижими на Земята забавления: например „Синхронно реене” (2013). Разбира се, тук ще трябва да се внимава да не се заплетат животоподдържащите кабели, но пък всяко приключение крие известен риск, нали така?…

Космическо-туристическата идилия нарушава акварелът „39 години по-късно” (2011). Текстът до него напомня, че на Луната би трябвало да има забити 6 американски знамена. И че ако те (все още) са там, би трябвало вече да са бели – напълно обезцветени от радиацията. Човечеството неусетно е вдигнало бяло знаме, така да се каже, предало се е в опитите си да завладее Космоса. А дали въобще е правило такива опити – възраждат се десетилетни съмнения. Дали „малката крачка” и „големият скок” (по Нийл Армстронг) на Луната не са инсценировка – заговор от периода на космическата надпревара като част от Студената война между двата лагера на Земята тогава. Инсценировка с наличните за времето технически средства на киното и телевизията, на които днес снизходително се усмихваме…

Докато се взираме в екрана на компютъра. Чрез него живеем в безброй измерения, можем да си въобразим и осъществим какво ли не. Без физически ограничения. „Само един свят не (ни) стига” – показва „Карта на маршрути между световете” (2010). Необходими са три разгъвки на земното кълбо, защото иначе континентите биха се загубили под гъстата плетеница от разноцветни линии. В днешния ни множествен свят „Пазарите са…” (2013) нервни – проблясва светлинен надпис в тъмния коридор. Вероятно защото въртят огромни виртуални пари в ограничено, макар и глобално, реално пространство. А в текущата криза наивният порив да започнем България „На чисто” (2013) изпъква с цялата си нелепост в негативно обърнатата бяла релефна карта на страната.

„Монумент на изтеклото време” (2013) представя призрачното лице на художника, вградено в черния екран на стар лаптоп. Това може да е всеки от нас…

А някъде там „Вояджър” напуска Слънчевата система, понесъл остарялата мечта на човечеството. Има гориво за още десетина години, както разбрах. После ще се превърне в невъобразимо миниатюрна прашинка космически боклук.

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияКапитализъм и демокрация
Следваща статияСрещу политическата дихотомия