0
1686

Кралят

През 1998 г. принц Чарлс посети за пръв път България. Тогава написах разказ за посещението му. Разказът дори излезе в книга. През 2003 г. той посети България за втори път. По това време работех в един вестник. Сетих се, че имам разказ за принц Чарлс. Отидох при главния редактор и му казах тази работа. И му предложих да взема едно такси, да отида до къщи, да изровя книгата, да се върна в редакцията, да препиша разказа и, с една дума, разказът да излезе в утрешния брой. Смирено се надявах, че една такава публикация ще придаде известна дълбочина на актуалната информация.

През 2003 г. имаше вестници, които публикуваха разкази в съботните си притурки. Нашият вестник също публикуваше разкази, но, както казах, в събота. Да излезе разказ през седмицата, звучеше като тра-ла-ла. Плюс това времето беше напреднало. Беше вече пет следобед. Вестникът затваряше в седем. Главният редактор ме погледа известно време, както се гледа петно от лютеница върху бялата жилетка, присви очи и кимна: Отивай!

Взех такси. Пристигнах в къщи. Изрових книгата. Върнах се в редакцията. Преписах разказа. Обърсах потта от челото. Погледнах часовника си. Беше 18.30. И звъннах по телефона на главния редактор. Когато вдигна, аз казах: Готово!

На следващия ден разказът излезе. Бях излязъл да пуша на стълбището, когато отгоре се зададе главният редактор. Изгледа ме, както се гледа петно от конфитюр върху вратовръзка и рече: За това ли беше цялата дандания? Аз вдигнах рамене и опънах люто от цигарата.

След няколко месеца в редакцията на вестника се получи писмо. Беше от канцеларията на престолонаследника. В писмото имаше добри думи за моя разказ. Вътре, впрочем, се казваше: „Драги господин Енев, харесва ни хуманистичния патос във вашия текст. Наистина, всяка рожба е принц или принцеса за своята майка. Но дано родителите след време имат и прекрасната възможност да се насладят на радостта техните наследници да станат крал или кралица”.

За съжаление, след години на тавана, където съхранявах писмото, се развъдиха мишки. И един ден забелязах, че от него са останали само няколко къдрави стърготини.

Сега, когато принц Чарлс най-сетне стана крал, реших отново да съживя стария си разказ.

Принцът

Всички се стекоха да видят принц Чарлс. Широкият булевард, разсичащ Столипиново надве, бе почернял от хора и приличаше на устието на река Ганг по време на поклонение. Тук имаше и стари хергелджии с лица като Антъни Куин, и мъдри като Майка Тереза гадателки с татуирани устни и пет кила сребро по ръцете, и лъскави като Антонио Бандерас квартални гладиатори със смолисти гриви, и тежки като Аристотел Онасис баровци, издули като платноходи белите си ризи, и красиви сестри на Корайма Торес с тънки като фиданки снаги, и непокорни като Маугли хлапета с фасове в шепата.

И Фатима беше тук, Фатима сакатата, Фатима помиярката, Фатима с белезите, но хората я притискаха отвред, а тя бе нисичка и не можеше нищо да види. Тълпата мощно я теглеше към мястото, където се очакваше да пристигне кортежът. По едно време се чу, че големците май вече били дошли и хората направо пощуряха и се юрнаха като един напред. В този момент Фатима усети, че дясната ѝ ръка, с която стискаше ръчицата на тригодишния Ачо, е празна. Тя трескаво се обърна, но от синчето ѝ нямаше и следа. „Само да не са го стъпкали, божичко“, изстена Фатима и тръгна срещу прииждащите към нея хора, но сякаш плуваше срещу течението на река, носеща дънери. Ни принцът я интересуваше вече, ни никой. Искаше само едно – да намери своя Ачо, своето черно врабченце.

Мина цял век, преди хората наоколо да оредеят. Тя си пое дъх и трескаво се огледа. По-нататък започваше полето с малкия хълм, върху който стърчеше китка дървета. Фатима се устреми към горичката. Още отдалеч зърна момченцето си. Ачо бе клекнал на земята и спокойно си играеше. Майка му го грабна, стисна го в прегръдката си, обърса нослето му и го зацелува по косата. Плачеше и се смееше едновременно.

В този миг тълпата долу възторжено зарева.

1998 г.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВ памет на Жан-Люк Годар
Следваща статияНи един поглед