0
1327

Космосът на Антонио Форчоне

Антонио Форчоне

Разговор с виртуозния китарист за Чаплин и Бенини, въображението и музиката отвъд нотите.

Живеещият в Лондон италиански китарист, композитор, импровизатор и визионер Антонио Форчоне, добре познат на слушателите на „Джаз Плюс“ с невероятните си авторски концерти в „София Лайв Клуб“ през последното десетилетие, а и като музикален директор на спечелилия Латино Грами проект „Еструна“ (в периода 2013–2015 г.), идва в България в специален дуо-проект с турския виртуоз на фретлес-китарата Дженк Ердоган. Събитието, което е на 3 ноември, неделя, отново в „София Лайв Клуб“, е световна концертна премиера на дуото – поредното смело и достойно за възхищение продуцентско начинание на екипа на „Джаз Плюс“ и „Дюкян Меломан“. С Дженк Ердоган, един от водещите съвременни турски китаристи и преподавател в „Бъркли Колидж“, тепърва ще имаме удоволствието да се запознаем. Докато с Антонио Форчоне вече имаме дълга, дълга история. Форчоне има опит в не една и две музикални, а и не само музикални сфери в изкуството. Бил е уличен музикант, мим, автор на музика за комедии, свирил е с Чарли Хейдън, Бирели Лагрен, Трилок Гурту, Боби МакФерин, Фил Колинс (списъкът съвсем не е кратък)… Работил е с удивителни африкански музиканти от Зимбабве, ЮАР и Западна Африка – дори само имената на Секу Кейта от Сенегал и Джулде Камара от Гамбия в албума му Sketches Of Africa са достатъчна атестация за приноса му към тази сцена. Наричан „Джими Хендрикс на акустичната китара“, Форчоне не се страхува да експериментира с фламенко, джаз, блус, мандингска музика, като всичко това се преплита по най-естествения начин в собственото му творчество – дотолкова, че да кажем просто: „Това е музиката на Форчоне“, а не „това е джаз“, „това е рок“ или „това е фламенко“.

Да започнем от влиянията. Живеем в глобализиран свят и те винаги са много. Някои творци обичат да говорят за тях, други се дистанцират… Вие от кои сте?

Когато говорим за влияния, никога не говорим само за музика. Хората често ме питат кой ми е повлиял най-много… И аз отговарям: Чарли Чаплин. Или Роберто Бенини, той е моят герой, ако говорим за големи герои – той ме вдъхновява да съм по-добър човек, да отварям съзнанието си. Затова не искам да говоря просто за музика, предпочитам да говоря за целия живот. Животът е по-голям. Има хора, които свирят по осем часа на ден, и накрая стават удивителни инструменталисти. Но нека направим разграничението – удивителен изпълнител и удивително човешко същество, което изпълнява музика, са две различни неща… Мисля си за Пако де Лусия, например. Когато съм го гледал да свири, винаги съм си мислил, че той преди всичко е имал интересен живот. Защото това, което той поставяше в музиката си, не бяха просто правилните и съвършено изсвирени ноти – между тези правилни и прекрасни ноти имаше много живот.

Кое е по-важно за вас, когато говорим за живота в музика – изразяването на дадена емоция (или сбор от емоции) или разказването на история?

И двете са важни. Ако имаш история, която да разкажеш – чудесно. Но ти пак я разказваш през емоциите, които носиш. Понякога едното е и другото. Много харесвам да слушам истории, разказани през човешката емоция. Но какво е история и какво е емоция, в крайна сметка? Не може да съществува просто емоция, ако няма история, през която да я разберем. Ако си сингър-сонграйтър, тогава е по-лесно, защото е по-директно. Но какво става при инструменталната музика? Лично аз обичам последователността в една пиеса – когато постепенно музиката те отвежда на дадено място. Веднъж някой ме беше попитал в интервю какво чувствам, докато свиря. Ами, чувствам се като пилот на космически кораб. Понякога и сам не знам къде ще стигнем накрая с публиката, но обичам да я отвеждам… някъде другаде…

…е, хубавото е че Космосът е достатъчно голям…

Да, и всеки човек гледа в различна посока, всеки слушател преживява пътуването по различен начин. Именно заради това ни е дадено въображението.

Изненадвате ли себе си с музика понякога?

Радвам се, че ми зададохте този въпрос, защото най-важните моменти в живота, са тези в които изненадваш себе си. Винаги, винаги, винаги се опитвам да изненадвам себе си. Аз съм първият слушател на всичко, което композирам. Свирил съм с много големи творци със сходно разбиране за нещата – Чарли Хейдън, Трилок Гурту… И сме се изненадвали приятно един друг. Но и тук нещата не опират само до музиката, а до по-голямото – до живота. Понякога трябва да поемеш по път, по който никой преди теб не е поемал. Изисква се кураж, да. Но ако го имаш, животът ти ще бъде още по-благословен, смятам. И пожелавам на всекиго да стигне дотам. Техниката е просто въпрос на време, докато духът е нещо, без което е невъзможно нещата да се получат. Защо отивате на концерт? За да чуете нещо, което ще предизвика тръпки по гръбнака ви.

Какво е форматът дуо за вас?

Когато споделяш сцената с друг артист, най-важни са импулсите и как си ги предавате помежду си. Ако той е китарист, а не перкусионист например, от една страна, е по трудно, защото трябва да следваш определените хармонични структури и да не излизаш от тоналност, но пък от друга, е и по-лесно, защото не си сам – допълвате се.

Чувал съм, че преди да се отдадете на китарата, първата ви любов са били ударните инструменти…

Да, свирех барабани на 10–12-годишна възраст, но съседът от долния етаж не беше много-много съгласен с желанието ми да стана барабанист. Така че преминах към китарата и впоследствие се влюбих напълно в този инструмент. Днес трябва да благодаря на този съсед, може би. Без да сравнявам инструментите, мога да кажа за себе си, че съм огорчен барабанист, обожаващ китарата и свиренето на китара. Тя е един от най-удивителните инструменти, но е и огромно предизвикателство. Цял живот отнема, за да станеш майстор, а аз не съм изминал дори половината път…