0
3861

Крадци на номинации

„Хамилтън“

Сред участниците в надпреварата в категорията „Най-добър филм – мюзикъл или комедия“ на наградите Златен глобус не винаги са включени мюзикъли, но ето че през 2021 г. те са два. Ситуацията обаче се е получила малко като в поговорката „Като няма риба и ракът е риба“ – по вина на пандемията „титулярите“ (като „Уестсайдска история“ на Спилбърг) са с отложени премиери и „квотата“ се запълва с „каквото има на склад“. Така във финалната петорка на номинираните се оказаха един заснет театрален спектакъл (триумф от 2016) и сериозно разкритикувана от критиката (в това число и чуждестранната, която присъжда Глобусите) филмова адаптация на друг сценичен хит. Възможно обяснение за участието на „Хамилтън“ и „Балът“ в номинациите за Златен глобус е „подготовката“ за спазване на новите изисквания на Американската филмова академия за толериране на различията…

Преди срещата им в петорката на номинираните обаче това са два съвсем отделни случая. Създаден от Лин-Мануел Миранда по биографичната книга „Александър Хамилтън“ на Рон Черноу, „Хамилтън“ е блестяща кръстоска между хип хоп, ар-ен-би, поп, соул и по-традиционни мюзикъл стилове с премиера оф-Бродуей в началото на 2015 г, преди да завладее и Бродуей през следващата година. Но най-удивителното е как превръща педантичната историческа справка за политическата кариера на един от бащите основатели на САЩ в увлекателен разказ за възходите и паденията на този целеустремен, искрено вярващ в идеалите си човек. От своя страна, „Балът“ се базира на действителна история от 2010 г., преди да се превърне в спектакъл на сцената в Атланта (2016), а след това и на Бродуей (2018). В в духа на класическия мюзикъл представя историята на една съвременна Пепеляшка и нейните феи кръстници: гимназистка от Индиана, на която е отказано да отиде на бала за завършването, защото гаджето ѝ е момиче, и четирима нюйоркски актьори, които ѝ се притичат на помощ в глухата провинция, за да възтържествува справедливостта…

„Балът“

„Хамилтън“ е превъзходен спектакъл, който те обгръща в ритъма си от самото начало и не те оставя да скучаеш нито за миг, улисан в изпълнението на чудесния актьорски ансамбъл. Можем да формулираме спокойно подобно изказване, без да сме ходили на театър на Бродеуй (или да сме присъствали на някое от многобройните турнета), защото „филмът“ на театралния и телевизионен режисьор Томас Кейл е именно това – заснет спектакъл. Предвид качествата и популярността на сценичната версия не е чудно, че филмови компании са наддавали за разпространението на заснетия през 2016 г. материал, нито че от Walt Disney са преглътнали необходимостта за пръв път да представят творба, която не се препоръчва за лица под 13 години. Въпросът е, че в никакъв случай не можем да говорим за кино, когато присъстваме на събитие, подобно на директните излъчвания на прекрасните спектакли от програмата NT Live. И при все неоспоримите качества на този музикален хит и на многостранния талант на композитора и изпълнител Лин-Мануел Миранда, включването на заснетия „Хамилтън“ в надпреварата за „най-добър филм“ на които и да било награди, си е някак обидно…

Пречупен през кинопризмата, „Хамилтън“ би възобновил с повече основание един спор – толкова ли не се намериха други подходящи актьори за екранна адаптация, та образите на първите американски президенти трябваше да бъдат изопачени расово… Но този избор изобщо не предизвиква смут в монолитността на самия спектакъл, сред енергията на музикалната толерантност и потенциалния авторски намек за полагащото се етническо равноправие в новосформираната нация. В същото време изборът на хетеросексуалния Джеймс Кордън за ролята на хомосексуалния Бари Гликман от „Балът“, както и изпълнението му са многократно критикувани в пресата, след което е бил номиниран за Златен глобус за най-добра мъжка роля в мюзикъл или комедия… Но пък актьорският състав е най-малкият проблем на филма на Райън Мърфи (който съсипа „Яж, моли се и обичай“).

„Хамилтън“

Историята как две разкритикувани егоцентрични бродуейски звезди – неуспяващ да пробие актьор от престижно училище и „забравена“ в хора застаряваща красавица, приемат с рекламна цел да се намесят в драматичната ситуация на тийнейджърка лесбийка, отхвърлена от съучениците си и взета на мушка от християнските ценности на техните родители, звучи като истинска американска кауза за „силата да променим света“. Без да пренебрегваме сериозността на темата за шоубизнеса, който „изяжда своите деца“, и на универсалното послание за толерантност и приемане на „различния“, не можем да не забележим, че извън симпатичните песни и забавните хореографии „Балът“ звучи твърде наивно и патетично. И ако от сцената това е изглеждало като освежаващо ангажиран мюзикъл, който се вписва в жанровите традиции, обожавани от американската публика, то адаптиран за екрана и изнесен извън пределите на масовото щатско светоусещане („Това не е Америка, а Индиана“), резултатът ни потапя в кладенец от клишета, пайети и нарцисизъм, от който не би могло да ни измъкне дори присъствието на актриси от класата на Мерил Стрийп и Никол Кидман.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСрамният съдебен случай „Александър Дзивгов“ (II)
Следваща статияПредвидимост и непредвидимост