Красива и същевременно жестока е книгата на Юкио Мишима „Морякът, комуто морето обърна гръб“ (1963), която се появява едва сега на български, до голяма степен поради негласната забрана в социалистическа България да се издава японският писател, известен с афинитета си към еротизма и смъртта. Този най-популярен може би роман на Мишима достига до родния читател благодарение на упорития труд на изключителната Дора Барова. Първите три глави са сред последната работа на преводачката, която си отиде от този свят преди две години, останалото е довършено от дъщеря ѝ, Пана Барова-Озджан.
Заглавието от японски е почти непреводимо, както се уточнява в предговора. В израза Гого-но ейко са заключени думите „следобед“, както и „кораб, който с помощта на въжета дърпа друг кораб“, а с малка промяна на йероглифа може да се открие и „слава“. Историята се завърта около трима герои – овдовялата Фусако, сина ѝ Нобору и моряка Рюджи. Книгата започва с красивата любов, която се заражда между двамата възрастни, и смущаващото любопитство на детето, което ги шпионира през дупка в стената на стаята си.
Романът е разделен на две части – „лято“ и „зима“. Първата описва запознанството между Фусако и Рюджи. Красиви и поетични стотина страници, в които Мишима разгръща пълния си стилистичен размах, описвайки вълненията на моряка и тревогите на вдовицата. Измежду тези меланхолични и ефирни пасажи се прокрадват малкият Нобору и неговите приятели – деца от богатата класа, които обявяват война на патриархалното потисничество и добрите нрави. Във всичко устойчиво и красиво те откриват причина за негодуване и са готови на всичко (дори и да убиват), за да обърнат света наопаки. Те се заричат:
Ще бълваме клюки и ласкателства, ще злословим и ще се подчиняваме, ще се примиряваме и ще се страхуваме, всеки ден ще се тресем от тревога и ще следим съседите си, ще изживеем живота си като плъхове. Ще се оженим, ще създадем деца и ще се превърнем в бащи – най-омразните същества на света.
И наистина, най-смущаващият епизод в романа е, когато децата хващат малко коте, което подават на неопитния в злините Нобору да го убие, за да им демонстрира, че е унищожил в себе си неблагонадеждното мекушаво сърце. Трудни са за четене редовете, в които след това бандата (всеки в нея е обозначен с число) и техният тартор Шефа правят анатомичен разрез на животното. Мишима подлага читателя на неочаквано насилие.
Някои критици откриват в „Морякът, комуто морето обърна гръб“ метафора на следвоенна Япония. Със своя популярен магазин за скъпи дрехи, който обслужва актриси и граждани с дебели сметки, Фусако е типична представителка на новата държава с уклон към Запада. Синът ѝ, от друга страна, „членува“ в безжалостна група деца, определящи света на възрастните като лицемерен и сантиментален. Те са по-близо до суровата самурайска чувствителност, на която симпатизира Мишима. Морякът пък, който се отказва от голямата си любов – морето (разбирай слава) в полза на прозаичното всекидневие на семейния живот, е пример за стара Япония, която скланя глава пред чуждото влияние и компрометира духа си.
Забелязват се някои от темите, които вълнуват Мишима през целия му живот, особено тази за отхвърлянето на вменени ценности, разгърната блестящо в образа на подпалвача от „Златният храм“ (1956). Дори в началото на романа, може би като намигване към миналото, заключеният в стаята си Нобору се тревожи какво би станало, ако внезапно избухне пожар. Тук са и въпросите за това кое е красиво, кои дела носят слава и чест и редно ли е да се отказва от тях човек в полза на домашния уют. Отчуждението от родителите с техните отблъскващи съжаления и провали също допринася за горчивия привкус на тази красива история.
Дори да не бъде четен през лупата на политическия и социален анализ, романът повлича читателя и му предлага наслада от красивия език и образност. Ако не бъде сведен до обикновена алегория, „Морякът, комуто морето обърна гръб“ е преди всичко болезнена, но изящна любовна история.
От древни времена всички жени, независимо от общественото си положение, са се обръщали към моряците с едни и същи думи; думи, които признават надмощието на хоризонта; думи, които изразяват сляпо преклонение пред онази тайнствена синя линия; думи, които обричат жените на самотната тъга, напразните надежди и свободата на проститутките: „Утре заминаваш, нали?“.
