Публикуваме няколко текста от сборника, издаден от „Гутенберг“, той излиза почти век след последната книга на Петер Алтенберг в превод на български.
Автор на разкази, скици, образи, фигури, карикатури, очерци, импресии, сцени, етюди, афоризми, размисли, бележки, фрагменти, стихотворения в проза, студии, репортажи, фрески…
Все още съществуват кръгове от негови поклонници, а приживе той е бил обект на възхищение за своите съвременници Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Густав Климт, Роберт Музил, Карл Краус, Алфред Полгар, Херман Бар и почти цялата австрийска артистична общност. Франц Кафка, Теодор Адорно и Томас Ман също са сред неговите почитатели.
Изданието на „Гутенберг“ идва 100 години след смъртта на автора, когато е издадена и първата му книга на български, и 98 години, след като е издадена последната.
Петер Алтенберг (1859 –1919) е роден във Виена, в заможно еврейско семейство на търговец. Истинското му име е Рихард Енглендер. Следва право и медицина, без да завърши, за кратко работи като книжар. През 80-те години на ХІХ век се установява трайно във Виена, където се превръща в легендарна фигура. Прочути са неговите провокации към „добрия вкус“ на виенското висше общество. Бохемският живот го принуждава да съществува в мизерия, макар и да е номиниран за Нобелова награда. След епохата на сецесиона и постимпресионизма детайлите в текстовете му се замъгляват и губят своята яснота и еднозначност; иронията пък губи своя контекст; но философията на живота, която изразяват кратките му прозаични текстове, не спира да звучи съвременно.
В книгата са включени и седем анонимни превода, публикувани през 1920 г. от изд. „Победа“ в София. Те са част от сборника с разкази, издаден от почитатели на Алтенберг. Това е и последната книга на виенския писател, излизала на български досега.
Петер Алтенберг, „Край езерото“, изд. „Гутенберг“, 2018 г., подбор Николай Тодоров, превод: Диана Александрова, Моника Маринова, Магдалена Парапанова, Мария Табакова.
МАЙСТОРИТЕ НА ПОКРИВИ
Въпреки че никога не са били мобилизирани като войници, всъщност са вербувани в живота дори когато цари дълъг и стабилен мир – – поправят разрушени покриви, улуци в лошо състояние, изпълняват от сутрин до вечер невероятни акробатични номера, които причиняват главозамайване на зрителя, седящ на прозореца отсреща, без да плаща нищо; затова и биват изказвани глупави мнения от рода на: „ Как се избира толкова опасен занаят? Ужасно“ или: „Ще ми кажете ли защо никога не работят с обезопасяващи въжета?“.
Защото мъжете от шестнайсет до шейсет години се разхождат по занемарените улуци, за да печелят пари, стават фаталисти и отдавна са свикнали с простата идея, че целият живот е вързан с тънка нишка. Каква е тази нишка – това изобщо не ги интересува.
Те са писатели, които при подобно обстоятелство биха описали историята на стария покрив и разкошното му разнообразие от цветове. Тази идея е далеч от мен, това е поезия, която не виждам. Защото имах намерението да им завидя, въпреки че парадирах с чувствителност и състрадание; извиках на майсторите пред прозореца ми:
– Колко печелите?
– Една крона на час, може да се каже – девет крони на ден. Но вие, любопитни ми господине, ще ни платите с пет литра бира. Вие, който се въртите спокойно в проучването си и със сигурност не сте се отказали от пиенето!
– Аз да печеля по една крона на час ли? Та аз съм писател!
– Но защо сте избрали такъв блудкав занаят? Нищо не рискувате с него!
М.П.
ГЛУХАРЪТ
Страстта към лова е най-силната, най-чудовищната и най-греховната от всички човешки лудости! Би ли ти харесало на теб, ловецо, в деня на женитбата ти една „по-висша сила“ да се притаи в някое ъгълче и точно в момента, когато имаш „късмет“ със своята кокошка, пардон, със своята булка, да те застреля?! С какво ти помага, че философите, които разбират всичко (а всъщност нищо), казват, че това е „най-красивата“ смърт? Надяваш се, че в този момент няма да подпишеш тази присъда, защото предпочиташ точно тогава да поживееш още малко.
И аз в Райхенау, в горите на Шнеберг често съм наблюдавал и съм се възхищавал на чифтосването на глухарите и планинските фазани. Бях възхитен, че някой може да бъде така страстен „в любовта“ си към жените, извинете, кокошките, но никога не ми е хрумвало да застрелям с пушка петела (навярно вече полудял) точно преди момента, в който ще осъществи намеренията си (и то какви намерения!).
Как може да убиеш някого точно по средата на любимото му занимание?! Изчакай поне да „свърши“! После, според погрешния ти възглед, животът не би имал какво друго да му предложи! И тогава той може да умре спокойно!
М.П.
МАЙСКИ ДЕН
Датата е 27 май 1916 г. Световната война. Унищожаваме коварните италианци с нашите 35-сантиметрови миномети. Топъл, горещ, задушен ден. Дори подмишниците на най-спретнатите и грациозни жители на Виена се потят и мокрят деликатните блузи. Нищо лошо! Ех, де да беше вечно лято! Растенията в стаите трябваше да бъдат обилно и често поливани, малчуганите спяха полуголи върху настилката в ъглите на къщите. Това, което остава непроменено и незасегнато от температурите, е ревността.
– Защо вчера се усмихна на господин Г., защо, защо, защо?!…
– Стига с това защо! – – Все пак е нещо, което се казва през зимата, пролетта, лятото и есента!
Разликите в температурите не важат!
Цветята увяхват, кучетата търсят вода, но любовникът настоява:
– Ана, Ана, Ана, защо ми го причини, как можа да ми причиниш такова нещо?
27 май 1916 г., Световна война, 24 градуса по скàлата на Реомюр[1], унищожаването на италианците при долина Сугана. Но любовникът не усеща жега и казва:
– Ана, Ана, как можа да се усмихнеш така на господин Л. в Г., когато си взимахте сбогом?!
М. П.
ВТОРИ ДЕН ОТ ПОСЕЩЕНИЕТО
Идва – – не идва – – идва – – не идва – – идва.
Обед е. Трябва да дойде по обед. Празнично осветление на външната площадка: сивкав октомврийски ден се прокрадва през кафявите къси пердета.
Чувам звука на асансьора (нашият издаваше леко шумолене, подобно на вятър по време на далечна буря, която брули върховете на дърветата).
Идва. Беше разносвач, дошъл за жената от съседния апартамент.
Не идва.
Нагласих кафявите магарешките бодили в сини вази. В действителност стаичката ми беше в кафяво и синьо.
При първото си посещение тя каза:
– Сигурно това са любимите ви цветове?! Моите са граховозелено и гълъбовосиво.
– Ако моите не бяха синьо и кафяво, бих избрал граховозелено и гълъбовосиво! – възкликнах аз.
Асансьорът слизаше, шумолейки. Спря на третия етаж.
Един часът е.
Идва – – не идва – – идва – – не идва – – идва.
М. П.
РЕЛИГИЯ
„Християнската скромност и преданост не могат по никакъв начин да се придобият насила в този свят; това е въпрос, който засяга гениалните изразителни сили, получени случайно по наследство от родителите и прародителите. В тези неща няма нито „философия“, нито „престиж“! Ако оставя намазания с масло хляб на някой по-гладен от мен, това е „съдбата на моите гениални нервни сили“, тоест е нещо пределно просто, ако аз се заситя от това той да го изяде, а не аз самият!
Тази разновидност на „автентичното християнство“ не може да се обсъжда, нито може за нея да се пише по нормален начин на публични места, тъй като всеки мъж над три години и всички жени биха се почувствали значително засегнати и преди всичко накърнени, обидени. „Автентично християнство“ означава да извършим единственото правилно дело на тази земя, дело, което показва, че да направим жизненоважна услуга на някой друг е по-просто, по-ценно, отколкото да направим тази услуга на нас самите.
Не завиждам на никого за „явно добре преценения му егоизъм“. За мен егоизмът е винаги зле преценен.
Счетоводство на чуждите съдби: Петер Алтенберг, Виена I, хотел „Грабен“.
Който бърка сметките по „душевните въпроси“, по някой, по един или друг начин ще свърши трагично!
Спасителя не е загинал напразно за човечеството, простенвайки на кръста, той е знаел за какво умира! Горко на мъжете, които смятат, че собственото им благополучие е по-важно от това на милиони разорени и отлъчени мъже! Essetai ämar[2], ще дойде ден, в който ние, разорените, ще станем единствените водачи!!! Може час по-скоро „да настъпи денят“ насред тъмната нощ на днешното така наречено човечество!
М.П.
ДУША
Човешката душа,
може да расте само чрез болката,
задълбочавай се, укрепвай се, облагодетелствай изцяло „своя начин“ да извличаш полза!
Защо така се противопоставяш на болката, която ти носи само щастие и човечност?!
Опитай се внимателно да наблюдаваш душите без болка!
Това са изсъхнали души без капка сълзи!
Гладът вреди, но „да си сит“ може би вреди повече на вътрешната ти човечност!
Кажи ми, о, девойко, бяхме ли толкова близки в деня, в който трябваше да замина?!?
Не би ме опознала внезапно, изцяло, само заради осъзнаването, свързано с това, което губеше?
Знаеше ли наистина тогава кой бях аз, какво бях за тебе, о, девойко?!
Представяше ли си моята необходимост?!
От друга страна, може би не е ясно да бъдем спасени, измъкнати с болката от лъжите на живота, които той сам създава,
да бъдем освободени, спечелени от едно
ново и по-добро, нo може би по-справедливо за теб съществуване?!?
Това вечно малодушно желание да не губиш
на всяка цена собственото си вътрешно и външно равновесие
и печата на безочливостта на еснафа в този свят!
За покоя си той жертва своето собствено Аз.
Тъй като само от безпокойството злото може
евентуално да се превърне в добро!
Не ми казвайте нищо, моля, за здравето и важността
на „пестенето на енергия“.
Не, по силата на метаболизма, от който ти, благодарение на съдбата
най-после подвижен, падаш от дребнавите ти, сиви,
мухлясали останки в светлината на истината.
Диоген може да остане такъв, какъвто е, както и Сократ.
Но вие останалите, милиони човеци, побързайте да преминете от вашите
дрипи и лъжи в топлото слънце на истината.
И ако от този опит останете без сили за пътя,
въпреки вашата застояла и непристойна ленивост,
това все пак ще бъде своеобразна победа!
М.П.
ДОБРОТА
Всички хора са добри и с това имам предвид, че са по-добри от мен, понеже така се преценява всяко нещо – единствено от лична гледна точка. Тъй като можеше да кажа: те са по-глупави и по-ограничени от мен.
Как може да си добър, когато си достатъчно интелигентен?! Как е възможно да се оправдават, да се пренебрегват, да се смятат за очевидни глупости, които се случват всеки ден, въпреки че не би трябвало да се случват?! Това ли е добродушието?! Не, това е глупост, ленивост или незаинтересованост, следователно – егоизъм!
И така, добродушието е или глупост, или незаинтересованост, що се отнася до външните събития, тоест това е безсрамен егоизъм.
Прозорливият човек не е добродушен, всичко го дразни, като че ли се отнася до собственото му щастие!
Добродушен е единствено мизантропът – този, който с охота и спокойствие седи и наблюдава как около него цари безпорядък, и не прави усилие да помогне поне от чиста доброта. Безсрамни, малодушни егоисти са тези, които помагат с нищожна и различна степен на хаоса на това съществуване, без дори да помислят да въведат ред! Може да се каже, че са прекалено възпитани, за да надигат глас и да се бунтуват! Техните „добри обноски“ произлизат от една подла сделчица, сключена с невъзпитаното битие!
М.П.
СЕЛЦЕТО АЛТЕНБЕРГ
Днес, след тридесет години, бях в малкото, драго селце Алтенберг на Дунав[3]. Кръстено е на мен или аз – на него, все едно! Върбовите храстчета и брези станаха гори, вече не може да се плува в „свободния голям и широк Дунав“, ами в пленителните „мъртви локви“. Къде е Ема, къде е Берта, къде е Хилда, къде е Елза?! Сега Ема, благодарение на изящната си красота и с помощта на своя известен съпруг (дворцовия съветник Адолф Лоренц), си е построила на една крачка от тези чудни дунавски локви един приказен замък с блестяща гледка, който се издига над полетата покрай реката. Вечер от хълмовете се носи свеж и хладен повей. Изветрели са предишните мечти. Всички, всички са намерили закътан подслон, само аз не се спасих! Обикалям из селото на младежките си мечти и забелязвам, че върбите и брезите с времето са станали гъсти гори!
М.П.
ПРОСЯКИНЯТА
Днес, 3 август 1916 г., в десет и трийсет часа сутринта на ъгъла на моята улица разговарях с една млада просякиня, която аз при други обстоятелства (например ако ѝ осигуря селски въздух и любещи грижи) бих превърнал за месец и половина в невероятна жена. Тя държеше в ръце заспалата си четиригодишна дъщеря – едно невероятно нежно дете с блестяща бяла кожа.
Подарих ѝ двадесет сантима. По-късно тя рече: „В края на краищата не съм загазила толкова, съпругът ми е в лудницата, четирите ми деца са настанени в детска градина, за обяд ги взимат в дома, а през нощта спят при мен. Аз се мия в „квартирата“, печеля по пет крони на ден с храната. Но петък, в деня на просията, заставам тук и не работя, понеже моята малка Йоанна е толкова красива – от просенето печеля повече от пет корони с храната. Така моето малко красиво момиченце вече си „печели хляба“!“.
М.П.
ДОН ЖУАН
Има само един тип „мъж“, който не разбира нищо – не може да разбере нищо от психологичните и естетичните детайли на една жена (които са единствените важни неща в нея)! Това е „лекият завоевател“, „завоевателят без мотив“, мъжът, който притежава мистериозната сила да привлича жените от само себе си, както магнитът привлича желязото.
Той не ги изследва, жените не го вълнуват – нито един идеален, деликатен детайл от мистериозните им тела не го вълнува; нито пръстите, нито ръцете, нито краката или пръстите на краката, нито пък зърната им, идеални или не, за него всичко е еднакво, това са детайли, които не забелязва!
Радостта от разходките, от отдаванията са му напълно безразлични, той се подхранва от собствената си спонтанна сила, една сила, която притежава по немилост на съдбата.
Само един мъж, който не е желан от жена заради незначителен мотив, дали ще е приемлив или загадъчен, може да я разбере в мъката ѝ, да я оцени, дори и да я презира и мрази. Но всички тези неща заедно правят жената.
На лекия завоевател му липсват поезията, романтиката, с една дума – болката. Той никога не би могъл да бъде щастлив или задоволен по някакъв начин. Не му се оставя време за това безусловно бавно и колебливо развитие. Веднага печели, ах! Следователно изобщо не печели!
М.П.
[1] Рене-Антоан Реомюр (1683-1757) – френски естествоизпитател, изобретател на спиртния термометър.
[2] Ще дойде ден (гр.).
[3] Добре известно е, че дори псевдонимът на писателя е дълбоко свързан с паметта и носталгията. Той приема за свое фамилно име това на селцето Алтенберг близо до Виена. Първото име „Петер“ е прозвището на тринайсетгодишното момиче Берта Лехер, което живеело там и в което той бил влюбен като малък, когато семейството му идвало, за да прекара своята ваканция там. Освен жест към мястото, където се срещали, във въпросното прекръстване някои изследователи откриват символичното свързване с незабележимите, потиснатите, забравените хора – най-вече жените и децата.
