Начало Филми Премиери Кошче за шпионски „отпадъци“
Премиери

Кошче за шпионски „отпадъци“

641
„Черната чанта“, реж. Стивън Содърбърг

Казват, че Стивън Содърбърг винаги търси находчив сценарий, който може да се превърне в качествен комерсиален филм, с обичайното количество звезди (разбирай много). Не винаги му се получава, но „Черната чанта“ определено не е сред застрашените от прекомерна интелектуализация или снизходително зрителско отношение. Известен с интересите си в областта на (разно)жанровото кино, американският режисьор не се е връщал към шпионския сюжет от „Мокри поръчки“ (2011) насам и ето че Майкъл Фасбендер се налага като предпочитания му британски агент, който „възкръсва“ триумфално, този път в главната роля.

На пръв поглед „Черната чанта“ е историята на офицера от британското разузнаване Джордж Удхаус, който трябва да открие „къртицата“ в отдела си, а именно човека, откраднал свръхсекретния софтуер Severus, способен да предизвика ядрен срив. Сред петимата заподозрени е и съпругата му Катрин, също агент… Джордж е известен с хладнокръвието си, със страстта към истината и с вярата в преимуществата на полиграфа. Само Катрин знае, че съпругът ѝ е изпечен манипулатор, който дрогира храната на гостите със серум на истината, играе психологически игрички и не би я предал за нищо на света… Според Содърбърг и сценариста Дейвид Кеп обаче „Черната чанта“ е преди всичко шпионска версия на „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“.

Черната чанта

Заглавието на филма е едновременно „инвентарно“ и символично. В „От Русия с любов“ (1963) Q описва черното куфарче на Бонд като „обикновен кожен калъф с двадесет патрона“, в който освен боеприпасите има също плосък нож, изстрелван с таен бутон, сгъваем снайпер с инфрачервен мерник и петдесет златни суверена. От друга страна, съществуват тайни операции тип „Черна чанта“, които включват нелегално проникване в сграда с цел инсталиране на оборудване за наблюдение/подслушване или за намиране и копиране на документи, компютърни данни, криптоключове, като наименованието им идва от съответното оборудване, необходимо на агентите…

„Черната чанта“

Опитният Дейвид Кеп се е доказал в холивудските среди като добър конспиратор още от сътрудничеството си с Брайън де Палма по първата Невъзможна мисия (1996). За „Черната чанта“ той създава оригинален завладяващ сценарий, който заплита характерните за жанра фалшиви следи: както необходимите претексти за развитие на действието (като „отключващия инцидент“ например), така и онези, които тихомълком отдалечават сюжета от класическата шпионска интрига. И в този сценарий най-важни са диалозите (да, доста по-важни от екшъна), което превръща филма едновременно в типичен за киното на Содърбърг и в доста нетипичен за жанра на Бонд или „невъзможните мисии“. Защото основният съспенс в случая се ражда в разговорите около масата (буквално). Именно с вечеря започва и завършва конспирацията за Джордж, Катрин и техните четирима колеги. Създателите на „Черната чанта“ признават, че са се притеснявали от дължината на тези две сцени, но те са перфектно издържани и предоставят чудесна възможност за изява на основния актьорски състав, начело с Майкъл Фасбендер и Кейт Бланшет.

На Дейвид Кеп дължим третата конотация на заглавието, при която шпионският жаргон е пренесен в междуличностните отношения и се получава едно „място, на което свършват нещата, за които никога не говорим“. За съпрузите Джордж и Катрин конфиденциалната информация, която не биха могли да споделят един с друг приключва в „черната чанта“.

Кой се страхува от Вирджиния Улф?

Те не са мистър и мисис Смит. Създали са семеен фронт „Удхаус срещу света“, а Содърбърг и Дейвид Кеп решават, че вместо да се заемат с поредния шпионски екшън би било по-интересно да поставят в центъра на сюжета си проблемите на съвместния живот в една двойка, която споделя обща нестандартна професия, усложняваща съпружеските взаимоотношения.

„Черната чанта“

В духа на старата максима, че в любовта и на война всичко е позволено, шпионажът и любовта често се използват като реципрочни метафори, което е възможно и благодарение на сходните им дилеми на двуличие и лоялност, неискреност и доверие. Така, залагайки на серума на истината, а по-късно и на полиграфа, Джордж Удхаус разследва професионално предателство, разплитайки мрежата на личните изневери. Разузнавателният инструментариум изобличава измяната на много нива, а „частните“ оправдания се преплитат с идеята за отстояване на гражданския дълг, която умишлено е оставена в сянката на чисто човешката отмъстителност и невъзможна безпристрастност, разкривайки скритите манипулации на хора, отчаяно търсещи признание и власт. Ето как от Макгъфин а ла Хичкок Severus се превръща в тема за разговор, с която да се измъкнете, ако смятате, че вашият спътник в живота нарушава негласното споразумение, което сте сключили…

Оригиналният сценарий и обичайно ефективната режисура на звездния актьорски състав дават възможност на Стивън Содърбърг да осъществи неочаквано свежа навигация в зоната на шпионските клишета, предлагайки комбинация от трилър и романтична драма.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии