Казват, че Стивън Содърбърг винаги търси находчив сценарий, който може да се превърне в качествен комерсиален филм, с обичайното количество звезди (разбирай много). Не винаги му се получава, но „Черната чанта“ определено не е сред застрашените от прекомерна интелектуализация или снизходително зрителско отношение. Известен с интересите си в областта на (разно)жанровото кино, американският режисьор не се е връщал към шпионския сюжет от „Мокри поръчки“ (2011) насам и ето че Майкъл Фасбендер се налага като предпочитания му британски агент, който „възкръсва“ триумфално, този път в главната роля.

На пръв поглед „Черната чанта“ е историята на офицера от британското разузнаване Джордж Удхаус, който трябва да открие „къртицата“ в отдела си, а именно човека, откраднал свръхсекретния софтуер Severus, способен да предизвика ядрен срив. Сред петимата заподозрени е и съпругата му Катрин, също агент… Джордж е известен с хладнокръвието си, със страстта към истината и с вярата в преимуществата на полиграфа. Само Катрин знае, че съпругът ѝ е изпечен манипулатор, който дрогира храната на гостите със серум на истината, играе психологически игрички и не би я предал за нищо на света… Според Содърбърг и сценариста Дейвид Кеп обаче „Черната чанта“ е преди всичко шпионска версия на „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“.

Черната чанта

Заглавието на филма е едновременно „инвентарно“ и символично. В „От Русия с любов“ (1963) Q описва черното куфарче на Бонд като „обикновен кожен калъф с двадесет патрона“, в който освен боеприпасите има също плосък нож, изстрелван с таен бутон, сгъваем снайпер с инфрачервен мерник и петдесет златни суверена. От друга страна, съществуват тайни операции тип „Черна чанта“, които включват нелегално проникване в сграда с цел инсталиране на оборудване за наблюдение/подслушване или за намиране и копиране на документи, компютърни данни, криптоключове, като наименованието им идва от съответното оборудване, необходимо на агентите…

Опитният Дейвид Кеп се е доказал в холивудските среди като добър конспиратор още от сътрудничеството си с Брайън де Палма по първата Невъзможна мисия (1996). За „Черната чанта“ той създава оригинален завладяващ сценарий, който заплита характерните за жанра фалшиви следи: както необходимите претексти за развитие на действието (като „отключващия инцидент“ например), така и онези, които тихомълком отдалечават сюжета от класическата шпионска интрига. И в този сценарий най-важни са диалозите (да, доста по-важни от екшъна), което превръща филма едновременно в типичен за киното на Содърбърг и в доста нетипичен за жанра на Бонд или „невъзможните мисии“. Защото основният съспенс в случая се ражда в разговорите около масата (буквално). Именно с вечеря започва и завършва конспирацията за Джордж, Катрин и техните четирима колеги. Създателите на „Черната чанта“ признават, че са се притеснявали от дължината на тези две сцени, но те са перфектно издържани и предоставят чудесна възможност за изява на основния актьорски състав, начело с Майкъл Фасбендер и Кейт Бланшет.

На Дейвид Кеп дължим третата конотация на заглавието, при която шпионският жаргон е пренесен в междуличностните отношения и се получава едно „място, на което свършват нещата, за които никога не говорим“. За съпрузите Джордж и Катрин конфиденциалната информация, която не биха могли да споделят един с друг приключва в „черната чанта“.

Кой се страхува от Вирджиния Улф?

Те не са мистър и мисис Смит. Създали са семеен фронт „Удхаус срещу света“, а Содърбърг и Дейвид Кеп решават, че вместо да се заемат с поредния шпионски екшън би било по-интересно да поставят в центъра на сюжета си проблемите на съвместния живот в една двойка, която споделя обща нестандартна професия, усложняваща съпружеските взаимоотношения.

В духа на старата максима, че в любовта и на война всичко е позволено, шпионажът и любовта често се използват като реципрочни метафори, което е възможно и благодарение на сходните им дилеми на двуличие и лоялност, неискреност и доверие. Така, залагайки на серума на истината, а по-късно и на полиграфа, Джордж Удхаус разследва професионално предателство, разплитайки мрежата на личните изневери. Разузнавателният инструментариум изобличава измяната на много нива, а „частните“ оправдания се преплитат с идеята за отстояване на гражданския дълг, която умишлено е оставена в сянката на чисто човешката отмъстителност и невъзможна безпристрастност, разкривайки скритите манипулации на хора, отчаяно търсещи признание и власт. Ето как от Макгъфин а ла Хичкок Severus се превръща в тема за разговор, с която да се измъкнете, ако смятате, че вашият спътник в живота нарушава негласното споразумение, което сте сключили…

Оригиналният сценарий и обичайно ефективната режисура на звездния актьорски състав дават възможност на Стивън Содърбърг да осъществи неочаквано свежа навигация в зоната на шпионските клишета, предлагайки комбинация от трилър и романтична драма.