Ясмин Леви е известна с репертоара си, който преплита фламенко и танго, но най-вече с това, че изпълнява песни на сефарадските евреи на езика ладино.

Музикантите на Ясмин Леви тихо се разполагат зад инструментите си, докато публиката в препълнения клуб все още се суети около настаняването и поръчването на питиета. От сцената се понасят фино първите акорди. След кратка увертюра излиза самата тя – облечена цялата в черно, в дълга дреха, подобна на фрак, която отива на гарваново черните ѝ коси и на силно подчертаните отново в черно очи. С фламенко започва първият ѝ концерт в България и продължава с другото ѝ любимо – тангото. Гласът ѝ се извисява на силни високи трели и сякаш може да отнесе посланията на прочувствените ѝ песни много, много надалеч. Толкова далеч, колкото са стигнали предците ѝ.

Всичко това се разиграва в предпоследната съботна вечер на октомври, когато Ясмин Леви за първи път изнесе концерт в София. Въпреки че музиката и гласът ѝ са мащабни като пустиня, гигът ѝ се състоя в клубна обстановка, а не в концертна зала. Тя е известна с репертоара си, който преплита фламенко и танго, но най-вече с това, че изпълнява песни на сефарадските евреи на изчезващия език ладино. Някога те са били предавани от уста на уста, от поколение на поколение и сигурно в някакъв момент почти са щели да се изгубят, ако нейният баща Ицхак Леви прилежно не ги е архивирал. Наследничка на такова ценно съкровище, Ясмин разпространява богатството на сефарадските евреи по света със своите музиканти, сред които е и съпругът ѝ.

След първото си танго тя с усмивка започва да обяснява: „Тази вечер не очаквайте да се забавлявате, защото ще ви пея само тъжни, много тъжни песни…“ Тонът ѝ е шеговит и публиката се разсмива. Певицата продължава с нотка ирония, разяснявайки, че за няколко минути ще се превърне в Хулия Иглесиас и запява прочутата „Натали“. На финала се прокрадват нотки от „Очи чёрные“. Тя успява да запали публиката. В клуба цари някак изискана атмосфера. Сякаш присъствието и музиката на Ясмин са подбрали едно класно общество. И тук не става дума за представителите на дипломатически корпуси, а за всеки от хората, посветили вечерта си на нейния концерт.

После на няколко пъти се завръща при тангото. „Тази вечер искам да ви опияня!“, заканва се тя. На тангото от различни части на света тя е посветила цял албум. „Когато съм тъжна и съм в меланхолия, аз се обръщам към тангото“, споделя тя. „То е драматично и страстно, също като мен. Аз съм такава по характер, но нямам никакво намерение да се извинявам за това.“ После отново с много чувство за хумор разказва как е преработила една танго песен, в която се говори за раздяла. „В нея мъжът влиза в бара и буквално изкрясква на досегашната си любима, че я напуска“, обяснява певицата и демонстрира с груб крясък и жестове как би изглеждала подобна раздяла. „Когато се разделяте с някого, така ли правите?!“, пита тя и си отговаря сама: „Не, нали! Когато се разделяте с някого, това е мъчителен момент и със сигурност ще го направите с много болка в гласа и някак тихо и по-деликатно“. И запява, присяда на ръба на сцената, гласът ѝ сякаш плаче. „Това звучи точно като последно танго“, казва на мъжа си дамата в съседство.
Между тангото и фламенкото, се редят и песни на сефарадските евреи. Пространството на клуба се изпълва с молитви и благодарност към Бог за храната и водата, отправени от израелския народ. Слушаме и история за Авраам.

По средата на концерта запява и песен за циганите: „Нямам дом, нямам земя, но въртя огъня в ръцете си“. Ясмин извисява мощния си глас на фона само на кларинет. Нежно се включва китарата и докато тя пее номадската история, влизат и конгите, после всички музиканти се включват едновременно със своите инструменти.

„Не успях ли вече да ви натъжа?!“, провокира от сцената тя. После пита закачливо: „Сега каква песен искате да ви изпея – за тъга или за щастие?“ Приело провокациите ѝ, мнозинството от различни страни в публиката подема: „Тъжна, искаме тъжна“. И атмосферата наистина се разчупва, почти като да си седнал в дома на певицата и тя ти разказва пропитите с меланхолия истории на хора, навярно отдавна напуснали този свят. С присъствието тя си успява да преобрази клуба.

„Виждате ли, моите песни са толкова тъжни, че могат да подтикнат човек към самоубийство, докато ги слуша,“ продължава тя. „Въпреки това от поколение на поколение ние ги пеем на децата си като приспивни песни.“ И отново на лицето ѝ се разлива широка усмивка, което кара слушателите също да се засмеят. „И една такава песен за лека нощ е Adio, Kerida. Ще я пеете ли с мен?“ – пита тя и подсказва думите, а публиката охотно се включва в леещия се напев: Adio, adio, kerida! No kero la vida! Me l`amagrates tu.(Сбогом, сбогом, любима! Вече не ми е скъп животът, защото ти го отрови.)

И после още повече завладява всички, когато разказва историята в авторската си песен Una Noche Mas. „Музиката и текстът са мои, в нея се пее за една 58-годишна жена и нейния 22-годишен любим. Един ден той ѝ признава, че е срещнал по-млада и хубава жена, в която се е влюбил, и иска да се разделят. Жената отчаяно го моли да остане заедно с нея една последна нощ, колкото и тази нощ да е лъжовна.“

И идва последната песен от концерта. Тя предупреждава всички, че това е финалът, и с жестове на малко момиченце обяснява, че вече е уморена и е време да си ляга. Когато публиката я извиква на бис, тя се обръща към нея със своята престорена сериозност: „Ама, хора, на вас като ви кажат последна песен, не разбирате ли, че е наистина последна!“. И някак уж неохотно се съгласява да изпее още нещо и отново пита: „Тъжна песен ли искате, или радостна?“. Някой се провиква: „Тъжна!“ Друг я подкача в нейния дух: „Нека бъде весела!“, но на финала публиката единодушно иска Me Voy и Ясмин радушно запява тъжно-страстната любовна песен за раздяла.

Когато пространството на клуба постепенно започва да се изпразва, всички излизат със светнали лица. Песните на Ясмин са наистина много тъжни, гласът ѝ в повечето от тях е смесица между пеене и плач, но цялата тази тъга е толкова красива, че някак храни най-дълбоките кътчета на душата.