0
2654

Кралицата

Лоро, Тиш и Файза бяха неразделни. По цял ден обикаляха града. Катереха се по останките от римската крепост, където ловяха изумрудени гущери. Сетне затваряха гущерите в стъклени буркани и ги продаваха на чужденците, които слизаха с белите си униформи от корабите на пристанището. Ако продаваше Файза, чужденците купуваха всичко, без да се пазарят. Сигурно тя можеше и само шепа пясък да им продаде и нямаше да забележат. Сетне тримата изтичваха на своята скала и брояха парите. И ги изсипваха в делвата, която бяха скрили под една каменна плоча. Лоро беше забранил да харчат пари, защото нали искаха да си купят лодка. И това наистина беше самата истина. След това лежаха на скалата и слушаха дишането на вълните, които, както беше обяснил Лоро, идваха чак от другия край на морето. Момчетата изчакваха Файза да заспи на слънцето и след това се надигаха на лакът и започваха да я гледат. Слънцето много бързо хващаше Файза и тя ставаше някаква такава индигова.

Лоро беше голям и непохватен, но знаеше много. Тиш беше твърд като бронз. А Файза беше като тъмен блясък, трябваше да примижиш, за да гледаш в нея.

Когато горещината станеше нетърпима, тримата тръгваха към огромния покрит пазар, който сам по себе си беше голям колкото цял град. Там се залепяха за гърба на някой продавач на тъга и бързо наизустяваха поредната му история. Вечерта, преди да се приберат по къщите си, те си преговаряха историите, за да ги запомнят добре, да ги запечатат в главите си. Бяха си въобразили, че колкото повече истории знаят, толкова по-бързо ще пораснат.

Родителите им, както родителите на повечето деца, работеха в плантациите за бисерни миди. Сутрин те излизаха рано, вечер се прибираха късно, утрепани от работа, с нарязани от мидените черупки и подлютени от солената вода пръсти на ръцете. Родителите им нямаха много време за тях и това хем натъжаваше тримата, хем ги радваше, защото така можеха да си принадлежат изцяло един на друг.

Но от известно време продавачите на тъга разправяха все една и съща история – за младата кралица, която е в изгнание, но скоро щяла да се прибере. Това беше дълга история и опашката ѝ винаги се появяваше там, където имаше повече от двама човека. Накратко – когато старият крал умря, властта беше взета от командира на войската с бръснатата глава и се наложи младата кралица да избяга чак в града на другия край на морето. Но оттогава беше минало известно време, онзи командир беше заменен от друг, с коса на букли и с бакенбарди, който много искаше да се хареса на чужденците и те му бяха дали знак, че това наистина може да се случи, ако разреши на младата кралица да се завърне. Не да застраши властта му, в никакъв случай, но като едно необходимо украшение от близкото минало, което да гарантира спокойствието на населението, както и добросъседските отношения с околните страни. С една дума, при тези гаранции, той май беше на път да даде своето разрешение.

Само веднъж тримата попаднаха на един по-различен разказ. Този разказ на поредния продавач на тъга се носеше във въздуха като огромен кървав мехур и тримата не смееха да издадат никакъв звук, за да не го спукат, защото наистина беше нещо различно. В него младата кралица не беше издържала на носталгията от раздялата. Или беше заболяла от неизлечима болест. Но всичко свърши бързо. Отнякъде се появи патрул, който бързо метна качулка върху главата на продавача на тъга и го отведе.

Цялото население вече живееше с очакването на завръщането на кралицата. Ден след ден хората се трупаха на пристанището. И Лоро, и Тиш, и Файза бяха неизменно тук.

И ето, денят дойде. Със сигурност се чу, че кралицата пристига днес. Наистина, на хоризонта се появиха мачти, после се показа и корабът. Хората първо говореха шумно, после започнаха да шепнат, а накрая настъпи тишина. В навалицата Файза беше изчезнала някъде и Лоро и Тиш от време на време се споглеждаха разтревожено, но после отново вперваха поглед в кораба.

Корабът се доближи до пристана. Патрулите избутаха тълпата назад. Хвърлиха трапа и по него първо мина взвод чужденци с бели униформи, които направиха шпалир. След това шестима хамали, голи до кръста и с качулки на главите, на които имаше дупки за очите, внесоха един сандък на кораба. Множеството се надигаше на пръсти, Лоро и Тиш също се заразиха от вълнението. Най-сетне мигът настъпи.

На палубата се появи кралицата. Беше с корона на главата и дълъг шлейф. Множеството нададе вик. Кралицата стъпи на трапа, после на пристана и мина през шпалира. Лицето ѝ лъщеше като намазано с лак и беше безизразно. Лоро и Тиш се спогледаха. После хората започнаха да се бутат, за да зърнат по-добре кралицата и ги раздалечиха един от друг.

Успяха да се видят чак привечер, на своята скала. Не бяха много приказливи.

– Това не беше ли Файза? – попита Лоро.
Тиш само кимна и преглътна.
– А лодката? – попита Лоро. – Какво ще стане с лодката? Ще купуваме ли лодка?

Тиш не му отговори. Гледаше към другия край на морето. Лоро отиде до плочата, надигна я и бръкна в делвата. Но от ръката му се посипаха само счупени мидени черупки.

В тоя миг по пътеката видяха да се спуска патрул. Лоро се огледа. Пътят им беше отрязан.

– Тия ще ни пречукат! – каза той. И погледна Тиш. И за сетен път проумя защо всички смятаха, че Тиш е твърд като бронз. Тиш не се обърна, не трепна. Просто продължаваше да гледа към другия край на морето.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияФилмът „В кръг“ с Голямата награда във Висбаден
Следваща статияЕдна лична среща с млада България