Начало Книги Крайбрежни наноси
Книги

Крайбрежни наноси

Карън Гилис
04.11.2016
1887
Karen Gillece-Feinkorn Foto-rekl
Карън Гилис © изд. „Ерго“

Откъс от романа на ирландската писателка Карън Гилис, носителка на Наградата за литература на Европейския съюз през 2009 г.

В поредицата „Модерна европейска проза“ на изд. „Ерго“ излезе романът „Крайбрежни наноси“ от ирландката Карън Гилис, носителка на Наградата за литература на Европейския съюз през 2009 г. „Крайбрежни наноси“ може да бъде определен като приключенски, но и като любовен, дори криминален роман. Действието се развива в Южна Америка и Ирландия. Едно малко момче внезапно изчезва без следа на оживен бразилски пазар. Волният живот на майка му, с която са пътешествали из Южна Америка, приключва неочаквано и неумолимо. Две години по-късно, съкрушена от издирването на изчезналия си син и отчаяна от заминаването на любимия ѝ, Лара се завръща в дома от детството си на югозападното крайбрежие на Ирландия…

Книгата е разказ за любов и изневяра, за силата, която миналото може да окаже върху настоящето, за последствията от диренето на любов на погрешното място и за непоколебимото убеждение на една съкрушена майка, че животът ще върне детето й – дори когато сякаш няма никаква надежда.

 

Карън Гилис, „Крайбрежни наноси“, изд. „Ерго“, 2016 г., превод Диана Ботушарова, художник Елица Баръмова, с подкрепата на Програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз

Из „Крайбрежни наноси“

Karen Gillece_Plakat EU_Portal Kultura…Колата се оказа голям стар мерцедес с маслиненозелен цвят и кремава кожена тапицерия – истински бисер по един отживял, ретро начин. Никак не подхождаше на Сорша. Тя стискаше волана и спрямо размерите на колата изглеждаше като джудже. Беше седнала на края на седалката с натегнат като пружина гръб, вперила поглед в пътя, и сякаш коженото море я носеше на мъчителен дрейф, докато тя пробождаше въздуха с въпроси. Колата се понесе бързо по селските пътища, дърветата хвърляха шарени сенки върху предното стъкло, а гласът ѝ изпълваше огромното пространство между нас, оживен от нетърпелив оптимизъм, под който долавях сноп подскачащи нерви, като дъжд върху покрив.

– Как пътува? Много ли беше изморително? – заразпитва ме тя с приповдигнат тон.

– Добре беше. Нали знаеш как е с тези прекачвания. Мотаене из разни зали по летищата.

На задната седалка Аврил мълчеше, потънала в своята тийнейджърска депресия. Ритъмът в гласа на Сорша късаше нервите ми, които и без това бяха разстроени от дългия полет, да не говорим, че бях изпила поне пет водки по пътя с прехвърляния от Бразилия до тук.

– Успя ли да поспиш в самолета?

– Не, но във влака дремнах малко.

– Е, и това е нещо. Ще ти трябва време да се съвземеш – отбеляза тя с тиха настойчивост.

Високо по склоновете имаше пръснати овце и аз се загледах в тях, попивайки цветовете на пейзажа в Кери – пурпурната омара от дърветата на хоризонта, тучната зеленина на тревата, дори в края на лятото. Сетих се за гледките, които бях оставила – прашните, напукани равнини, осеяни с назъбени чукари, кактусите, сочещи като бодливи пръсти нагоре към небесните висини. Слизането от влака ме бе ободрило, от месеци не се бях чувствала толкова фокусирана, сякаш внезапно се бях пробудила. Може би заради завръщането ми тук или заради бягството ми от Южна Америка и издирването му, но имах чувството, че очите ми се бяха разширили и поглъщаха повече, гледките, звуците и уханията се отпечатваха върху сетивата ми – граченето на чайките, соленият, опушен мирис на горящ торф, градските къщи, боядисани в цветовете на дъгата. Обзе ме внезапно вълнение, започнах да говоря и порой от думи изпълни колата.

– Няма да повярваш какви проверки за сигурност имаше на летищата, Сорша. И най-лошото не беше в Ню Йорк. В Рио ме накараха да взема багажа си – а ти го видя колко е голям – и да извадя абсолютно всичко. Навсякъде другаде го прекарваха през рентген или каквото е там. Но в Рио претърсват всичко на ръка. В смисъл, наистина всичко. Тоалетни принадлежности, бельо, всичко. Някакъв тип с гумени ръкавици прерови целия ми багаж. Няма как да не признаеш, ако си скрил нещо. Сериозно…

Продължих в този дух, твърдо решена да подобря настроението си, докато не чух проскърцващата нервност в собствения си глас и не улових примигващия поглед на Сорша, смайването, което бързо пробяга зад очите ѝ. Това вълнение беше ново за мен, предизвикано може би от близостта до дома и от все по-силното усещане, че преминавам към един друг начин на живот, който прекъсва кръговрата от тъмни дни и нощи. Свят ми се завиваше от перспективите пред мен. Но знаех, че трябва да успокоя вълнението си, да контролирам непостоянните си емоции.

– Само почакай да видиш града, Лара. Сигурна съм, че няма да го познаеш.

Сорша стискаше волана, брачната ѝ халка проблясваше на слънчевата светлина и аз забелязах, че ръцете ѝ бяха остарели – някак загрубели, с опъната върху кокалчета кожа. Тя също ме поглеждаше крадешком, опитваше се да възприеме тази нейна братовчедка, която не беше виждала повече от петнайсет години. Леко разочарование сякаш пробягна по лицето ѝ и не беше трудно да разбера, че тя очакваше от мен да демонстрирам по-явно скръбта си. Личеше по изражението ѝ, още докато ме чакаше на перона, че беше готова да посрещне една все още потънала в скръб жена, една разнебитена, ридаеща развалина. Да, аз наистина бях в такова състояние известно време, но оттогава бях научила, че ако човек остане в това положение, то ще изсмуче енергията му и ще пресуши душата му. В края на краищата стигаш до момент, в който се налага да направиш избор – дали да станеш жертва на безкрайната мъка, или да се вземеш в ръце, да си дадеш вид, че всичко е наред и да се опиташ да промениш нещата. Вярно е, че все още се случваше маската на храброст да се изплъзне от лицето ми, но все пак, за двете години, откакто го загубих, успях да усвоя някои трикове.

Сорша не беше най-любимият ми човек на този свят и може би, заради историята помежду ни, не бях честна към нея онзи следобед. Някои рани обаче загнояват и предполагам, че все още ми беше неприятен начинът, по който преди много години тя беше използвала своята утроба, за да саботира плановете ни, моите и неговите. Поглеждах крадешком към тази моя братовчедка, най-близката жива роднина, която имах, и съвсем по женски търсех промените, настъпили с нея. Беше с две години по-голяма от мен, значи на трийсет и шест. Леко се бе закръглила, нещо неизбежно след раждане, но въпреки това се изненадах. Очите ѝ все така бяха невероятно светлосини, големи и с дълги мигли, покрити с лепкава черна спирала, което ѝ придаваше малко уплашено изражение. Зачудих се дали беше сложила спиралата заради мен. Русите ѝ къдрици се бяха поизправили и стегнали с годините, сякаш напрежението в тялото се беше вляло в краищата на косата ѝ, и аз едва устоявах на желанието да се присегна и да ги подръпна, за да се отпуснат. Най-много обаче се беше променило лицето изпод косата, деликатните кукленски черти. То изглеждаше изопнато и изморено зад демонстративно доброто ѝ настроение. Изненадах се от внезапно връхлетелите ме топли чувства към нея, сякаш изтеклото време беше смекчило всички тежки спомени. В мен се оформяше ново решение – да сложа кръст на миналото. Сякаш чувах звука от бързото обръщане на нова страница в живота ми.

– Радвам се, че те виждам – съобщих аз неочаквано.

– И аз се радвам, Лара – отвърна тя след момент на учудване. – Тревожехме се за теб. След всичко, което се случи. Радвам се, че се върна у дома.

Дом. Тази дума отекна в тишината, настъпила между нас, докато минавахме през Килорглин и Гленбей. Пътят се заизвива, спусна се в една долина, след това тръгна нагоре и пред нас се ширна гледка към морето. Водата искреше, проникнала в по-голямата си част от Атлантика, сгушена между полуостровите, яркосиня на следобедното слънце. Бях забравила колко е красиво и усетих внезапно вълнение, загледах се през прозореца и загризах крайчеца на нокътя си, а слънцето стопляше бузата ми. Отново усетих разливащата се топлина на възможностите пред мен, сякаш завивах зад ъгъла, сякаш най-лошото беше вече зад гърба ми.

– Намираш ли някаква промяна? – попита ме Сорша.

– Не знам. Хълмовете сякаш са по-ниски.

– В сравнение с Андите сигурно са по-ниски! – Смехът ѝ се понесе и изпълни колата, топъл и напевен.

– Сигурно.

– Надявам се, че носиш снимки. Всички умираме да видим снимките от пътуванията ти, нали, Аврил? – Дъщеря ѝ продължаваше да мълчи на задната седалка и да гледа навъсено през прозореца. – Сигурно са стотици! – настоя Сорша.

– Разбира се.

Нямах намерение да ѝ обяснявам, че хвърлих всичките си снимки от върха на планината Захарна глава в Рио, вятърът ги поде и ги разнесе над целия широк извит залив, после ги разпръсна като конфети – толкова впечатляваща гледка, че привлече и публика. Петнадесет пропиляни години, захвърлени на вятъра с един жест, импулс, който по-късно щях да призная за прекомерен и несериозен. Спомням си, че си тръгнах, преди да дочакам някоя от снимките да докосне земята, не исках да разбера къде са паднали, от страх да не променя решението си и да се втурна да си ги събирам. Вместо това се върнах на лифта, обзета от вцепенение.

– Е, къщата е подредена и те чака, нали, Аврил?

Погледнах в страничното огледало това сърдито, нацупено същество, с потъмнели не само от очертанията на черния молив, а и от настроението ѝ очи. Аврил. Малкото семе, което беше посято и покълна, преди да замина. Това тайно, срамно семе. Тогава тя беше само една дребна тревога зад усмивката на Сорша. Беше толкова отдавна. Изопнатите черти на баща ѝ, тънките му устни изпъкваха на малкото ѝ като на елф лице със същия наситеномургав тен. Какво облекчение, помислих си, че Сорша и Аврил бяха дошли да ме посрещнат сами. Не бях сигурна как щях да реагирам, като го видя, очите му, мекият му глас. Аврил беше на петнайсет години, обезпокояващо физическо напомняне за времето ми в странство. Трудно ми бе да откъсна очи от нея.

– Все още ли я наричат „Къщата на янките”? – подпитах я, като извих глава назад и я подканих с насърчителна усмивка. Тя ми хвърли студен поглед.

– Да – отвърна кратко, очевидно ядосана, че бях изтръгнала тази думичка от устата ѝ, а упоритото ѝ личице излъчваше враждебни сигнали. Очевидно нямаше да я спечеля лесно, но аз и без това нямах голямо желание да се сприятелявам с нея, затова се обърнах и зачаках да зърна къщата. „Къщата на янките” беше дървена вила, сглобена от сиво-сини дъски и заобиколена от всички страни с покрита веранда. Не приличаше на традиционните бели селски къщи с малки прозорци и скосени покриви, нито на по-новите бунгала, които се бяха появили, с техните панорамни прозорци и неестествени стрехи, беше по-скоро традиционна лятна къща от източното американско крайбрежие с мрежа на входната врата, глинени саксии с клюмнали мушката на верандата и един застарял повет, пълзящ нагоре по дървените подпорки.

През тези години тя често се явяваше във въображението ми, измъквах спомена за нея, щом имах нужда от утеха, и сега, когато колата отби по тревистата пътечка, при сблъсъка със спомена нещо в гърдите ми сякаш се скъса. За миг почти очаквах да видя как майка излиза на верандата и вдига ръка, засенчвайки очите си от слънцето. Зад къщата вълните се носеха на бавни приливи и отливи, стелеха се върху мокрия пясък, а звукът на морето тътнеше отдалеч.

Сорша въртеше ключа в ключалката и обясняваше през рамо, че човек трябвало да му хване цаката, а аз усетих странно нетърпение, почти възбуда, светла вълна оптимизъм от завръщането у дома. Но когато вратата с трясък се отвори и трите нахлухме в къщата с моя багаж, ентусиазмът ми сякаш поспадна. Стоях безмълвна във всекидневната на майка и бавно осъзнавах, че тук почти нищо не се е променило. Всичко си беше същото, както в деня на заминаването ми – същите мебели, наредените по стените фотографии в рамки на починали роднини, вратите, които водеха от всекидневната към кухнята, спалните и банята. Те обаче изглеждаха някак по-малки. В този момент разбрах, че бих могла да видя къщата с нови очи, както сигурно Аврил я възприемаше със своя неодобрителен младежки поглед. Времето се беше напластило по ъглите, отпечатъци от миналото разяждаха боята върху дограмата, едва пъплещи пукнатини, олющена мазилка и ехо от гласове на други хора се бяха настанили върху стените. Обзавеждането беше мрачно и спартанско, деформирано от дългогодишно използване, с вдлъбнатини от чужди тела.

Без да забелязва спадналото ми настроение, Сорша отнесе багажа ми в спалнята, демонстрирайки сила и същевременно ловкост, след малко се върна и ме награди с най-ярката си оптимистична усмивка.

– Оставих ти нещата там – съобщи тя весело. – Леглото ти също е оправено.

– Благодаря ти – отвърнах аз, макар че не бях сигурна дали искам да спя в леглото на майка си дори след близо две години, откакто беше умряла в него. – Много си добра.

– Глупости.

Огледах се и с изумление установих, че Сорша е оставила своя отпечатък навсякъде, където погледът ми спираше. Виждах го в изметените подове и излъсканите мебели, в надиплените завеси и безупречно опънатите чаршафи. Обиколих стаите като сянка и забелязах, че тя е идвала тук през цялото време, почиствала е къщата, забърсвала е праха и е миела пода. Присъствието ѝ личеше и в прилежно сгънатата кърпа за съдове върху крана на мивката. Тя беше навсякъде, а аз – никъде.

Внезапно ме обзе умора и чух гласа в главата си. Не бързай, Лара. Едно по едно. Спомних си отново защо съм тук, защо изобщо се върнах тук, и тази мисъл ме успокои.

– Я да сложа чайника – предложи Сорша – и да направя по един хубав чай.

Дочух оживената ѝ суетня откъм кухнята. Бръкнах в чантата си, намерих цигарите, ръката ми напипа найлоновото пликче с хартията за свиване и около трийсет грама трева, която си бях купила в една бирария до дъблинската гара „Хюстън”. Само в краен случай, напомних си аз. Все още имах онова чувство на надежда, вяра, че мога да мина без това. А и не мислех, че Сорша ще се почувства особено комфортно, ако запаля джойнт пред нея.

Отворих кутията с цигари, извадих една, усетих погледа на Аврил върху мен и спрях.

– Искаш ли? – попитах и ѝ подадох кутията.

Очите ѝ се стрелнаха към отворената врата на кухнята, където трополенето продължаваше, и тя бързо поклати глава. Седна срещу мен и ме загледа съсредоточено със заоблените си кафяви очи, а аз забелязах, че бяха напръскани с кехлибар също като неговите. Светлината в очите ѝ се промени. Беше се зародил някакъв респект. Запалих, напълних дробовете си и се присегнах към пепелника от раковина на масата. Аврил щеше да вземе цигара, ако майка ѝ не беше тук. Усмихнах ѝ се, но почувствах и леко разкаяние, че я бях изкушила.

Сорша се появи с дрънчащ поднос в ръце.

– Готово – каза тя задъхано, остави го на масичката за кафе и нежно плесна Аврил по краката, за да я подкани да се премести на дивана. – Чаят ще те освежи.

Загледах се в тънката струйка чай, която се изливаше в чашите, забелязах извивката на кутрето ѝ, докато наливаше млякото. У нея имаше финес, който ме караше да се чувствам едра и непохватна с моите изгризани нокти и рошава коса.

– Това също е за теб – добави Сорша и посочи купчинка писма, мушнати зад чайника. – Донесоха ги наскоро у нас. Ако искаш, обади се в пощата, че ще си получаваш отново кореспонденцията тук.

Взех подадената чаша чай и направих усилие да изправя гръб, та да съм в унисон с нейната осанка. Прибрах косата си зад ушите и пригладих полата си, като я придърпах под коленете. Давах си ясна сметка за разликата помежду ни – Сорша беше спретната и официална, а аз – мърлява и изморена. Но имаше и нещо повече, едно тежащо задължение. Струеше от чисто поддържаната къща, като неизказано напомняне за всичко, което се беше случило, особено нейните грижи за майка ми Лилиан.

– Тези чаши – каза Сорша, загледана в тях едва ли не с благоговение – бяха любимите чаши на Лилиан.

Чашите бяха малки, от фин порцелан, с извита дръжка, в която можеше да се пъхне само детски пръст, и щамповани с по една голяма светлорозова чаена роза, със спираловидно наредени листа върху бодливо стъбло. Вдигнах поглед от чашата си и забелязах, че устните на Сорша се свиха, брадичката ѝ внезапно затрепери, но бързо се овладя.

– Беше спокойна – добави тя едва чуто и стаята притихна. – Накрая си отиде много тихо. – За момент не бях сигурна как да реагирам, мислите ми се спряха върху значението на думата „накрая” и скритите в нея епизоди на болка, преди спокойната смърт.

– Съжалявам, че не бях до нея – признах искрено. – Ще ми се да бях имала тази възможност.

– Тя не искаше да те караме да си идваш, така ни казваше: „Не тревожете Лара”. Не искаше даже да си помисли за твоето завръщане, докато ти все още обикаляше, издирваше…

Изречението остана недовършено и известно време и трите мълчахме. Аврил се беше втренчила в чашата си. Усещах, че се чувства неудобно.

Във възцарилата се тишина атмосферата между нас се промени, долови се напрежение. Сорша събираше сили за нещо – познавах това потрепващо мускулче на челюстта ѝ. Тя насочи към мен несигурен, боязлив поглед и аз веднага разбрах какво ще каже.

– Лара, много съжалявам за сина ти.

Думите сякаш увиснаха, тежки и искрени, без никакъв друг звук около тях освен пулсиращия ритъм на океана. Аврил вдигна поглед и очите ѝ зашариха по лицето ми.

– Толкова ужасно нещо… като майка мога да си представя какво си изживяла, колко обезумяла си била.

Тези думи сякаш заплашиха силата и яснотата, които дотогава бях успяла да запазя в себе си. Чувството за перспектива, в което се бях вкопчила, се стопи. Стопи се и решимостта ми да не пипам найлоновото пликче и признавам, че вече си представях мига, когато щях да помириша обгорения въздух около назъбения край на запаления джойнт.

– Наистина много съжалявам – прошепна Сорша.

Винаги казваха, че съжаляват. Хората не знаят какви други думи да предложат, когато нечий живот е засегнат от трагедия. Особено трагедията на едно откраднато дете. Но „съжалявам” беше твърде незначителна дума за мен. И за какво всъщност трябваше да съжаляват? Нали други ръце, а не техните, го бяха грабнали. Други очи, а не техните, се бяха обърнали встрани, омаяни от друг, докато той изчезна в тълпата. Вече две години слушам как хората ми казват, че съжаляват.

– Сигурно е било ужасно за теб – повтори тя, после добави, като опипваше почвата в типично свой стил, – и за съпруга ти.

– Той не ми е съпруг – отвърнах бързо и малко троснато. Е добре, признавам – донякъде отбранително. – Не бяхме женени.

– Да, разбира се. Знаех това – каза тя извинително и поклати глава на собствената си грешка. – Как му беше името?

– Алехо – отвърнах аз вече с по-мек, ласкав глас.

– Алехо – повтори тя и кимна утвърдително. – Майка ти го споменаваше, казваше, че писмата ти са пълни с разкази за него. Мисля, че го харесваше. Харесваше ѝ това, което знаеше за него. „Той ще бъде подходящ за нея”, така ми каза веднъж. Жалко, че не можа да го види. Както и момченцето ти. Игнатио, нали? – попита тя, произнасяйки внимателно името. – Така ли му беше името?

– Игнасио – поправих я аз и добавих заядливо – Името му е Игнасио. Той не е умрял. – В този момент гласът ми секна и трябваше да преглътна внезапните сълзи, които задавиха гърлото ми. Седях съвсем неподвижно, вторачила поглед върху подноса между нас и купчинката писма, пъхнати зад чайника.

– Доста необичайно име – поде Сорша след малко с тих и прощаващ тон. Не искаше да ме обиди. Опитваше се да ми подаде ръка. Спомних си колко близки бяхме някога. – Такива стари религиозни имена вече почти не се срещат.

Идеята беше на Алехо. Той искаше детето да носи името на баща му. „Защо не?”, съгласих се аз тогава. „По-добре, отколкото да го кръстим на моя.”

– Ние не го наричаме така – казах, овладяла гласа си. – Насио. Така му казваме.

– Насио – повтори Сорша сричка по сричка.

В такива моменти чувствах как нещо в мен ме оплита, скръбта, която се размърдваше. Тя се протегна като събуждаща се котка и всичките ми вътрешности конвулсивно се свиха около нея.

Двете замълчахме за малко, после аз тръснах глава.

– Извинявай – казах и се усмихнах насила, полагайки огромно усилие да повдигна духа си. – Все още ми е трудно да говоря за него.

– Разбирам.

– А и имах дълъг ден. Странно е, че отново съм тук.

Позасмях се, за да разсея напрежението, а Сорша състрадателно се усмихна.

– Сигурно си изтощена. Ще те оставим да си почиваш.

Тя стана, оправи полата си с бързо движение и се отправи след Аврил към вратата, а аз гледах как токчетата ѝ тракат по дъските на пода и краят на полата ѝ прорязва въздуха зад нея. Въпреки съчувствието и искрената ѝ загриженост не желаех да е тук със своята подредена прическа, с чистия си почтен живот, да ме съжалява и мълчаливо да ме осъжда. Изглеждаше толкова способна и отговорна, че знаех, не би допуснала никога подобно нещо да се случи на нейното дете, и самата мисъл за това ме караше наново да изпитам цялата си вина и срам. Вратата след тях се затвори и не чух нищо повече.

В тишината, настъпила след тръгването им, усетих очите на всички роднини, втренчени в мен от рамките, хладния им взор, обвинителните им погледи. Бяха навсякъде, критикуваха ме от полицата на камината, студено ме наблюдаваха от местата си върху старите стени. Наведох се напред, потърсих чантата си и се заех да си свивам спасителното лекарство. Чувствах колко стара е къщата около мен. Скърцаше и стенеше от движенията ми и от поривистия вятър, който проникваше откъм Атлантика и блъскаше отстрани и по покрива. Тихо похлопваха врати, ъглите на стаите шепнеха, шумолящи спомени се отъркваха в стените…

 

Карън Гилис
04.11.2016

Свързани статии