Интервю с Анна Данкова, режисьорката на представлението „Космонавт“, което се играе в Червената къща – разказ за смъртта на съветския космонавт Владимир Комаров.
Мултижанровият спектакъл „Космонавт” се завръща отново през 2016 г. – на 21 януари от 19.30 часа в Червената къща. Документалната рамка не е януарска (април 1967 г., разбиването на кораба „Союз 1”, смъртта на Владимир Комаров). И макар атмосферата да е двойно нажежена – горе, в открития Космос (Комаров умира от прекалено високата температура в авариралия кораб) и долу, на Земята, в кухнята на Валентина Комарова, съпругата на пилота – от този спектакъл лъха хлад. Космически хлад, много по-страшен от минусовите температури в януарската вечер – хлад, равносилен на тишината в края, хлад отвъд документалните факти и отвъд всякаква политическа, историческа или критическо-театроведска рамка. Няма аплодисменти. Има отекване в душите и умовете на присъствалите. Като след филм на Карлос Рейгадас. Или след едночасов концерт на Antez.
„Космонавт” събира петима независими и индивидуално работещи артисти: режисура – Анна Данкова), драматургия – Светозар Георгиев – ghostdog, танц и пърформънс, в ролята на Валентина Комарова – Ива Свещарова, визуални изкуства – Станимир Генов, звукова среда – „Пистамашина“.
Радвам се, че ще има нов сезон за „Космонавт”, защото повече хора би трябвало да видят представлението. Макар да съм те чувал преди да казваш: „Това ще е последният му сезон”.
С всеки сезон си мислим, че „Космонавт” умира. Обаче през следващия започва все по-силно и по-силно да върви. „Космонавт” е изключително техническо представление. В началото имаше битка с технологията – ние се борехме да я усвоим. Сега технологията е в наши ръце и вървим оттам нататък в преживяването. А преживяването става все по-силно, защото „Космонавт” всъщност разказва силна лична история, историята на живота и на смъртта.
Имаш ли някаква лична статистика колко подготвена е публиката, защото мога да си представя, че много млади хора не са и чували за Комаров?
Повечето хора, които идват на представлението, са всъщност млади хора. По-възрастните знаят повече за Гагарин, отколкото за Комаров. Но за всички е интересно да разберат за онзи човек, който е бил малко по-възрастен от Гагарин, сянката на Гагарин, макар да е бил по-интелигентният, по-опитният, по-добре подготвеният технически, и съвършената жертва – на опит да се извърши за първи път скачване в Космоса с изключително недобро оборудване. Той е бил много близък с Гагарин. Гагарин е искал да излети вместо него, за да му спаси живота. Комаров е искал да излети вместо Гагарин, за да спаси неговия живот. В крайна сметка излита Комаров, защото ако е имало изобщо шанс някой да се справи със ситуацията, това е бил той. И се справя съвършено. Успява да управлява ракетата ръчно почти 24 часа.
В кухнята на съпругата на Комаров, където всъщност се развива действието, подредбата и пренареждането – не само на физическите обекти (сред които има и съвсем истинска прахосмукачка „Ракета”), но и на време-пространствените пластове – е също ключово…
Тая история за мен е нещо като прабабата или прадядото на „Матрицата”. Тя се развива в години, когато любовта към технологиите е толкова силна, че без проблем взима човешки жертви. Ние сме расли сред уреди с такива имена – прахосмукачка „Ракета”, миксер за готвене „Комета”, тогава космонавтиката беше на мода, всички мечтаехме да отидем на Луната… Представлението следи тази любов към технологията, която е толкова млада и толкова жестока. Обаче за мен беше по-интересно да видя какви чувства стоят зад всичко това. И да го направя през гледната точка на жена, която трябва да седи у дома – да готви и да чувства, и да чака, и нищо да не може да се случи… Защото историята на Комаров е ясна: не можеш да я изиграеш повече от самия факт – фактът е брутален, ясен, документиран по часове и минути – с всички технологични проблеми… Но на мен ми беше интересно да проследя чувствата през един човек, който е на земята и който обича… Историята разказва следното: жената остава в кухнята и си казва: „Ще направя един кекс. Докато го направя този кекс, той ще се върне”. Разказваме готвенето като синхронно на полета действие – готвенето е всъщност космически полет.
Това е пресъздадено много добре и като звукова картина…
Да, колкото по-нататък се отива, колкото повече се чака смъртта, толкова по-шумни стават уредите, започват да пищят, да тракат, да тропат, да режат, да мачкат, да се развалят – всичко това, което прави ракетата, го прави и кухнята на Комарова. Дълго време бях обсебена от това, че космическият звук трябва да бъде извлечен единствено от електроуредите, които използваме – миксери, прахосмукачки, резачки, млековарки, от всичко, което пищи, трещи и т.н. И това, между другото, е наистина основа на звука в представлението, т.е. космическият звук, който ние сме постигнали, е извлечен до голяма степен от домакински уреди. Всичко останало е минимализъм и тишина. Много държахме да няма музикалност. Защото историята е толкова трагична и брутална, че не позволява тон до тон мелодия…
Да, в „Космонавт” има дълги тишини.
А за звуковата среда, в която има и пращене на радиостанции, и прекъсващи диалози, търсехте ли оригинални „звукови кадри” от самия полет на Комаров?
Когато създавахме „Космонавт”, наистина имаше един файл от няколко секунди в Youtube, който беше свален запис от турска следяща радиостанция. Това бяха единствените секунди, уловили реалния глас на Комаров… Звукът е страшен и ти чуваш Комаров да крещи. Единствените думи, които можеш да различиш, са: „Убихте ме, убихте ме, убихте ме, убихте ме”… И това е. В момента това вече го няма в Youtube, а много исках да го сваля и да го сложа на страницата на „Космонавт”. Защото беше единственият документален звук, който имахме, когато започнахме да работим по представлението. И въз основа на него се опитахме да създадем подобен. Иначе диалогът от радиостанциите е изцяло написан, а документално сме използвали хронологията на целия полет: в колко часа се излита, какви са техническите параметри, какви са техническите грешки на ракетата. Оттам нататък Светльо – ghostdog, който е достатъчно подготвен, във всяка сцена извежда конкретните технически проблеми по време на полета.
След края на представлението у зрителя се настанява зловеща тишина…
Така е. И много харесвам тази тишина. В началото представлението си тръгна малко по-лицемерно – свършва, хората знаят, че трябва да го подкрепят, и се приключва в класическата театрална форма – има аплодисменти, има поклон. Но малко по малко хората започваха да идват все по-спокойни и по-подготвени за това, което ще видят. И наистина започна да се случва на всяко представление – то свършва и настъпва тишина. Хората излизат без аплодисменти. И за мен това е благодарно, много… Защото разказваме историята на един човек, който умира. И тишината наистина отчита този факт… Ние всъщност излязохме от театралната форма, правим го вече като преживяване.
Възприемаш ли „Космонавт” и като един вид връщане към темата за ценността на човешкия живот? Защото във времената, в които живеем, смъртта, и то ужасната смърт, е сякаш всекидневен факт, който безпристрастно отбелязваме в електронното пространство, без много-много да се задълбочаваме.
Да. Тази история – в едно много тесничко пространство, с един-единствен човечец и с още няколко гласа – разказва нещо, което ние иначе сме свикнали да отчитаме и да не отчитаме в новините и в интернет, дава ни възможност да го преживеем изключително лично, като нещо наше.
Няколко думи за адаптивността на „Космонавт” към различни сцени и пространства.
Добре се редим. Имаме си някакви прости технически параметри, които, ако бъдат изпълнени – се наместваме на всякакви сцени. И добре стои, ако е черна кутия: някак си остават само предметите. Ако е в къща, стои добре, защото историята е за дома на една жена… Това представление е удобно, всъщност. Репетирали сме го в празни апартаменти и изглежда страхотно… Репетирали сме го в складове – там също е много добре, защото имаш усещане за лабораторност, то и готвенето в „Космонавт” е доста лабораторно… И така: по черни сцени, по червени, по бели сцени…
А мислили ли сте да го представите в Русия, където, предполагам, би имало интересен отзвук?
И на мен ми е много интересно и бих го направила. Според мен това представление би се възприело много добре в Русия, защото е супер откровено – не заема политически позиции, нищо не обяснява – то просто разказва една брутална история по, според мен, възможно най-честния начин. Руснаците биха го оценили, особено руските домакини, ха-ха-ха.
Играли сте го в Румъния, доколкото си спомням, в Трансилвания. Как беше прието?
Всъщност това представление сякаш изпитва някакъв свой личен нов метод на работа в театъра. То гледа да не вярва на думите на сцената, гледа да страни от изобразяването и изразяването на някакви преживявания и ползва рутинни физически действия, с които сме свикнали и на които не обръщаме внимание – механично да готвим, механично да се къпем, механично да дъвчем, механичния сън, в който живеем. Ползва тези прости, прости действия, за да може да ги наблюдава и в тях да види символ на всичко, което се случва. И всъщност румънската публика беше много отворена към този път – скучно, скучно, през едно готвене да им се разкаже изключително драматична история – без думи, без преживявания, без психология – бяха много развълнувани. Казаха: „Елате пак, молим ви, и другата година – чакаме ви”.
