Начало Книги Изборът Космически комедии
Изборът

Космически комедии

Итало Калвино
05.01.2017
2680
Итало Калвино, wikipedia

Определяни като върхово литературно постижение, „Космически комедии“ (ИК „Колибри“, превод Божан Христов) помиряват литературата с науката и митовете и чрез един фиктивен разказвач превеждат читателя от времето на сътворението на Вселената до наши дни 

Това не е научна фантастика според общоприетия смисъл, а по-скоро опит да се иронизират и пародират много нейни постулати. Името на героя прилича на някаква формула: Qfwfq, и най-сигурното, което може да се каже за него, е, че е свидетел на всички промени и събития в Космоса. Отделните глави на книгата са хумористични епизоди за биологичния преход от една неопределена същност на живот към осъзната, нова форма на присъствие във Всемира.

Итало Калвино е роден през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отраства в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973 г. се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985 г., в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Итало Калвино, „Космически комедии“, ИК „Колибри“, превод Божан Христов, 2016 г.

МЕКАТА ЛУНА

Според изчисленията на Х. Герстенкорн, развити от Х. Алвен, земните континенти не били друго освен отломки от Луната, паднали на нашата планета. Първоначално и Луната била планета, гравитираща около Слънцето, до момента в който близостта на Земята не я извадила от нейната орбита. Попаднала в плен на земната гравитация, Луната приближавала все повече, свивайки орбитата си около нас. В един момент взаимното привличане взело да деформира повърхността на двете небесни тела, повдигайки огромни вълни, от които откъснати отломки кръжели в пространството между Земята и Луната, най-вече парчета от лунна материя, които накрая падали върху Земята. По-късно, вследствие влиянието на морските приливи и отливи, Луната била отблъсната, достигайки днешната си орбита. Но част от лунната маса, може би половината, останала на Земята, образувайки континентите.

– Приближаваше – спомни си Qfwfq, – забелязах това, докато се прибирах вкъщи, загледан в процепа между стените от стъкло и стомана, и я видях, но вече не като една от многото светлини, които блясват вечер на Земята, затова че в даден час са включили един лост в централата; видях и ония на небето, по-далечни, но не по-различни и неконтрастиращи с околния ландшафт – говоря в сегашно време, но се позовавам винаги на ония далечни времена – видях я да се откъсва от всички останали небесни и улични светлини и да изпъква на вдлъбнатата шир на мрака, заемайки вече не една точка, макар и по-голяма, от типа на Марс или Венера, сиреч като вдлъбнатина, от която струи светлина, а съществен дял от пространството, и да добива форма – една трудно определима форма, защото контурите не бяха достатъчно ясни, за да очертаят една правилна фигура. С една дума, видях, че се превръща в нещо.

Това силно ме впечатли. Защото това нещо, което не се разбираше от какво е направено, изглеждаше различно от всички други неща на нашия живот, обичайните ни неща от пластмаса, от найлон, от хромирана стомана, от дукотон, от синтетични смоли, от плексиглас, от алуминий, от винавил, от гетинакс, от цинк, от асфалт, от азбест, от цимент – старите неща, сред които се бяхме родили и отраснали. Беше нещо несъвместимо, чуждо. Виждах нещото да приближава, сякаш се канеше да удари редицата небостъргачи на Медисън Авеню (говоря за някогашното Медисън Авеню, несравнимо със сегашното), виждах го да се разширява в онзи коридор от нощно небе, обрамчен от сияние отвъд начупената линия на корнизите, и да налага на този наш фамилиарен пейзаж не само неподходящата си по цвят светлина, но и обема, тежестта си, невъзможната си същина. И тогава по цялото лице на Земята – по ламаринените площи, арматури от желязо, гумени подове, кристални куполи – по всичко наше, изложено навън, почувствах да преминава тръпка.

Метнах се на колата и доколкото трафикът позволяваше, се впуснах през тунела, насочвайки се към Обсерваторията. Сибил беше там, с око на телескопа. Обикновено не искаше да я навестявам в работно време и щом ме зърнеше, правеше кисела физиономия, но не и онази вечер – тя дори не повдигна лице, защото явно очакваше посещението ми. „Видя ли?“ – би бил глупав въпрос и трябваше да прехапя езика си, за да не го задам, толкова бях нетърпелив да разбера какво мисли тя.

– Да, планетата Луна още се е приближила – каза Сибил, преди да попитам каквото и да е. – Очаквано явление – добави.
Почувствах се малко успокоен.
– Предвижда ли се пак да се отдалечи? – попитах.
Сибил продължаваше да примижава с единия клепач и да гледа през телескопа.
– Не, вече не ще се отдалечава – каза.
Не разбирах.
– Искаш да кажеш, че Земята и Луната са станали планети близнаци?
– Искам да кажа, че Луната вече не е планета и че Земята се е сдобила с луна.
Сибил имаше навика да ги плещи такива, дори за важни въпроси, и това всеки път ме дразнеше.
– Но що за разсъждения са тия? – протестирах. – Всяка планета е планета, колкото и другите, нали?
– Ти това планета ли го наричаш? Искам да кажа планета като Земята? Погледни! – И Сибил се отмести от телескопа, за да застана зад него. – Луната никога не ще успее да стане планета като нашата – заключи тя.
Не слушах обяснението ѝ – увеличена от телескопа, Луната ми се явяваше с всичките си подробности, тъй разбъркани, че колкото повече ги наблюдавах, все по-малко бях сигурен как е сътворена. Единствено сигурно беше въздействието, което гледката пораждаше у мен – въздействие на очароваща погнуса. На първо място бих изтъкнал зелените жилки, които я покриваха, по-гъсти в някои зони, като мрежа, но истина е, че това бе най-незначителната, най-неочебийната подробност, защото главните ѝ особености убягваха от погледа, може би поради лепливото блещукане, което се просмукваше от безброй пори, ако можем така да се изразим, или хриле, а в някои точки – от пространни подутини по повърхността, като бабуни или смукала.

Ето че отново се вторачвам в подробностите – наглед по-внушителен метод за описание, но в действителност с ограничена полза, защото единствено възприемайки ги като едно цяло – каквато е подутината на подлунната пулпа, с изпънати бледи външни влакна или сгънати във формата на клуп, а някои вдлъбнати, та чак заприличваха на цикатрикси (поради което тази Луна би могла да е съставена от притиснати и зле прилепнали парчета) – та казвам, всяка отделна подробност напомняше на болни черва или на гъста гора, която следва да се възприеме като едно цяло, а не като отделен ствол, щръкнал над нея.
– Правилно ли ти се струва да продължава да кръжи около Слънцето, подобно на нас? – казваше Сибил. – Земята е много по-силна: в крайна сметка ще изтласка Луната от нейната орбита и ще я завърти около себе си. Ще си имаме сателит.
Опитах се да потисна тревогата си. Знаех как реагира Сибил в такива случаи: ставаше важна, дори цинична, като човек, който не се учудва никога от нищо. Държеше се така, струва ми се, за да ме предизвика (по-скоро надявах се, защото бих се разтревожил, ако знаех, че го прави от безразличие).
– Ами… – подхванах, стараейки се въпросът ми да съдържа само естествено любопитство, което да подтикне Сибил да ми каже нещо, разсейвайки страха ми (изглежда, още се надявах на нея, още имах нужда спокойствието ѝ да ми вдъхне вяра) – винаги ли ще я виждаме?
– Това нищо не е. Още ще се приближи – каза и за пръв път се усмихна. – Не ти ли харесва? Въпреки всичко, като я гледам там тъй далечна и различна от всяка позната форма и знам, че е наша, че Земята я е пленила и я държи там, просто ми харесва, струва ми се красива.
Реших, че няма какво повече да крия душевното си състояние.
– А за нас има ли опасност? – попитах.
Сибил сви устни и възприе изражението, което най-малко обичах.
– Ние сме на Земята, а Земята разполага със сила да задържа наоколо си планети, като Слънцето. Какво може да противопостави Луната като маса, като гравитация, като издръжливост на орбита, като плътност?
Нима може да се сравняват? Луната е съвсем мека, а Земята твърда, корава, яка.
– А ако Луната не издържи?
– Е , тогава силата на Земята ще я задържи на място.
Изчаках Сибил да свърши дежурството си в Обсерваторията, за да я отведа вкъщи. В края на града се намира онзи възел, където автомагистралите се разклоняват по мостове, а те се прескачат един друг, извивайки се в спирали, издигнати от циментови колони с различна височина, и човек никога не знае в каква посока завива, следвайки белите стрелки по асфалта – на някои отсечки градът, който оставяш зад себе си, изведнъж се появява отпреде ти, облян от светлини, приближаващ през сводовете и колоните на спиралата. Точно отгоре се намираше Луната, а градът ми се стори крехък, увиснал като паяжина с всичките си звънтящи витрини и бродерии от светлина под онзи израстък, който раздуваше небето.

Сега използвах думата „израстък“, за да определя Луната, но трябва веднага да прибегна към същата дума, за да посоча новостта, която открих в този момент, тоест един издатък, който се подаваше от Луната и се проточваше към Земята, подобно на огромна капка от запалена свещ.
– Какво е това? Какво е това? – питах, но един нов завой вече бе отклонил колата ни към тъмнината.
– Земното привличане поражда твърди приливи и отливи на лунната повърхност – каза Сибил. – А както ти казах, тя хич не е твърда.
Ново разклонение на автомагистралата още един път ни постави лице в лице с Луната и онзи издатък се бе проточил още повече към Земята, образувайки в края си къдрица като мустак и изтънявайки се в основата си като стъбло на цвете, за да добие вид на гъба.

Живеехме в котидж редом с други покрай един от многото булеварди на безкрайния Зелен пояс. Както обикновено, седнахме на люлеещите се столове на верандата, която гледаше към задния двор, но този път погледът ни не бе обърнат към половината акър цветни плочки, които съставляваха парцела ни зелена площ; очите ни оставаха приковани в онзи своеобразен полип, надвиснал над нас. А сега проточващите се издатъци на Луната бяха станали много и се протягаха към Земята като лепкави пипала, и сякаш от тях всеки момент щеше да прокапе някаква материя от желатин, мухъл и пяна.
– Ти ми кажи, може ли така да се разпадне едно небесно тяло? – настояваше Сибил. – Сега ще се увериш в превъзходството на нашата планета. Нека Луната приближава, нека – ще дойде момент, в който ще спре.
Гравитационното поле на Земята има тази сила и след като е привлякла планетата Луна едва ли не над главите ни, изведнъж ще я спре, ще я отдалечи на правилно разстояние и ще я задържи там, завъртайки я като вече втвърдена топка. Луната трябва да ни благодари, иначе ще се разпадне.

Намерих разсъжденията на Сибил за убедителни, защото и на мен Луната ми се струваше нещо нисше и отблъскващо, но те не успяха да разсеят страха ми. Виждах лунните израстъци да се гърчат в небето, сякаш се мъчеха да достигнат или обгърнат нещо; отдолу бе градът, представляващ назъбена линия от светлина на тъмния хоризонт. Дали Луната щеше да спре навреме, както казваше Сибил, преди едно от пипалата ѝ да сграбчи шпила на някой небостъргач? А ако още преди това един от тези сталактити, които продължаваха да се източват и изтъняват, се откъснеше и се стовареше отгоре ни?
– Може нещо да падне връз нас – допусна Сибил, без да дочака въпроса ми, – но какво от това? Земята изцяло е облицована с водоустойчиви и непроникваеми материали; дори нещо да ни капне от тази лунна каша, лесно ще го изчистим.
Сякаш твърдението на Сибил ми позволи да видя нещо, което ставаше от известно време, и аз възкликнах:
– Е то, нещо се стича!
И вдигнах ръка, за да посоча увиснали във въздуха гъсти капки от някаква каша. Но в същия миг вибрация разтърси Земята и през небето, в противоположна посока на падащите лунни секреции, се издигна облак от твърди частици – люспите на земната кора, които се трошеха: нечупливи стъкла, стоманени ламарини и облицовки от изолационни материали, всмукнати от лунното притегляне като пясъчни прашинки от вихрушка.
– Нищожни вреди, само по повърхността – каза Сибил. – Ще поправим пробойните за кратко време. Логично е пленяването на един сателит да ни коства известна загуба, но си струва, по това няма никакъв спор!
Именно тогава чухме първия тътен на лунен метеорит, паднал на Земята, един оглушителен трясък и в същото време плясък на нещо меко, последвано от други експлозивни плясъци и свистене на лепкав дъжд, който валеше от всички страни. Преди очите ни да навикнат да възприемат онова, което валеше, мина малко време. Право да си кажа, аз бях този, който се забавих, защото очаквах лунните парчета да бъдат също светещи, но Сибил вече ги виждаше и коментираше с резкия си глас, който сега издаваше известна благосклонност:
– Може да са метеорити, питам се виждало ли се е подобно нещо, някаква шега на Луната… Но е интересно, доста особено…

Преливайки на Земята, един метеорит остана закачен на металическата мрежа на оградата, наполовина смачкана под тежестта му. Едва тогава забелязах за какво става дума, тоест усещанията ми се нагодиха, позволявайки ми да си съставя визуален образ на онова, което беше пред мен, и тогава си дадох сметка за други, по-малки локви, пръснати по плочките: нещо като тиня от кисела слуз, която проникваше в земните пластове, или по-точно като растителен паразит, който поглъщаше всичко, до което се докосваше, инкорпорирайки го в слузестата си пулпа, или като серум, в който бяха събрани колони от хищни микроорганизми, или нарязан на парчета панкреас, който се опитваше отново да се слепи, разтваряйки като вендуза клетките на разрязаните ивици, или…

Би ми се искало да затворя очи, а не можех; но когато чух гласа на Сибил, която казваше:
– Разбира се, и мен ме отвращава, но като си помисля, че най-после Земята е различна и от по-висш порядък, както това, че ние сме от тази страна, струва ми се, че за момента можем да си позволим удоволствието да се потопим в тези метеорити, защото, така или иначе… – рече тя и млъкна.
Аз рязко извърнах глава към нея. Устата ѝ се бе разтворила в усмивка, която досега не бях виждал: някак си ехидна, алчна…

Чувството, което изпитах при тази гледка, се смеси със страха, предизвикан почти в същия миг от падането на големия лунен откъс, онзи, който затрупа и разруши нашия котидж, както и целия булевард със скъпи вили, и голяма част от графството, стоварвайки отгоре ни топлата си и лепкава маса. Копахме цялата нощ в лунната материя, за да видим пак светлината. Беше утро; бурята на метеоритите бе стихнала; наоколо ни Земята бе неразпознаваема, покрита с дебел слой кал, примесена със зелени растителни зародиши и излюпващи се организми. От някогашните ни земни материи не се виждаше и следа. Луната се отдалечаваше в небето, бледа, неразпознаваема и тя – надигайки взор, виждахме, че е покрита с гъст слой черупки, раковини, отломки: светещи, лъскави, режещи.

Последвалото е известно. След стотици хиляди векове се опитваме да върнем на Земята някогашния ѝ естествен вид, възстановяваме първичната земна кора от пластмаса, цимент, ламарина, стъкло и пегамоид. Но колко сме далеч от това. Кой знае колко време още ще продължаваме да обожествяваме Луната – прогизнала от хлорофил, стомашни сокове, азотни масти, сметана и сълзи. Колко още не ни достига, преди да пристъпим към сглобяване на гладките и правилни плочи на първоначалната земна кора, така че да заличим, или поне да скрием чуждите и враждебни намеси. Както и със сегашните материали, произведени от една покварена Земя и поставени наслуки, които само подражават на първите несравними вещества.

Истинските, някогашните материали, казват, че се намирали само на Луната, струпани безредно и неизползвани, така че единствено поради този факт заслужава човек да иде там – да ги прибере отново. Не искам да съм като ония, които винаги виждат лошото, но всички знаем в какво състояние е Луната, изложена на космически бури, надупчена, корозирала, омърсена. Ако отидем там, ще изпитаме само разочарование, установявайки, че някогашните ни материали са недоброкачествени, малотрайни, че не служат и за отпадъци. Тогава подобни съмнения не бих изразил никога пред Сибил. Но сега – дебела, чорлава, мързелива, лакома за сладкиши с крем – какво още би могла да ми каже?

Итало Калвино
05.01.2017

Свързани статии

Още от автора