На терасата, под специална тента, имаше маса с канапе. Няколко пръскачки поливаха тревата наоколо и тя блестеше като изумруд. Листата на липата хвърляха скокливи сенки върху плочите на пътеката, наподобяващи палави маймунки. Цветовете на розовите храсти, засадени в окопани гнезда от двете ѝ страни грабваха погледа със свежата си руменина като лицата на благородни девици, потопили пръстче в греха.

Закуската вече беше сервирана върху масата. Чаша портокалов сок, кана с кафе, препечени филийки, конфитюр от шипки, масло, сирене и прозирни парченца нарязано филе.

Зад събраната и завързана с панделка завеса на френския прозорец стоеше камериерката в очакване на нареждания. Тя запълваше времето си, като преговаряше наум стихотворението, което беше научила наизуст тази сутрин. Паметта ѝ беше пълна с множество стихове. Тези стихове, които тя постоянно си мълвеше, отразяваха като щит досадата от работата и ѝ помагаха да изглежда винаги приветлива, макар и леко отнесена.

Една котка изскочи иззад къщата и се просна на стоплената тераса.

Долу, в другия край на пътеката, до портата, опрени на зида, бяха изнесени два стола. На тях седяха двама старци, единият мършав, със сребърна къса брада и бял мустак, а другият – обръснат и валчест, с морава топка колкото юмрук на шията. Навярно бяха вратари, или градинарите.

Портата се отвори бавно и изскърца страховито като в приказките. Първо никой не се появяваше, после изведнъж в индианска нишка вътре влязоха десетина мъже на различна възраст, облечени в оранжеви гащеризони. По-младите бяха с избричени слепоочия и с гребен от коса на темето. Можеха да бъдат както работници по поддръжката или охранители, така и нещо по-лошо. Те опряха гръб в зида от вътрешната страна на разстояние два метра един от друг и останаха така, като замръзнали. Последен влезе един нисък и набит мъж, с вид на бригадир или на главатар. Имаше дебел синджир на врата и беше брадясал точно толкова, колкото се полагаше. Дошлите не обърнаха никакво внимание на двамата старци.

– Трима да дойдат с мен да видим къде е Човекът. Другите – тук! – нареди той.

Трима се отлепиха от зида и поеха с него към вътрешността на къщата. Другите останаха по местата си.

Котката скочи от терасата, отиде до старците, отърка се в краката и на двамата и се настани в тревата пред тях.

След по-малко от половин час онези четиримата се върнаха.

– Човекът го няма! – обяви главатарят.

Той приклекна на плочите, като опря едното коляно в земята, извади телефона си и започна да проверява нещо. Сетне набра някакъв номер.

– Човекът го няма! – рапортува.

– И тук го няма! – ясно се чу далечният глас от слушалката. – Останете там до второ нареждане.

Камериерката все още стоеше до завесата. Притвори очи и отново си каза наум стихотворението. Добре че беше толкова късичко.

Котката седи
на двора,
когато се прибираш.
Поговори с котката.
Тя е най-чувствителната вкъщи. [1]

Мършавият старец се наведе към валчестия.

– Остаряхме, наборе – каза той.

– Остаряхме, остаряхме – отвърна другият. – Жена ми всяка вечер вари жито. Вика, така ще ми е по-лесно.

– А моята да я знаеш какво прави? Всяка вечер ме кара да си лягам с костюма.

Главатарят се изправи, прибра телефона в джоба и се огледа. Видя котката. Направи с дясната си ръка пистолет, показалеца насочи напред, а палеца вдигна нагоре и гръмна наужким два пъти, като издаваше съответните звуци с уста – па-па. После извади от джоба на гащеризона истински пистолет и я застреля. И пак каза веднъж – па!

Макар че този път нямаше нужда.

–––

[1] Олав Х. Хауге, „Питай вятъра“, Издателство за поезия „Да“, 2016, превод Мария Николова